Рандал Силвис
Чернова (22)

22

Томас Хюстън се събуди разтреперан от студ. Около час след полунощ се бе свил на кълбо в стаичка на втория етаж в новото жилище на ректора на университета. Сградата с площ от деветстотин квадратни метра се строеше от месец март, а церемонията с рязането на лентичката се очакваше не по-рано от май следващата година. Всичките четири етажа бяха изградени, но все още никъде нямаше прозорци, а електрическа и водопроводна инсталация бе положена само под цимента на сутерена и гаражите.

Точно до входа на сутерена, в дъното на къщата, строителните работници бяха струпали част от материалите си: кутии с подови плочки, ролки електрически кабели, кашон е електрически контакти и щепсели, купчина дъски и десетина или повече ролки с изолация „Тайвек“, които заемаха поне една трета от просторното помещение. Върху купчината дъски беше захвърлена мръсна памучна риза, втвърдена от изсъхнала пот. Хюстън я нахлузи върху тениската си с къс ръкав, закопча я до врата, спусна навитите ръкави и закопча и тях. Ризата, също като мръсното ватирано яке, което облече върху нея, беше твърде голяма за него, но на него му бе все едно как изглежда, а вонята, която се носеше от дрехата, не беше по-лоша от неговата собствена.

Промъкна се нагоре по стълбите, за да огледа наоколо, като потръпваше при всяко проскърцване на дъските. През отворите за прозорците нахлуваше светлина от натриевите улични лампи, затова се стараеше да се движи в дъното, под прикритието на вътрешните стени, а покрай отворените врати притичваше наведен.

На втория стаж откри вътрешна стаичка само с една врата, която водеше към друго, по-голямо помещение. „Дрешник“ — каза си. Към голямата спалня. Сви се в един от ъглите на стаичката, придърпа към себе си торбите с хранителни продукти и се опита да заспи. Ала в съзнанието му веднага нахлуха спомени от вечерите, които бе прекарвал с Клеър в подобни недовършени сгради.

През последните си две лета като студент Хюстън работеше в строителна бригада, но живееше с родителите си. Клеър О’Пачън също живееше с техните в селце на десетина километра разстояние. Младите влюбени бързо се измориха да правят любов на тясната задна седалка в очуканото волво на Томас — той го паркираше встрани от един черен път и при всеки проблясък на автомобилни фарове с Клеър се отдръпваха един от друг. Една вечер, в търсене на усамотено място, където да паркира, Хюстън подмина строителната площадка на двуетажната колониална къща, където работеше с бригадата си.

В средата на юни с Клеър правиха любов върху спален чувал на циментовия под в сутерена. Първата нощ мина толкова добре, че Томас остави в багажника на колата си спален чувал и раница, която редовно зареждаше с бутилка вино и пакетирана храна. Към края на август прекарваха повечето от нощите си заедно под отворен прозорец на втория стаж. Когато през есента се върна в колежа. Том бързо откри всички новостроящи се обекти в града — те бяха много по-уединени от общежитието и далеч по-евтини от мотел. Места, където единствените им тревоги се ограничаваха до това колко далеч в нощта се носят виковете и стенанията на Клеър.

Обърнат с лице към ъгъла на тясната стаичка, Хюстън усещаше свежия мирис на дърво и аромата на нощния въздух. Притисна колене към гърдите си, сви се на топка, но не успя да пропъди болката и дълбоките си терзания.

Памучната риза и ватираното яке изобщо не го спасяваха от студения нощен въздух. Тресеше се от плач и трепереше от студ. След половин час на пода до стената, вкочанен от напрежение и студ, се изправи на крака и се върна обратно в сутерена. Взе оттам ролка с изолация „Тайвек“, отнесе я до втория етаж, разгъна я и се уви с фолиото. После придърпа торбите с покупките и ги притисна плътно към корема си.

Преди зазоряване се събуди обгърнат в сивота. Пробуди се с мисълта, че все още държи ножа в ръка, и отвратен го захвърли, отдръпна се назад, усети нещо меко до гърба си и започна да рита фолиото, за да се измъкне. Торбите с храна се разпиляха наоколо, а той продължи да рита и да се мята, докато накрая се озова притиснат към отсрещната стена, задъхан и объркан. Усещаше парене в очите, гърлото му бе продрано, целият бе премръзнал до кости.

Постепенно в съзнанието му започнаха да изникват и да се подреждат фрагменти от предишната нощ. Намираше се в новата къща на ректора. Беше сутрин, около шест и половина. Скоро щяха да се появят строителните работници. По улиците щяха да тръгнат хора. Твърде много очи.

Скочи на крака, събра храната и тръгна към сутерена. Хвърли поглед към задния изход. Навън светът тънеше в сивота. Но той познаваше тези мъгли, бе вървял през тях почти през целия си живот. След час щяха да се вдигнат и светът отново щеше да стане светъл. Трябваше да се върне обратно в гората. Да планира следващия си ход. „Днес е сряда — каза си. — Утре вечер мога да се видя с Анабел.“

Придърпа козирката на бейзболната шапка ниско над челото си. Провери джоба на памучната риза, за да е сигурен, че огледалните слънчеви очила са все още там. Потупа портфейла си. После взе найлоновите торби с храната, пристъпи навън и тръгна сковано, но бързо по наклона на дългия заден двор. Не след дълго се затича — смътна сянка в мъглата. „Трябва да поема към Анабел — помисли си. — Пътят дотам е дълъг. Километри. Дълги километри до следващата ми възможност да поспя.“