Рандал Силвис
Чернова (10)

10

Демарко не помнеше някога да е използвал в разговор думата покров, но сега, макар да не я изрече на глас, усети значението й. Докато изминаваше осемдесетината метра разстояние от университетския паркинг до Кембъл Хол, усети спусналия се над колежа „Шенанго“ покров толкова осезаемо, как го би доловил внезапен спад в атмосферното налягане. Въздухът бе тежък и влажен. Студентите се тътреха между сградите като затворници, тръгнали от килията си към газовата камера. Дори редките им изблици на смях кънтяха рязко и фалшиво.

Идвал бе в района на колежа неколкократно — два пъти за блус концерти, но по-често, за да прибере някой студент по подозрение за продажба на наркотици, за сексуално посегателство или заради зарязан автомобил в някоя канавка извън градчето. При тези случаи, независимо от сезона, атмосферата сякаш преливаше от обещания, празничност и невинна жизнерадост. Сега бе просто въздух от спукан балон.

Администрацията на „Шенанго“ предпочиташе всички външни полицаи, които посещават академичното градче, да бъдат придружавани от служител от охраната на колежа. Демарко винаги се съобразяваше с това изискване, но днес не бе в настроение да търпи присъствието на някой неквалифициран сноб, който ще се мъкне подире му, ще го въвлича в любезни разговори и ще се опитва да спечели благоразположението му, за да изкрънка покана за работа в щатската полиция. Днес не му се любезничеше.

Предишния ден се скита из държавния резерват „Морис Годард“, докато краката го заболяха. Изпи твърде много прегоряло кафе от твърде много стиропорни чашки, изтърпя твърде много младежки погледи, които цял ден го следваха втренчено, сякаш той бе пазителят на всички тайни и по всяко време би могъл да издаде четвъртинка от тях или да изрече някоя безценна мъдрост. Днес се чувстваше изцеден от всичко ценно, празен като джоб, обърнат с хастара навън.

В Кембъл Хол тръгна към канцелариите на катедрата по английски език, разположени на втория етаж. В коридора нямаше жива душа, с изключение на една студентка — бледа, руса и много слаба, седнала на пода пред затворената врата на един от кабинетите, с отворена тетрадка в скута си. Докато я подминаваше, Демарко хвърли поглед към вратата. Под табелката с името на доктор Робърт Дентън имаше залепена бележка с част от стихотворение, отпечатано с удебелени черни букви:

Нека семето стане трева и нека в сено се превърне тревата:

Аз роб съм на движение не мое;

За какво е свободата? Да познаем вечността.^[1]

Теодор Рьотке

Разпозна името на Дентън, местния поет. Пред вратите на поетите очевидно винаги чакаха красиви млади създания. „Но защо ли е така?“ — запита се Демарко.

Отговорът бе прост: Защото поетите и красивите млади създания все още вярват в романтичната любов. Все още вярват, че истината лекува, а красотата съшива раните. Все още вярват, че любовта предугажда, възпира и пропъжда трагедията, наречена живот.

Отново се замисли за съпругата си Ларейн. Някога и тя бе красиво младо създание. Известно време тя също вярваше в любовта. Докато не гушна в прегръдките си безжизненото телце на бебето си.

Вратата на стая 214 бе запечатана с жълта полицейска лента. Демарко се протегна отдолу и натисна бравата, макар да знаеше, че е заключено. После отново подмина влюбената студентка на път към канцеларията на катедрата до стълбището. Секретарката бе афроамериканка със светла кожа, ненавършила трийсет. Седеше зад компютъра с дисциплинирано изпънат гръб и високо вдигната брадичка и ритмично потракваше по клавиатурата с дългите си тънки пръсти с безупречен маникюр.

Приближи към бюрото й.

— Трябва ми ключът за кабинета на Томас Хюстън, моля.

Жената се сепна от гласа му, но успя да прикрие изненадата си, когато се обърна към него.

— Вече претърсиха кабинета му — отвърна. — Всъщност взеха компютъра и още някои неща.

— Да, така е — потвърди Демарко и се усмихна. После извади кожен калъф от джоба си и показа значката и картата си за самоличност. — Но това не означава, че сме приключили с огледа.

Секретарката кимна, отвори едно чекмедже, извади ключ и му го подаде.

— Обикновено отивам да обядвам в дванайсет и половина — каза му.

Той погледна часовника си: 12:21.

— А по кое време се връщате?

— Четвърт час по-късно.

— Вземете си цял час. Мога да почакам.

Кабинетът на Хюстън му се стори студен и лишен от всякаква жизненост. Демарко облегна гръб на затворената врата и отново плъзна поглед върху отрупаните книжни рафтове и сивия метален шкаф за документи, който в момента бе празен, а съдържанието му все още се каталогизираше в полицейското хранилище за веществени доказателства. Върху бюрото имаше единствено телефон и попивателна. На масичка зад стола лежеше купчина студентски писмени работи, оценени и готови за връщане. Два дни по-рано Демарко ги бе разлистил: дванайсет разказа от семинара на Хюстън „Занаятът писане“. До тях имаше голяма рамкирана снимка на Хюстън с децата му. Малкият Дейви седеше на раменете на баща си, заровил пръсти в гъстата му пясъчно кестенява коса. Самият Хюстън стоеше на малкия пристан към езерото в задния си двор през летен следобед. Томас младши се бе навел опасно над ръба на пристана и се опитваше да достигне с гребло червеното кану, което всеки момент щеше да отплава навътре в езерото. Алиса стоеше до брат си и чакаше с притаен дъх, долепила длани към гърдите си като за молитва.

Съпругата на Хюстън не присъстваше на снимката. Отделен неин портрет в тежка сребърна рамка стоеше от лявата страна на семейната фотография.

„И какво означава това? — запита се Демарко. — Означава ли нещо изобщо?“

Прекоси стаята, седна на кожения стол зад бюрото и се завъртя към снимките.

— Би могло да означава — каза на усмихнатото лице на Клеър Хюстън, — че ти си направила снимката на пристана. Затова те няма на нея. И поради тази причина получаваш отделна снимка. Но дали поставянето на твоя снимка тук е било просто жест от негова страна, нещо за публична консумация? Или получаваш отделна снимка, защото заемаш специално място в сърцето му?

Облегна се назад и зачака — нещо, шепот, предчувствие.

— Хайде, Клеър, говори ми.

Демарко седеше и мълчеше. Когато вратата на кабинета се отвори с проскърцване, той се завъртя в стола с очакване да види секретарката на катедрата. Ала вместо нея съзря тромав мъж на средна възраст със слабохарактерно излъчване и издължено, отпуснато лице, който го гледаше изненадано.

— Съжалявам — изрече мъжът и побърза да затвори вратата.

„Какво, по дяволите?“ — помисли си Демарко и се изправи толкова рязко, че столът се изплъзна изпод него и се блъсна в малката масичка, а снимките се преобърнаха. Докато успее да ги оправи, радиостанцията му изпука.

— Водолазите са открили оръжието на убийството — докладва Морган.

Демарко потръпна и усети как нещо прободе гърдите му.

— След петнайсет минути ще бъда там.

Втурна се към коридора. Там вече нямаше никого, дори самотната студентка си бе отишла. Демарко отново погледна часовника си: 12:32. Хлопна вратата на кабинета на Хюстън, заключи я, залепи обратно полицейската лента и хукна надолу по стълбите. Отвън секретарката на катедрата тъкмо се качваше в бяла „Селика“. Забеляза Демарко и свали прозореца. Той й подаде ключа.

— Заключих. Трябва да се върна в службата.

— О… — каза тя. — Добре.

— Но там имаше един мъж — продължи сержантът. — Може би метър осемдесет и пет, метър осемдесет и осем. Поне деветдесет килограма. Напомни ми малко за Томас Улф^[2]?

Тя сбърчи чело.

— Авторът на „Погледни към дома, ангеле“?

— Същият. Е, кой би могъл да е?

— Опасявам се, че не знам как е изглеждал Томас Улф.

Той се усмихна и се опита да се успокои. Сърцето му винаги препускаше, когато бързаше или се вълнуваше, а в такива случаи Демарко често говореше твърде бързо.

— Всъщност и аз не знам. Но винаги съм си го представял така, както изглеждаше онзи мъж. Едър и някак мърляв? С леко параноичен поглед?

Младата жена кимна.

— Навярно е бил Конеску.

— Конеску — повтори Демарко. — А защо би пресякъл полицейската лента, за да влезе в кабинета на Томас Хюстън?

— Така ли е направил?

— Очевидно не знаеше, че съм вътре.

Тя хвърли поглед през рамо към сградата, после сниши глас:

— Просто си е такъв. Обича да слухти наоколо. Вечно си вре носа в чуждите работи.

Демарко отново се усмихна и се отдръпна от колата.

— Приятен обяд — каза й.

Секретарката запали двигателя и потегли. Сега бе ред на Демарко да обърне лице към Кембъл Хол. Той погледна към втория етаж тъкмо навреме, за да види как нечия сянка бързо се скри зад един от прозорците.