Рандал Силвис
Чернова (37)

37

Демарко напъха телефона обратно в джоба си, пристъпи по-близо до вратата на Дани и зачака. Тя или седеше в леглото си, обзета от нарастваща паника, и се чудеше как да постъпи, или тъпчеше дрехи в чанта. Може би шепнеше напрегнато името на Томас Хюстън. Може би му звънеше, за да го пита какво да прави.

Стори му се, че чу раздвижване зад вратата. Не тежки стъпки или трескаво суетене наоколо, а тихи, бързи крачки и потракване на ключове. Пулсът му се ускори и го завладя онова познато вълнение от преследването. Но още щом разпозна жегата от прилива на адреналин, побърза да го потисне, да угаси пламъка. Това не беше някой надрусан хулиган, когото трябваше да притисне до стената и да усмири с белезници; зад тази врата имаше една уплашена млада жена, момиче, което той бе изтръгнал от съня със споменаването на едно име. А тъгата в тона й, когато попита: „Томас? Ти ли си?“, споменът за този глас внезапно притисна гърдите му и Демарко изпита болка, която заличи всяка следа от вълнение.

Вратата рязко се отвори и той се сепна. Момичето пристъпи отвън на балкона, видя го и ахна от изненада.

Сержантът се усмихна.

Тя отмести поглед. Обърна се към вратата, затвори я и с трепереща ръка напъха ключа в ключалката.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам на работа. Не мога да говоря точно сега.

— „Уиспърс“ е затворен през деня, Дани. Скоро няма да отвори.

Момичето си пое въздух, обърна глава към него и смутено го погледна.

— Исках да кажа лекции. Бързам за лекции.

Носеше жълти баскетболни шорти, сив суитшърт с качулка и маратонки „Найк“ на бос крак. След обаждането му навярно бе скочила от леглото и бе нахлузила горнището и обувките, а дългата си кестенява коса бе вързала на конска опашка. Демарко си я представи как тича срещу него през мъглата, докато той седи сам на пейка в парка.

— Не съм дошъл да те арестувам, Дани — каза й тихо. — Стига да си откровена с мен.

— Аз не… — Хвърли поглед към мръсния асфалт на паркинга. — Не знам нищо.

— Томас Хюстън в апартамента ти ли е, Дани?

— Не! Не, защо? Той никога не е идвал в апартамента ми.

— Тогава защо не влезем вътре? Ще седнем и ще си поговорим, нищо повече.

Тя започна да трепери и от очите й бликнаха сълзи. Когато заговори, гласът й също трепереше:

— Не съм направила нищо лошо.

— Знам, че не си. — Пристъпи към нея и се опита да я успокои. — Знам, че не би направила нищо лошо. Просто искам да си поговорим, нищо повече. Пет минути и си тръгвам.

Момичето подсмръкна и примигна два пъти. После се обърна към вратата и отново насочи ключа към ключалката.

Демарко наблюдаваше непохватните й усилия да отвори. Изглеждаше едва прехвърлила двайсет, метър шейсет и осем на ръст, малко над петдесет килограма. Крехко момиче. Дете. Отново усети познатата болка в гърдите и с мъка си пое въздух. Лявото му око се насълзи.

— Ще отида да преместя колата си, блокирал съм алеята — каза й. — Веднага се връщам. — И бързо се обърна, за да избърше влагата от ъгълчето на окото си.

* * *

Оскъдно мебелирана всекидневна, миниатюрна кухня, баня с размерите на килер, спалня, отделена със завеса. Минималистичното обзавеждане включваше матрак на земята вместо диван и два сгъваеми стола, зелен и жълт, купени на цена 12,95 долара за брой от „Уолмарт“. Демарко предположи, че момичето спи върху матрак втора употреба на пода в спалнята, че няма гардероб или скрин и държи дрехите си грижливо сгънати в кашони, наредени до стената. Но всичко беше подредено и чисто, нямаше прах, нито мръсни чинии в мивката. Във въздуха се долавяше лек аромат на ягоди. Незапалена свещ върху кухненския плот.

Дани седна на матрака с подвити крака. Демарко застана до прозореца, над който тя бе окачила пластмасова щора и прозрачна дантелена завеса в кремаво.

— Кога видя или чу за последно Томас Хюстън? — попита я.

Тя прехапа долната си устна, после каза:

— Преди седмица, предполагам. Миналия четвъртък вечерта.

— И къде се случи това?

— В „Уиспърс“.

— Видяхте ли се насаме?

— За малко.

— Частен танц на дивана?

— Той плащаше за това, но…

— Но какво?

— Не сме го правили. Никога не сме го правили.

— Какво правехте тогава?

— Просто си говорехме.

— Говорехте си. В стаята, където се провеждат танците на диван.

— Никога не сме правили нищо повече, кълна се.

— Добре. И за какво си говорехте?

— Той пишеше книга за стриптийзьорка. Питаше ме разни неща.

— Какви неща, Дани?

— Неща, които един писател би искал да разбере, предполагам. Например как се чувствам, когато съм на сцената или в стаята за шампанско с клиент. За какво си мисля, докато ме гледат. За какво си мисля, когато се прибера вкъщи.

Демарко кимна.

— Това обаче са само три въпроса. А той е идвал в „Уиспърс“ пет или шест пъти, нали така?

— Вижте, след първия път вече не беше като интервю. С него… просто си говорехме. Той беше добър човек, много мил.

— Искаш да кажеш, че в стаята за шампанско помежду ви не е имало физически контакт, така ли?

— Нямаше. Кълна се. Сядах до него на кушетката и просто си говорехме. Това е всичко, което някога сме правили.

— И никога не си се срещала с него извън „Уиспърс“?

— Само първия път.

— Разкажи ми за първата ви среща, Дани.

— Една сутрин бях излязла да потичам. Обичам да тичам рано, когато навън няма хора.

— В Ери?

— Не, тук.

— Не видях парк в града.

— Има общински парк, но аз не бях там, а на велоалеята, която върви успоредно на железопътната линия, пресича канала и продължава чак до Шейдитаун.

— Къде се намира Шейдитаун?

— На около пет километра южно оттук.

— И къде точно на тази алея срещна Томас Хюстън?

— Шейдитаун е съвсем малко селце. Едва ли имат и пощенска станция. Но веднага след отбивката от Шосе 18 има едно местенце до канала. Дори не знам дали си има име. Просто няколко маси за пикник и скари за барбекю, но велоалеята минава оттам и продължава още стотина метра. После просто свършва.

— Значи тичаш в едната посока, после се обръщаш и поемаш обратно.

Тя кимна и задъвка устната си, после подпъхна ръце под краката си.

— А къде беше Томас по тази алея?

— В парка. На първата маса за пикник.

— И ти се задаваш по алеята…

— Почти по цялото протежение на алеята от едната й страна е или каналът, или железопътната линия. От дясната страна в посока към Шейдитаун и от лявата на връщане.

— А от другата страна какво има? Шосе?

— Да, но то не се вижда от велоалеята. От другата й страна винаги има дървета или гъсти храсти. Ако не се чуваше автомобилният трафик, човек дори не би разбрал, че там има шосе.

— И ти се чувстваш спокойна да тичаш там рано сутрин?

— Нося си лют спрей и свирка.

Демарко се усмихна. „Божичко“ — помисли си.

— Та, точно когато велоалеята навлиза в малката зона за пикник, от същата тази страна се открива голяма поляна с маси и разни неща. Първата маса е точно до храстите. Всъщност, когато си на пътеката, дори не виждаш масата, докато не се озовеш точно до нея, а тя е на около метър встрани от алеята.

— И точно там беше седнал Томас.

— Беше много стряскащо. Никога не съм срещала, когото и да било там рано сутрин. И изведнъж попадам на този мъж.

— Какво се случи?

— Той ме уплаши. Беше… Каза ми, че е чул стъпките ми. Чул дишането ми, представяте ли си? Седеше си там, приведен леко напред, и се опитваше да надникне зад храстите. Обаче рано сутрин е мъгливо, особено ако е валяло през нощта. И аз връхлетях отгоре му за изненада и на двама ни. Едва не стъпих върху главата му.

Дани се усмихна и се загледа в краката си. Демарко чакаше.

— Той се отдръпна тъкмо навреме, а може и да съм надала лек писък или по-скоро ахване. Както и да е, препънах се в собствените си крака и за малко да падна в канала.

— А после?

— Той скочи да ми помогне. Но аз вече бях извадила лютия спрей. — Отново се усмихна. — Беше толкова смешен. Вдигна и двете си ръце във въздуха, седна отново на масата и каза: „Не мърдам. Не мърдам от мястото си. Само ми кажи дали си добре“.

— И добре ли беше?

— Навехнах си глезена.

— А после как се прибра вкъщи?

— Стояхме си така в продължение на петнайсетина минути: той на масата, аз с лютия спрей в ръка. Томас ми каза как се казва, къде преподава, имената на децата си и на съпругата си… Дори ми подхвърли портфейла си, за да погледна снимките и личната му карта. Така че накрая… се съгласих. Позволих му да ме закара вкъщи.

— И това беше всичко?

Тя поклати глава.

— Дотогава вече го бях разпознала. Знаех, че е известен писател. Казах му, че четем втория му роман на лекциите по литература.

— В университета „Пен Стейт“?

Дани кимна.

— Последен курс. Специалност „Начално образование“.

— И…

— Той просто излъчваше… непринуденост и спокойствие. Създаваше впечатление, че проявява интерес към мен, макар да бе известен и талантлив писател. Почувствах се поласкана. Така че, когато го попитах върху какво работи в момента, той ми каза…

— И ти му разказа за „Уиспърс“.

— По пътя към апартамента ми Томас се отби в денонощен магазин и взе по едно капучино за двама ни. После паркира отвън и просто си говорихме в колата известно време. И да, казах му за „Уиспърс“.

— Така си станала неговата Анабел.

— Той никога не го е казвал всъщност. Прекарваше повече време с мен, отколкото с останалите момичета, но никога не е казвал, че пише за мен. А и това е литературна измислица, нали?

— Ти ли си единственото момиче, на което е плащал за частни танци?

— Доколкото ми е известно.

— Значи може би в тази част от срещите ви е имало нещо повече от разговори?

Момичето вдигна поглед към него.

— Той каза, че му напомням за съпругата му, когато е била на моята възраст. Само че нейната коса била малко по-тъмна.

— Това обаче не отговаря на въпроса ми, нали?

— Никога не ме е докосвал. Не и по този начин. Дори не се е опитвал. Нито веднъж.

Демарко обмисли дали да я попита какво би се случило, ако Хюстън се бе опитал да я докосне. Но после реши, че отговорът е без значение.

— И след онази първа среща в парка той е идвал в „Уиспърс“ всеки четвъртък. Прекарвала си двайсет минути с него в стаята за шампанско и сте си говорили.

— Това е — каза тя. — Това е всичко. — Няколко секунди по-късно добави: — Само дето не беше всеки четвъртък. Пропусна един.

— Помниш ли кога?

Дани се замисли, преди да отговори.

— Трябва да е било в четвъртъка преди последното му посещение.

— Ти попита ли го за причината?

— Каза, че е бил извън града по работа.

Демарко се опита да се сети за още нещо, което би могъл да я попита.

— Какво друго можеш да ми кажеш за връзката си с него?

Тя се замисли няколко секунди.

— Дадох му телефонния си номер.

— Дала си му го? Кога?

— Последния път, когато дойде в „Уиспърс“. Просто… струваше ми се нелепо да плаща за услуги и всичко останало само за да си говори с мен. Така че му го казах. И му дадох номера си. Той обеща да ми благодари в новата си книга. Каза, че някой ден би искал да ме запознае със съпругата си.

След последното изречение очите й се насълзиха.

— Той даде ли ти своя телефонен номер? — попита Демарко.

Дани кимна.

— Каза ми, ако някога се нуждая от нещо, просто да му се обадя.

— А той някога обади ли ти се? Или ти на него?

— Не се е обаждал. Нито пък аз на него.

Демарко се загледа в нея. Момичето седеше с наведена глава и бършеше сълзите от ъгълчетата на очите си.

„Дали е заради великодушието му? — запита се. — Затова ли плаче? И дали великодушието му е било истинско?“

Нямаше отговори на въпросите си. Накрая каза:

— Защо искаше да избягаш от мен, Дани?

— Не знам. Ти си полицай. Всички от семейството на Томас са били убити, а той е в неизвестност. Аз прекарах известно време с него в клуба… Уплашила съм се навярно.

Демарко я наблюдаваше внимателно.

— Значи тази година ти е последна в университета?

— Остава ми само педагогическата практика в училище през пролетта и приключвам. Дипломирам се, намирам си работа и евентуално започвам да водя нормален живот за разнообразие.

— Имаш ли си приятел?

— Има един мъж, с когото се виждам.

— Той знае ли, че си стриптийзьорка?

— Живее в Питсбърг. Виждаме се само когато аз ходя там.

— А родителите ти знаят ли?

Тя не помръдна. Единствено раменете й се разтресоха. Демарко видя как върху ръба на дивана капна една сълза, после втора.

Пристъпи към нея и положи ръка върху главата й.

— Може да се наложи да ти се обадя пак, Дани, ако се сетя за още нещо, което да те питам. Пази се, когато тичаш, чу ли? Знам, че сутрин е приятно, но… пази се.