Рандал Силвис
Чернова (24)

24

До десет същата сутрин мъглата се вдигна. От време на време Хюстън излизаше от гората, за да потърси с поглед слънцето и да се ориентира за местоположението си, но през останалото време стоеше скрит между дърветата по пътя си на север. Беше следвал потока Санди Крийк обратно на течението му от езерото Уилхелм чак до извора и за няколкото часа от зазоряване насам навярно бе изминал между петнайсет и двайсет километра. Ако сметките му бяха верни, до работното място на Анабел оставаха по-малко от три часа път.

„Трябва да поемеш на запад — каза си. — Не, спри за малко. Хапни нещо. Пести си силите.“

Знаеше, че от него вече не е останало нищо, освен неведение и гняв. Надяваше се да отстрани неведението след разговора с Анабел, а малко след това да потуши и гнева. Звучеше лесно, но знаеше, че няма да е така. Тя можеше да не знае нищо. Но дори и да знаеше, щеше ли да му каже? Ако откажеше, какво щеше да прави той?

Хюстън седна на земята и изяде една от ябълките си, както и няколко парчета говежда пастърма. Все още пазеше половината портокалов сок и съзнаваше, че трябва да го разпредели на порции, за да му стигне за по-дълго, но пластмасовата туба му тежеше. „Винаги можеш да намериш нещо за пиене — помисли си. Във всяко малко градче по пътя има поне един автомат за безалкохолни напитки в близост до детска площадка или обществен център. Изпий портокаловия сок. Имаш нужда от енергия.“

Чудеше се дали да потърси Нейтън. Цяла сутрин прехвърляше имена на различни хора в главата си и преценяваше възможността да му помогнат. Единственото име в списъка, което остана незадраскано, бе това на Нейт. „Той знае за Анабел — отбеляза наум Хюстън. — Може да ме закара при нея. А после и другаде. Да ми донесе дрехи, които не вонят, и обувки, които не са подгизнали. Може дори да ме снабди с оръжие… Но имам ли право да го въвличам във всичко това?“

Хюстън не се беше чувствал толкова сам от малък. Да, в интервютата си често говореше за самотата на писателя, но тя беше временна — онези няколко часа усамотение, от които се нуждаеше всяка сутрин. Но Клеър винаги бе до него, за да запълва празнотата. Да разпръсква ярката си светлина из всичките му мрачни ъгли. Още от февруари през първата му година в колежа. Танцът на влюбените. Първата им целувка. С тази целувка тя заличи самотата му и изпълни душата му със светлина.

Сега Томас отново бе дванайсетгодишно момче. Момчето, което излизаше от къщата всеки следобед, за да избяга от крясъците на родителите си. От споровете им, които никога не свършваха. Всеки ден след училище бродеше из горите сам, спеше по поляните и се молеше родителите му да се разведат, щом толкова много се мразят. Но те не се разделяха въпреки крясъците. Три-четири нощи седмично матракът в спалнята им скърцаше върху металната си рамка. Веднъж попита татко си: „Защо тя никога не говори с нормален тон? Защо непрекъснато звучи толкова ядосана? След нея и ти започваш да крещиш. Тук не се чува нищо друго, освен крясъци“. Баща му, който в онзи момент тъкмо сменяше маслото на понтиака, изпълзя изпод колата, избърса ръцете си в син парцал и сви рамене. „Майка ти е страстна жена — отвърна. — Покрай плюсовете търпя и минусите“. Едва тогава Хюстън успя да разбере донякъде връзката им.

С раждането на Томи младши се появиха още плюсове. Тогава майка му и баща му някак омекнаха. Томи беше съкровището на баба си, а по-късно Алиса стана принцесата на дядо си. После родителите му си отидоха.

Но Клеър винаги бе до него. Неговият източник на светлина. Пазителят на душата му.

Сега и нея я нямаше. Сега можеше да разчита единствено на Анабел. Сега имаше само Анабел, неведението и гнева си.

Захвърли огризката на ябълката и сковано се изправи на крака. Наведе се и вдигна торбите с храна. „Още няколко километра — каза си. — Не заслужаваш почивка.“