Рандал Силвис
Чернова (30)

30

Според Демарко първите няколко страници от тефтера на Хюстън съдържаха случайни, спонтанно написани бележки. Нищо повече. Идеи за различни сцени, имена на герои, експериментална сюжетна линия, цитати от романа на Набоков.

Отново и отново прелиствам тези жалки спомени и все се мъча да разбера да не би оттам, от блясъка на онова далечно лято, да се проточи пукнатината през целия ми живот. Да не би пък острото ми увлечение по онова дете да е било само пръв признак на вродената ми извратеност? Когато искам да се ориентирам в някогашните си желания, намерения, действия, изпадам под влияние на някакво обратно въображение, подхранващо аналитичната ми способност с безкрайни възможности, така че всеки мой минал път се разклонява безкрайно в замайващо сложна перспектива на паметта. Сигурен съм все пак, че вълшебно и фатално Лолита се започна от Анабела. (Лолита)^[1]

Главен герой на име Хауърд (значение: знатен страж) Хъмфрис? Харолд? Хюстън? (значение: град на хълма; закачка, може да възбуди любопитството на читателя)

Главният герой се нуждае от съперник, подобен на Набоковия Куилти. Физически образ: Дентън — спокоен чаровен, дизайнерски дрехи, изобилие от грижливо поддържана коса. Трябва да е по-млад от главния герой, по-привлекателен за жените/момичетата. Някак хищен. Не обича жените така, както ги обича главният герой. Обича тяхното внимание, тяхното обожание. Нарцистичен.

Да осъвременя Лолита, но как? Новоприета студентка в колежа — твърде елементарно?

Съперникът става ревнив, когато сексапилната нова студентка започва да обръща повече внимание на разказвача, отколкото на него. Но защо тя предпочита разказвача? Интелектуалка ли е? Може би презира красотата си?

Идея: с развитието на историята героинята, която е прототип на Лолита, става все по-агресивна в опитите да разруши красотата си. Отрязва косата си. Причинява си порезни рани. Това само засилва желанието на разказвача към нея. Той изпитва силен копнеж да я излекува. Съпричастието му надделява над здравия разум?

Набоковият разказвач за нимфетките: „Обаче и красотата не е критерий, докато вулгарността (или поне това, което се нарича вулгарност в една или друга среда) никак не изключва онези тайнствени черти — онази приказно странна грация, онзи неуловим, капризен, душеубийствен, ласкав чар. (…) Вътрешно изгарях в адската пещ на концентрирана похот, която се възбуждаше у мен от всяка срещната нимфетка, без да мога да я докосна, понеже бях законоуважаващ страхливец. (…) Хумберт Хумберт усърдно се мъчеше да бъде свестен човек, бога ми, мъчеше се“.

Следваха още подобни записки, а от време на време се споменаваха и някои от стриптийз клубовете, които Хюстън бе посещавал.

Заведението в Маккийспорт: задимено, шумно, едър охранител на входа. Леко плашещо, общо взето, бар с формата на подкова, предимно по-стари мъже, на средна възраст и отгоре, основно работници, но има и двама-трима в костюми. Разредената наливна бира е безплатна при 70 долара вход. Повечето момичета изглеждат дрогирани. Само едно от тях ме погледна в очите. После дойде до моя стол, седна в скута ми и аз се почувствах ужасно неловко. Изглеждаше на четиринайсет, но трябва да е била по-голяма. Има ли възрастова граница за стриптийзьорките в този щат? По-късно в кабинката ми каза, че истинското й име е Джойс. Симпатична, но далеч от онова, което търся, божичко, това момиче копнееше за нещо, не само за парите ми. Непрекъснато си мислех за Алиса. Прибрах се у дома ужасно тъжен.

Посещенията на Хюстън в клубове в Тайтъсвил, Уийлинг, Бийвър Фолс, Амбридж, Нюкасъл и един по изход 7 от Магистрала 80 го потапяха в депресия не само заради емоциите на танцьорките и начина, по който те са гледали на себе си, но и заради начина, по който той самият се е чувствал, когато момичетата са навирали бръснатите си слабини в лицето му.

Дали изобщо моята Лолита би могла да стане симпатична?

Как е възможно мъжете да харесват такива неща? Чувствам се като измет.

Демарко с интерес четеше записките, но едва на деветата страница попадна на нещо, което можеше да му бъде от полза. „Встъпителна сцена!“, прочете. Съдейки по датата, беше написана едва преди четири седмици.

Ако се събудиш достатъчно рано или пък — още по-добре — ако изобщо не си мигнал предишната нощ, сивата утрин ще разстели пред теб всички отломки от нощта, всички боклуци от нощта, вече лишена от шум и заблуди и от пропито с уиски перчене, и от нея ще остане само лепкавата, смачкана опаковка на една личност, облизана до блясък от всякаква жестокост. В този последен мъглив час преди изгрев-слънце крясъците на всичките ти призраци са утихнали и те са се превърнали в безмълвно страдание. Туптящите им сърца са се сбили в нещо близко до помирение, ала не съвсем — може би временно примирие, но не и отстъпление.

В такова състояние на духа срещнах за пръв път Анабел. Прекарал бях дълга нощ със сърце, притиснато към металния ръб на бара в стария хотел „Клеърборн“, наскоро преименуван на „Ери Даунтаунър“, но все тъй занемарен и мрачен, със същите стари ожулени маси и столове с лекьосани възглавнички, с протрития и мръсен мокет и с въздух (при все че там вече не се пушеше), спарен и натежал от духовете на безброй пури и от шейсет години печал без филтър, ала все тъй „напоен с аромат на джин“, както би казал Твен. Та, след поредната такава дълга нощ излязох с натежала глава на тротоара и тръгнах към пристанището, за да напълня дробовете си с езерен кислород, обогатен с дизеловите изпарения от шлеповете и товарните кораби и подправен с газове от болничните отпадъци, довлечени от параходите. Облегнах се на парапета и се отпуснах в прегръдката на нощта. От време на време чувах стъпки в мрака, но нито веднъж не вдигнах поглед. Усмихвах се на водата, която чувах, но не можех да видя, усмихвах се при мисълта да изпадна в безсъзнание и само се надявах да се случи бързо, ако се случеше, без обичайните заплахи от крадци и без пазарлъци за живота ми, каквито не бях склонен да правя. Никой не ме нападна, за жалост. Постоях още малко и тръгнах обратно към Пери Скуеър, където нарекох една пейка за мои личен стол на забравата. Но силата на пейката очевидно бе угаснала или бе отмита от кучешка пикня, или просто бе изчезнала след всички удари на живота — свирки и анален секс, и фингъринг, и бебешко повръщано, и разтопен сладолед, и пръдни, и пълни памперси — през всичките й дни и нощи, защото не можах да забравя нищо, нито едно от собствените си нещастия.

Мина още час. И тогава… тогава се появи звукът на болката в галоп. В онзи момент не го разпознах, чувам го едва сега, когато се връщам назад в мислите си, но със сигурност е било точно това — повече болка, отколкото някога съм изпитвал, силна душевна болка, на каквато не вярвах, че съм способен. Дойде в образа на младо момиче, което бягаше — отначало слаб силует в сиво; момиче, направено от мъгла и изникнало от мъглата, после голи крака и голи ръце, докато тичаше по пътеката към пейката ми със слушалки на ушите, чиито тънки кабели висяха и се поклащаха при всяка стъпка. Чух музиката, щом приближи, и се запитах как търпи подобен шум — тежко думкане на тъпани и пронизителен монотонен напев. Скъсяваше разстоянието помежду ни, без да ме забелязва. Аз бях черна буца върху иначе празна пейка. Несъмнено бе подминавала тази пейка стотици пъти в същия този час и тя винаги е била празна, така че навярно бе решила, без дори да се замисля, че е празна и сега. Стигна почти до мен и чак тогава си даде сметка за присъствието ми. Ахна от изненада и рязко спря, после отскочи встрани, препъна се в бордюра на алеята, усука глезена си и падна. Беше толкова слисана, че не обели и дума, просто лежеше, свита на кълбо, и ме гледаше уплашено.

Вдигнах и двете си ръце.

— Не мърдам — казах.

Тя взе да рови в малката чантичка, закопчана на кръста й.

— Имам лютив спрей!

— Нямо да ти е нужен. Кълна се. Не мърдам и сантиметър.

Сигурно си бях прехапал устната, защото усетих вкус на кръв и уиски в устата см. Едновременно смразяващо и опияняващо усещане.

— Господи — възкликна Демарко. — И това би трябвало да е забавно, така ли?

Под този откъс Хюстън бе добавил бележка: „Стремеж към Набоковата проза? Може би нещо подобно, но по-съвременно, не толкова смущаващо, по-близо до Буковски?“

Демарко отвори бележник и на първата страница написа: „Кой е Буковски?“

Следващият откъс в тефтера бе добавен ден по-късно.

В очите й има голота, която ме разсъблича. Голотата й е невинност, първична и примитивна. Представям си, че може да легне с мен и да ми позволи да извърша и най-големите низости, които биха могли да ми хрумнат, но в същото време очите и ще блестят от чистота. Те са по-зелени от шлифован нефрит, по-ярки от нефрит на силно слънце. В тях се виждам повече от разголен: прозрачен. С всяко петно и злокачествена жилка по подлата ми същност, размазани върху плътта ми като петрол върху сняг.

Демарко разлисти бележника на нова страница и написа с големи букви най-отгоре АНАБЕЛ. Под името добави „излъчва невинност“ и „зелени очи“.

Следващите два параграфа — единствени на тази страница, бяха без дата. Делеше ги празно място от няколко реда.

Влюбих се в умиращо момиче. Или поне тя твърди, че умира, макар да изглежда здрава и чувствена като носител на Тройна корона в спорта.

Когато спи, искам да й се нахвърля. Искам да я излапам, да я погълна така, както боа би погълнала еленче. После ще облизвам вкуса й от устните си, ще лежа на слънце с нея в корема си и ще спя, докато всичките й клетки се слеят с моите.

Една тревожна мисъл не спираше да човърка Демарко, докато четеше: „Кой е този персонаж? Дали Хюстън се опитва да влезе в болното съзнание на един умопомрачен мъж?“

После се появи друга, още по-тревожна идея: „Ами ако това не са реплики на герой от романа? Ами ако това е самият Хюстън?“

— Мили боже — ахна.

Минута по-късно отвори календара си. Встъпителната сцена бе написана в неделя, следващата — в понеделник, останалите нямаха дати. Запита се защо липсват дати на някои от текстовете. Дали Хюстън е бързал? Или просто всички записки за деня носеха само една дата? Имаше ли изобщо значение?

Нейтън Брайсън бе казал, че Хюстън най-сетне е открил своята Анабел в стриптийз клуб около шест седмици преди изчезването си. Дали бе възможно да се е срещнал с нея малко преди това? Жената се е загнездила в съзнанието му. Може би се е влюбил в нея, а може би не. Мислил е за нея и на другия ден. Може би в четвъртък вечер е отишъл за пръв път в клуба й. Дали тя му е казала, че е стриптийзьорка, когато са се запознали? Вероятно да. Той може би й е разказал за книгата, която пише. Може тя да го е разпознала… може би тя се е влюбила в него! Така или иначе, Хюстън не бе сложил дата на последния пасаж — онзи, в който разказвачът иска да я изяде жива.

В бележника си Демарко написа:

Възможно ли е да е бил обсебен от Анабел и накрая да я е убил?

Дали Анабел му е помогнала да убие семейството си? Някой друг с личен мотив? Умопобъркан почитател? Умопобъркан съученик на наркомана, убил майката на Хюстън? Може би Анабел има интимен приятел, който е разбрал за увлечението й по Хюстън. Дръг възможен мотив — професионална завист. Дентън? Конеску? Някой друг?

Остана загледан във въпросите известно време, като се опитваше да обмисли добре всеки един поотделно. Но защо Хюстън би убил Анабел? Кога? Нямаше данни за изчезнали стриптийзьорки. Нямаше други трупове. Задраска първия въпрос и премина към останалите. Наличието на съучастник би обяснило двата метода при убийствата — наръгване с нож за бебето, прерязани гърла за всички останали. После си каза: „Чакай малко, не бързай. Бъркаш писателя с литературния герой. Това е роман, това е просто измислена история. Това изобщо не е Хюстън.“

Посегна да задраска въпросите, но спря, вдигна химикалката от листа, огледа ги още веднъж и накрая ги остави.

Дали писателят се бе слял с героя си? Възможно ли беше убийството и самоубийството на родителите на Хюстън да са отключили нещо в него, да са породили някакъв гняв, с който той се е борил, но в крайна сметка не е успял да потисне? Демарко знаеше какво е потиснат гняв. Отлично разбираше как едно-единствено събитие може да направи на пух и прах добре подредения ти живот и да го захвърли — разбит и съсипан — на произвола на съдбата.

Но Демарко все още не можеше да си разясни нещата. Истинска ли беше описаната в откъсите Анабел? А Анабел от стриптийз клуба? Или и двете бяха измислени. Къде точно изчезваше Хюстън и къде се появяваше авторът на тези мрачни пасажи? Писането на Хюстън никога досега не е било толкова кръвожадно и безжалостно. Къде беше оптимистичната нотка? Или все още бе твърде рано за финала?

Писателят, сътворил този текст, бе твърде различен от онзи, когото Демарко смяташе, че познава. Каква част от този глас бе измислица и каква част отразяваше човека зад него?

Облегна се в стола си и погледна към ръцете си в бели ръкавици. „Каква част от теб е измислица?“ — запита сам себе си.

— Всички сме измислени — каза на глас. — Истински сме единствено нощем.