Рандал Силвис
Чернова (18)

18

„Вдишай — нареди си Томас Хюстън. — Издишай. Направи го пак. И пак.“

Нищо вече не се случваше лесно. Нищо не се случваше естествено.

„Трябва да държиш мисълта си бистра, човече. Намери храна. Трябва да ядеш.“

Със сигурност минаваше полунощ. От доста време пред денонощния магазин не бяха спирали коли.

„Сега“ — каза си.

Излезе от дърветата, пресече улицата и се постара да изглежда като човек на разходка. Държеше главата си наведена заради охранителните камери. Вдигна поглед само веднъж, съвсем за кратко, колкото да надникне през прозореца, преди да влезе, и видя младежа зад щанда. Висок, слаб и кокалест, с червеникава брада. „Не го познавам — помисли си. — Не е от моите.“

Отвори вратата, влезе вътре и се запъти право към централната пътека, сякаш знаеше къде отива. Всъщност знаеше, че тоалетните би трябвало да са в дъното, и точно там ги намери, от дясната си страна, между автомата за газирани напитки и хладилника с млечни продукти.

На мивката се постара да не поглежда в огледалото, докато не изплакна сапунената вода от лицето си. После вдигна глава и си позволи да се погледне. Лицето му изглеждаше по-познато, отколкото очакваше. Може би в крайна сметка все още си беше Томас Хюстън.

Тридневна брада, щръкнали кичури коса тук-там. Но той познаваше лицето, в което се взираше. Очите бяха уморени, лицето — изпито, но това не беше лице на звяр, нали?

Хубаво сапуниса ръцете си и изчопли калта изпод ноктите. След това се обтри с влажна салфетка надолу до врата, но внимателно, за да не намокри ризата си. Подсуши се, прокара пръсти през косата си, изплакна устата си, прокара пръст по зъбите си и отново изплакна.

Излезе от тоалетната и внимателно се зае с пазаруването, като се опитваше да обмисли нуждите си предварително. Протеини, хранителни вещества. „Пазарувай разумно, за да не ти се налага да го правиш отново.“ Един хляб, буркан фъстъчено масло. Метална кутия кашу, четири пакетчета говежда пастърма. Когато отвори хладилника, за да вземе галон портокалов сок, кутийката с кашу изтрака на пода. Той коленичи, вдигна я и притисна всички покупки към гърдите си.

— Ето — обади се касиерът и го стресна. Младият мъж бе застанал зад гърба му и усмихнат му подаваше малка пластмасова кошница.

— Да, благодаря — отвърна Хюстън, пусна покупките си в кошницата и я взе от ръката на момчето. — Храна за из път — каза.

— Накъде пътувате?

— Торонто. Тръгнах от Тексас преди два дни. — Стоеше с лице към хладилника, обърнал главата си настрана, сякаш търсеше нещо друго.

— Това е… колко? Поне две хиляди и четиристотин километра. Пътувате, без да спирате, така ли?

— На два пъти спряхме на крайпътни паркинги за кратка дрямка, но да, пътуваме почти без почивка.

Младежът кимна, но не помръдна от мястото си, очевидно му се говореше.

Хюстън му обърна гръб и застана с лице към рафтовете, заредени с чипс, бисквити и кутийки с безумно скъпи курабийки.

— Съпругата ми заведе Джейми с колата до „Макдоналдс“ за детско меню. А това ме прави титуляр в пазаруването.

— Откривате ли всичко, което ви е нужно?

— Надявах се да намеря нещо здравословно. Но такива неща обикновено не се продават в денонощните магазини.

— В дъното на пътеката има малко ябълки и банани.

— Сериозно? — попита Хюстън и се обърна нататък.

Бананите бяха три за долар, ябълките „Фуджи“ — седемдесет и пет цента за брой. Взе по три от двата вида и тръгна към щанда.

— Колко струва пицата?

— Цялата? Девет деветдесет и девет. Два долара отгоре за пеперони.

— Без пеперони — отсече Хюстън и остави кошницата върху щанда. — Знаете ли какво, ако искате, започнете да маркирате стоките, а аз ще отскоча набързо да взема още едно-две неща.

— Става — отвърна момчето.

Хюстън отново се почувства странно, като герой в разказ. Като герой, който се преструва на труп, преструващ се за нормален, макар че всъщност светът е свършил, бомбата е избухнала и всичко е разрушено. Какво друго му трябваше натрупа, за да продължи шоуто още известно време? Четка и паста за зъби. Чифт огледални слънчеви очила. Черна бейзболна шапка с жълта бродирана буква Р. Остави тези неща до останалите върху щанда и се загледа в променящите се цифри върху екрана на касовия апарат. Усещаше отражението си, надвиснало от сферичното огледало на тавана, както и изучаващото око на охранителната камера.

— Шейсет и осем долара и петдесет и шест цента — обяви касиерът.

Хюстън извади от портфейла си три банкноти по двайсет и една от десет и прибра рестото си. „Останаха двайсет и четири долара и няколко монети — каза си. — Това са всичките ти спестявания.“ Взе двете найлонови торби и портокаловия сок с лявата си ръка, а пицата с дясната.

— Тази вечер ли продължавате за Торонто? — попита младежът.

— Такъв е планът — отвърна Хюстън и тръгна към вратата.

— Е… всичко хубаво.

— На вас също.

Нощният въздух бе захладнял с няколко градуса. „Сега накъде?“ — запита се. Скъса етикета на бейзболната шапка, огъна козирката и я сложи на главата си. „Макдоналдс“ се намираше на няколко пресечки оттук в лява посока, така че се запъти нататък, в случай че касиерът го наблюдава. След първата пресечка свърна обратно към гората.

„Мисли! — каза си. — Знаеш къде се намираш. Трябва да намериш място, където да прекараш нощта.“

На двайсетина метра навътре в гората вече не можеше да чака. Седна зад един висок блатен дъб и сложи кутията с пица в скута си. Ядеше бързо — две парчета пица за малко повече от минута, с дълга глътка портокалов сок, почти без да усеща вкуса и аромата на храната. После се насили да забави темпото. За жалост, това позволи на спомените да се върнат — за миг видя как Томи се тъпче с пица на последния си рожден ден в „Пица Хът“, а от устата му висят дълги конци кашкавал…

Хюстън стисна здраво очи и пропъди щастливите образи. Край. От тях нямаше и следа.

— Чии гори са, мисля, знам — смотолеви на глас и се опита да фокусира мислите си, да изпълни съзнанието си със смисъла на самите думи. — Домът му в селото е там…^[1]