Рандал Силвис
Чернова (50)

50

Демарко имаше чувството, че стените се стесняват около него и го притискат, но постепенно въздухът стана по-свеж. Всички оптични стъкла и огледала навярно бяха свалени още след затварянето на фара, а впоследствие вандали бяха оголили горната платформа и строшили всички прозорци. Хладният влажен ветрец гъделичкаше лицето му.

Плъзна длан по извития надолу край на перилото. След него нямаше нищо. Демарко се наведе, опипа мрака с дясната си ръка и докосна грубия дъсчен под на горната платформа. Намираше се на три стъпала от върха. Запита се накъде е север. Бавно обърна глава и изчака вятъра да погали лицето му. Откри посоката и пристъпи още едно стъпало нагоре.

Долу езерото се плискаше тихо в крайбрежните камъни. Далеч напред в мрака блещукаше дълга прекъсната ивица от бледи светлини като разпръснати матови перли. А на фона на тази скъсана огърлица стърчеше сянка. Мъжът стоеше с гръб към Демарко, наведен и здраво стиснал парапета. Полицаят чуваше неравномерното му накъсано дишане. Сянката на мъжа бе черна като скръб.

Демарко разрови съзнанието си за подходящи думи. Търсеше онази фраза, която да закове сянката за парапета, вместо да я тласне напред. В продължение на секунди не успя да измисли нищо. Мозъкът му тънеше в мрак. После думите внезапно се появиха и той ги изрече без колебание, като се опитваше да слее своя шепот с този на езерото.

— То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли…

Сянката рязко се обърна и затаи дъх. Двамата мъже не помръдваха. Когато Хюстън най-сетне проговори, гласът му прозвуча едва-едва, като дрезгав дъх, носен от вятъра към водата.

— И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли.

— Съжалявам, Томас — обади се Демарко. — Нататък не си го спомням. Ще ми се да можех.

* * *

— Райън Демарко — изрече Хюстън, без да помръдва от мястото си.

— Цяла седмица се мъча да те открия, приятелю.

Хюстън замълча. Демарко не виждаше лицето на писателя, но усещаше отчаянието му и болката от осъзнаването, че разрушеното никога няма да бъде поправено. Долови мирис на страх във вятъра, който идваше от езерото. Долови мирис на мъка, на печал, на безнадеждност. Усети ледения хлад на мрака и самотата на скалите по обруления бряг. И внезапно се почувства изцеден от умора. Отново. Не искаше да прави нищо повече тази вечер. Приседна на ръба на платформата и облегна гръб на стената.

— Уморен съм до смърт, мамка му — каза.

Хюстън помълча известно време, преди да се обади. Гласът му звучеше приглушено и стигаше до Демарко като от друга стая, като шепот през тънки стени.

— Дойдох тук, за да скоча — призна.

— Знам — отвърна Демарко.

— Идвали сме тук с Клеър и децата. Веднъж. Много, много отдавна. Преди да се роди Дейви. Томи беше на шест, ако не се лъжа. През цялото време трябваше да държа Алиса на ръце, защото отказваше да стъпи на земята.

— Сигурно имаш купища хубави спомени. Завиждам ти.

Искаше да се изправи и да застане до Хюстън при парапета. Искаше да види светлините отвъд езерото, през дългите километри мрак.

— Как стигна дотук, Томас? Доста далеч си от вкъщи.

Хюстън не отговори и след известно време Демарко си каза: „Сега трябва да се изправиш. Опитай се да стигнеш до него, преди да се е прехвърлил през парапета.“ Но преди да успее да помръдне, другият мъж заговори и той реши да остане на мястото си още малко.

— Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес…

Демарко довърши вместо него:

— Те обвързваше с Аннабел Ли.

— Писатели… — изрече Хюстън няколко секунди по-късно.

— Какво за тях, Томас?

— Всички сме такива романтици.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Обичаме страданието си. Докато не стане твърде тежко за понасяне.

Демарко не помръдваше от мястото си и размишляваше над думите му. Седеше, облегнал глава върху заоблената стена, и се бореше с изкушението да затвори очи. Клепачите му тежаха от изтощение, а лявото му око обилно сълзеше от ледения въздух. Струйката влага върху кожата му бе студена, но белегът в ъгълчето на окото пареше и туптеше в ритъма на пулса му. Намираше за забележителни всички неща, които усещаше, докато седеше неподвижен в мрака без питие в ръката си; всички неща, които можеше да подуши, да вкуси, да чуе, да запомни. Не разбираше какво изпитва към Хюстън в този момент — беше твърде особено и твърде лично. Чудеше се колко дълго трябва да седи неподвижен в мрака, за да го проумее.

След известно време се замисли за Нейтън и Дани, които стояха до телефоните си и чакаха Хюстън да им се обади отново. Замисли се за обажданията, които самият той очакваше. Възможно най-тихо измъкна мобилния телефон от джоба си. Държеше го под най-горното стъпало, за да не стресне Хюстън със светлината от екрана. Видя, че има две гласови съобщения. Натисна бутон „Избери“ и вдигна телефона до ухото си.

Първото съобщение беше от сержант в полицейското управление в Ери относно обиска в „Уиспърс“. Хората му не открили нищо, което би могло да помогне на Демарко да проследи Бони. Горният етаж бил недовършено таванско помещение, напълно празно, с изключение на пълен пепелник с угарки, картонен кашон с празни бирени бутилки и въртящ се стол от изкуствена кожа, разположен между два еднопосочни огледални прозореца: единият в посока към бара, другият — към сцената.

— Стандартен наблюдателен пост — поясни колегата му. — Този тип заведения не пилеят много средства за охрана. И все пак прибрахме бутилките и всичко останало. Обади се и ми кажи дали искаш да изпратим нещо в лабораторията, или не.

Второто гласово съобщение беше от полицай Морган. Получил бе резултатите от лабораторния анализ на бутилките в апартамента на Бони. Вторият комплект отпечатъци съвпадал с тези на лице, регистрирано в Националната картотека за пръстови отпечатъци — мъж на име Инман. Името му звучеше познато. Морган искаше да знае дали да изпрати сигнал BOLO^[1] за този човек като заподозрян. Демарко написа бързо текстово съобщение до полицая: „BOLO незабавно“.

Тихо остави телефона с екрана надолу върху стъпалото. После изпусна дълга и бавна въздишка.

— Томас — изрече и малко се изненада от жаловитата нотка в гласа си. — Можеш ли да ми разкажеш какво се случи онази нощ?