Рандал Силвис
Чернова (11)

11

Ходилата на Томас Хюстън бяха сини, но не и черни. Седеше в бетонна канализационна тръба, на десетина сантиметра над тънката водна струя, която бълбукаше през нея, подпрял едното си ходило на отсрещната страна. Бе свалил подгизналите си обувки и чорапи и разтриваше ходилата си едно след друго, докато най-сетне спря да ги усеща като късове замразено месо от фризера. Успя да пропъди мъчителното усещане за иглички по кожата си, а после продължи да масажира, докато раздвижи пръсти без опасението, че биха могли да се откършат.

Шмугна се в дренажната тръба няколко минути по-рано, несръчно прекрачил малкия поток, и се придвижи около пет метра навътре, някъде по средата на асфалтовото шосе над главата си. Според ръчния му часовник сега бе 11:40 сутринта, макар че часът, та дори и датата, нямаха почти никакво значение за него. Нещо се бе случило с представата му за време. Някои от парчетата на строшеното време се сливаха в едно, други напълно липсваха. Десет минути можеха да носят болката на цял месец, а два дни не бяха нищо повече от късче стъкло в ъгълчето на окото му.

Може би стоеше в тази тръба от цяла вечност. Може би беше герой от пиеса на Бекет и онова, което смяташе за свои спомени, бе просто теч от мозъка на неговия създател.

Вдигна яката на мръсното яке около врата си, а после пъхна ръце в страничните джобове. И едва тогава забеляза, че носи чужда връхна дреха. Нямаше представа откъде е дошла и кога я е облякъл. Беше му твърде широка около гърдите и раменете, сякаш принадлежеше на доста по-едър от него мъж. Старото ватирано яке бе тъмнозелено и осеяно с тъмни петна, които миришеха на моторно масло. Беше съдрано по ръкавите, а от дупките се подаваше мръснобелият пълнеж. По ръкавите и предницата, а и навсякъде, имаше полепнали ситни пръски изсъхнала кал. Подуши плата, миризмата му напомни за пещерата. Но самият спомен за пещерата бе неопределен, неясен и нереален. Кога е бил в пещера? И защо?

Съвсем ясен обаче бе тежкият, дълбок копнеж в гърдите, усещането за скръб, което му причиняваше болка при всяко вдишване и го караше да чувства главата си като подута. Отчаяно му се искаше да заплаче, копнееше за тази утеха. Но нямаше представа защо.

От време на време по асфалтовия път над него преминаваше автомобил и Хюстън инстинктивно се прегърбваше и навеждаше глава. После се усмихваше на себе си, осъзнал безсмислието на тази поза. Едната му половина безпомощно се поддаваше на импулса да заеме защитна позиция, а другата се забавляваше с това.

Седеше, опънал и двата си крака над потока, подпрял босите си ходила върху отсрещната страна на тръбата, със съвсем леко присвити колене, колкото да не изтръпнат. Държеше мокрите обувки и чорапи в скута си. Миризмата на мокра кожа и подгизнал от пот и вода памук някак си го успокояваше — напомняше му за края на сутрешното му тичане, поредната част от всекидневната му програма. Ще си почине няколко минути, ще вземе душ, а после ще се облече за лекцията си в единайсет. „Кой ден е днес? — запита се. — Ако е понеделник, преподавам съвременна литература. Ако е вторник — Занаятът писане.“

Но не успя да избяга от истината задълго. Тя го връхлетя внезапно и бързо като куршум, нахлу с грохот през тръбата и го премаза, остави го разтреперан, разплакан и сгърчен от мъка.

— Дечицата ми — стенеше. — Милите ми, прекрасни дечица… — Ала болката бе твърде силна и Хюстън потъна в сън, превит одве, със сключени около коленете ръце.

След известно време пръстите му се разплетоха и той се събуди — стреснат и останал без дъх. Въздухът бе мъгляв, сив и влажен, а първият образ, който проблесна в съзнанието му, бе на ножа, насочен към гърдите на Дейви. Тогава Хюстън изпищя от болка. Писъкът му отекна в бетона, раздели се на две и пое в двете посоки на тръбата, а ехото кънтеше и удряше мозъка му като с чук.

Известно време нямаше сили за друго, освен да хлипа и да се бори за въздух. Накрая онази част от него, която успя да се откъсне от тялото, каза, че в този си вид е безполезен. Нищо не можеше да постигне, докато е подвластен на болката. Налагаше се отново да започне да възприема себе си като герой от историите си, а не като Томас Хюстън; не като мъжа с изклано семейство; не като човека, чийто живот бе заличен; не като тяло, пълно с отрова; не като труп, лишен от смърт. Знаеше го и дори успя да се възхити на това очевидно разделяне в психиката му, на това раздвоение на личността, което му позволяваше да усеща болката си и същевременно да я наблюдава от разстояние.

Той самият бе едновременно истина и плод на въображението си. По-силното от двете обаче бе истината, а тя го отвращаваше и опустошаваше. Вече се чувстваше опустошен и от глада и знаеше, че скоро ще му се наложи да яде, макар че от мисълта за храна му се гадеше. Водата, от друга страна, не беше проблем. Районът бе влажен като тайгата на Аляска, пропит от стотици малки езера, блата и потоци. Преди да излезе от последния поток, Хюстън загреба вода с шепи и я вдигна към устата си. Това си го спомняше. Водата бе толкова студена, че проряза гърлото му и го замая. И все пак жадно поглъщаше глътка след глътка, докато напълни стомаха си. Но скоро трябваше да открие и храна. А сега, когато телесната му температура бе застрашена, трябваше да открие по-подходящо убежище, където да събере сили и да обмисли плановете си.

Хрумна му да тръгне към Ониънтаун и семейство О’Пачън, но градът се намираше на повече от трийсет километра разстояние, а Ед О’Пачън навярно щеше да го застреля на мига. Все още носеше портфейла си с кредитната и дебитната карта, а може би и малко пари в брой, но всичко това бе част от един друг живот, изкоренен и изтърбушен.

Не можеше да продължи да живее, това поне знаеше. Но преди да спре, трябваше да направи едно-единствено нещо. Замисли се за мъжете и жените, с които работеше, и студентите, които обучаваше, но не смяташе, че би могъл да се довери на когото и да било от тях за помощ. Те твърдяха, че го обичат и му се възхищават, но това беше вчера или онзи ден, част от илюзия с изтекъл срок.

Наистина ли не можеше да се довери на никого?

На Нейтън — да, но Хюстън не искаше да го въвлича в това. Нека разполага с живота си, който и бездруго не беше розов.

Значи оставаше само Анабел. Единствено Анабел би го разбрала. Можеше да му откаже помощта си, но можеше и да му помогне. Поне толкова му дължеше. Той й бе помогнал, когато тя имаше нужда, и то не с безразличие, а с тъга в сърцето, затова вярваше, че и тя ще му отвърне със същото. Цялата работа бе толкова тъжна. Ужасно тъжна. Трябваше да пробва с Анабел.

Не знаеше как да се свърже с нея, освен на работното й място, а тя работеше само през уикендите и нощем в четвъртък, петък и събота. Колко дни оставаха до четвъртък?

Някои неща си оставаха съвсем ясни за него. Други виждаше като в парченца от строшено огледало. Това яке например сякаш нямаше предистория. Откъде се беше взело?

„Кой ден е днес?“ — запита се отново. Върна се мислено към съботната нощ, но положи огромно усилие да спре до къщата. Не искаше да влиза обратно вътре. Стоеше отвън — един мъж, който бродеше из улиците с нож в ръка. Тежък, противен нож, нещо, с което да реже мрака, а след това мъглата; нещо, което да му дава тежест. Спомняше си как ножът проряза водата, как падна право надолу и прониза езерото почти без плясък, а после изчезна в мрака.

„Не, чакай — каза си. — Това не се ли случи на другия ден? Не носех ли ножа, когато открих пещерата? Да. Да! В неделя вечерта открих пещерата. Как съм стигнал до нея? Не знам. Вървял съм, предполагам. Да, вървях цял ден. После открих пещерата, откъртих малко клони и се скрих вътре. Носех и ножа. Ами якето? Не знам, но ножът беше у мен. Исках да го използвам върху себе си, това си го спомням. Исках да си прережа китките и да напълня пещерата с кръв. И почти го направих, нали? Или може би съм сънувал? Не, почти го направих. Притиснах острието към китката си. Исках да го направя. Господи, колко много исках да го направя. На другата сутрин… понеделник. Беше понеделник; днес е понеделник. Отново излязох на пътя. Смятах да спра някоя кола и да се прибера у дома. Исках да се прибера у дома. Исках да си върна всичко. Но никой нямаше да спре, докато носех ножа. Затова го пуснах във водата. Видях го как пада вътре. Мразех го, но изобщо не исках да се разделям с него. Защо бе толкова трудно да се отърва от проклетото нещо? Това беше в понеделник, нали? Или може би в неделя?“

„После какво направи? — попита сам себе си. — После си спомни всичко. Как би могъл да се прибереш у дома? Там няма нищо, там няма никого. Тогава продължи да вървиш. Стигна до блатото. Тръгна по течението на потока. Стигна до пътя и дренажа, но не успя да направиш и крачка повече, затова се пъхна в тръбата. И после какво направи? Намери якето. Беше облечен с него. Откри го, когато осъзна, че си облечен с него. После спа цяла нощ.“

„Не — спомни си, — първо ходилата ми бяха сини. Държах ги в ръце и ги усещах като късове замразено месо. Затова ги масажирах известно време, но после ми стана безразлично и заспах. Събудих се и беше тъмно. Беше пълен мрак навсякъде, а аз треперех. Мислех, че съм под вода, и се опитах да изплувам, но си ударих главата в тръбата и отново заспах. Изгубих съзнание, мина още време. И сега отново е ден. Нова сутрин. Значи трябва да е вторник.“

Хюстън погледна към краката си и опипа чорапите. Вече не бяха мокри, а ходилата не бяха ледени. По-голямата част от деня му се губеше. Този ден бе някъде в канализационната тръба, може би бе изтекъл от него в тънката струя вода под краката му. „Къде изчезна?“ — запита се и остана загледан във водата известно време; представяше си как самият той изтича надолу с водата.

После се върна в реалността.

„Днес е вторник — помисли си. — Занаятът писане.“

Но днес нямаше да има семинар заради отсъствието му. Нямаше да има часове, освен ако Дентън не ги поеме. Кого другиго биха могли да помолят? „Не и Конеску, за бога. Дори портиер би се справил по-добре от Конеску.“

„Няма значение — настоя другата му половина. — Открий Анабел. Трябва да говориш с Анабел.“

„Но Анабел е само за четвъртъците. Знам къде да я намеря в четвъртък. А днес е едва вторник.“

„Тогава ще се наложи да чакаш — каза си. — Ще трябва да се опазиш жив и да чакаш.“

Още два отвратителни, невъзможни дни. Отново се преви одве и обви коленете си с ръце. Тресеше се от плач и хленчеше на глас:

— Още два шибани, шибани, шибани дни.