Рандал Силвис
Чернова (5)

5

Демарко за пръв път се видя с Хюстън в едно заведение, наречено „При Дино“ — малка и тясна тухлена постройка с интериор на закусвалня. Всичките шест сепарета бяха наредени едно до друго край дългия прозорец и гледаха към оживената Стейт стрийт.

— Рядко идвам насам — призна писателят. — Ерин ни е по-близо за всичко. Но тук е хубаво. Харесва ми атмосферата.

Демарко кимна, усмихна се и отпи от сладкия си чай. Бе разпознал Хюстън от снимките върху обложките на книгите му. На никоя от тях авторът не носеше сако и вратовръзка, но сержантът все пак се изненада приятно от едва наболата еднодневна брада по бузите на Хюстън, от избелелите джинси и тъмносинята му тениска. С изключение на ръста му от поне метър и осемдесет, той напомняше на Демарко за младия Джак Керуак.

Хюстън свали тъмносинята си бейзболна шапка и я остави на пейката до себе си, после вчеса с пръсти косата си и се загледа в менюто на стената зад барплота.

— Кое е за препоръчване тук? — попита.

— Аз идвам заради техния „Джънк ярд Дог“^[1] или заради сандвича с патладжан и пармезан.

— Тогава какво ще кажете да си разделим един трийсетсантиметров сандвич и да поръчаме четири хотдога? Дали имат айскафе?

— Няма проблем, сигурен съм, че могат да ви налеят малко от вчерашното и да добавят лед.

— Точно така си го правя вкъщи — каза Хюстън.

Демарко се облегна в стола и най-после си позволи да се отпусне. Имал бе вземане-даване с университетски учени и смяташе повечето от тях за социално неадекватни или снизходителни. Но този човек бе уважаван преподавател в много скъп частен колеж, аплодиран от критиците романист, красиво лице от големия екран и все още млад. Изпита мъничко завист, но и внезапна, съвсем неочаквана симпатия към събеседника си.

— Е, кои са „Тигрите“? — попита.

Хюстън го погледна с недоумение.

— Бейзболната шапка. Това не са цветовете на Детройт.

— Миналогодишният отбор на сина ми от Малката лига. Аз бях помощник-треньор.

— Вече не сте ли?

— Тази година той вече е в Пони лигата. Можех и там да помагам, но Клеър, съпругата ми, реши, че е крайно време да се отдръпна малко. Да му позволя да се справя сам като голям мъж.

Демарко се вгледа в изражението на лицето му.

— Не е лесно, а?

— Бащи и синове, нали знаете? Трудно е да си обикновен наблюдател.

Този път Хюстън забеляза леката промяна в очите на мъжа срещу себе си.

— Имате ли деца, господин полицай? Това ли е правилният начин да се обръщам към вас впрочем? Или предпочитате „сержант“?

— Райън ще свърши работа, нека минем на „ти“. И не, нямам деца.

— Райън е второто име на малкия ми син. Дейвид Райън Хюстън.

— Хубаво име — отбеляза Демарко.

Писателят кимна към златната халка на лявата му ръка.

— Но си женен.

— Разделени сме.

— Съжалявам, човече.

— Няма защо. Такъв е животът. — Райън сведе поглед към масата и подравни хартиената подложка.

Хюстън побърза да прекрати неловкия момент.

— Е, какво е усещането да си служител на закона?

— Страхотно е. Всеки божи ден имаш шанса да видиш най-лошите страни на човешката природа. А какво е усещането да си университетски преподавател?

Писателят се усмихна.

— Знаеш ли колко университетски преподаватели са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Колко?

— Четирима да сформират комисия, двама да напишат доклад, един да подаде оплакване до академичното ръководство и един да помоли секретарката да повика портиера.

Демарко се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно — добави Хюстън. — Обичам студентите си. И получавам много от тях. Страстта им е заразна. Нали се сещаш, онзи огън отвътре.

Сержантът понечи да кимне, но после се отказа. Какво знаеше той за страстта? Вътрешният му огън отдавна бе угаснал.

— Новата ти книга — поде, — тази, върху която работиш в момента… за щатската полиция ли е?

— Един от главните герои е полицай, да.

— От добрите ли е?

— Добрите, лошите… границата е доста размита.

— Струва ми се, че е размита във всичките ти романи.

— Значи си читател.

— Добих този навик, когато се запознах със съпругата си. Тя е преподавател по английски език и ясно ми даде да разбера, че ако искам да излизам с нея, трябва да разширя литературните си хоризонти.

— Трябва да сме благодарни за каляващия ефект на жените — заяви Хюстън. — В такъв случай запознат ли си с Набоковата „Лолита“?

— Чувал съм за нея, но не съм я чел. Не е ли за увлечението на възрастен мъж по младо момиче?

— Точно така. И там има един литературен герой на име Куилти, съперник на разказвача. Обмислям да го превърна в щатски полицай.

До масата им се появи сервитьорката, слабо азиатско момиче в безупречна бяла униформа. Хюстън даде поръчката и се впусна в приятен разговор с нея в продължение на една-две минути. Когато момичето тръгна, той се обърна и видя усмихнатото лице на Демарко.

— Не съм флиртувал с нея — заяви писателят.

— Знам. Освен това не погледна към задника й, когато тя се обърна.

— А ти погледна ли?

— Хубав задник.

Хюстън се ухили.

— Доста по-различен си от очакванията ми за полицай.

— И ти си доста по-различен от очакванията ми за надут задник — отвърна Демарко. — Както и да е, да се върнем на героя в твоята книга, чийто прототип съм аз. Изключително привлекателен мъж, нали? Нещо като Джордж Клуни, такъв тип.

— Добър избор — каза Хюстън. — Клуни е доста убедителен в роли на дръвник.

— Чакай малко. Героят ми е дръвник?

— В романа на Набоков — да. Той е твърд. Той е обсебен. Той е морализатор, който отказва да проумее неморалността на собствените си действия.

— Виж — подхвърли Демарко, — може би ще е по-добре просто да ме махнеш от сюжета. Така няма да се налага да те арестувам за нещо.

Видяха се още три пъти това лято. На втората среща, отново в „При Дино“, Томас Хюстън разпита Демарко за управленческата йерархия в организацията на щатската полиция — кой какво върши, какъв тип оръжия носят, при какви обстоятелства щатската полиция подпомага или изземва правомощията на местната. Но освен това говори надълго и нашироко за собствения си живот, за съпругата си и за трите си деца, които явно обожаваше.

После, след възцарилото се мълчание, Хюстън тихо каза:

— Вероятно знаеш за родителите ми.

Полицаят кимна. Писателят описа несполучливия обир в семейната железария; взривът, който откъснал гърлото на майка му; самоубийството на баща му две седмици по-късно със свръхдоза от предписаните му антидепресанти. Ужасяващите картини, които все още преследвали Томас. Спомените, които понякога го смазвали.

Демарко бе толкова разчувстван от интимността на разговора, че едва не извади на показ собствените си призраци и демони. Струваше му се, че ако точно в този момент, след толкова много години, най-сетне реши да проговори за онова почти въображаемо щастие от ранните години на брака и бащинството си, а после за внезапното им унищожение, за гнева и твърде агресивното си поведение, както и за последвалото понижение в длъжност, човекът отсреща ще го разбере. За жалост, успя да каже едва няколко думи за Райън младши, а за Ларейн добави: „Скоро след това тя ме напусна“.

Хюстън плъзна ръка през масата, сякаш за да стигне до Демарко, но после се спря и изрече само:

— Мамка му, човече. Господи. Съжалявам.

Полицаят кимна, но вече гледаше през прозореца към оживената улица. Изпита облекчение, че Хюстън не го попита нищо повече, и благодарност, когато сервитьорката дойде и Хюстън й каза:

— Бихте ли ни донесли сметката?

За третата им среща, състояла се през август, Демарко бе поканен на барбекю в дома на Хюстън. Запозна се с красивото му семейство, разходи се из прекрасната им викторианска къща и прекара остатъка от онази вълшебна вечер в негодувание срещу тежката болка от завистта, която усещаше дълбоко в гърдите си.

Тази завист достигна кулминацията си привечер, когато с домакина се настаниха един до друг на градински столове, отпуснати и зареяли поглед към останалите гости. Демарко наблюдаваше как Томи и приятелчето му се редуваха да удрят с детска бейзболна бухалка. Момчетата притискаха езици към вътрешната страна на бузите си, сякаш за да наподобят топки тютюн за дъвчене — навярно имитираха някой родител или треньор от тренировките на Малката лига. Гостът се усмихна на тази сцена и когато каза на Хюстън: „Колко много прилича на теб“, не искаше да прозвучи тъжно.

Но писателят явно усети скритата болка в думите му — погледът му издаваше, че е така — и също се усмихна, а после потънаха в дълго мълчание. Двама бащи, усмихващи се заедно на един син, и двамата наясно с болезнената липса на другия син.

И точно тогава, в тези мигове на мълчание, Демарко разбра каква е истинската разлика между него и Хюстън. Нямаше нищо общо с пари или професия. И двамата бяха отшелници, всеки посвоему, макар че единият живееше сам, а другият — не. И двамата имаха сложни взаимоотношения с други хора. Но докато Хюстън управляваше своите връзки от солиден център, от вътрешността на стабилно семейство, откъдето излизаше набързо и отново се връщаше, и синхронизираше всяко свое действие с близките си, като поставяше семейството на първо и последно място винаги, Демарко нямаше център. Той тръгваше към другите от празнота и към празнота се завръщаше. Всяко свое действие синхронизираше с… нищо. Празнотата бе на първо и последно място винаги.

Последната им среща се състоя на следващата сутрин, когато Хюстън цъфна пред вратата на Демарко. Стоеше отпред ухилен до уши, с книга в едната ръка и картонена кутия в другата.

— Миризма на хотдог с чили ли усещам? — попита полицаят.

— Пробвал ли си ги някога за закуска?

— Винаги ми се е искало. Влизай.

Хюстън му подаде кутията, а Демарко кимна към книгата.

— Ще ми четеш, докато ям?

— Ще ям, докато ядеш. — Остави книгата върху малка масичка до стената.

Демарко прочете на глас заглавието:

— „Безнадеждно лято“.

— Знам, че вече си я чел, или поне се престори, че е така. Но това е първо издание. Надписах ти го. Доколкото ми е известно, вече вървят по хилядарка.

— Благодаря — отвърна домакинът. — Още утре ще я пусна за продажба в „Ибей“.

Хюстън се засмя и го плесна по ръката.

— Какво питие ще върви за закуска с лют хотдог?

— В хладилника има кана студен чай. Ще донеса чаши и салфетки.

Седнаха един до друг на стълбите към задната веранда и поставиха картонената кутия помежду си. Изядоха първите си хотдози в мълчание. Когато преполови втория, Хюстън кимна към обраслия двор.

— Кой ти коси тревата? — подхвърли.

— Поръчах една коза от „Амазон“, но още не е пристигнала.

Писателят се изкиска.

— Пътеката ми харесва обаче. Ако някой ден се нуждаеш от помощ…

— Ами… — Демарко довърши последния си хотдог, избърса устните си със салфетка и отпи от студения чай. — Това е нещо като временно изоставен проект.

— Да не чакаш още тухли?

И след десет секунди мълчание това бе достатъчно, за да му развърже езика.

— Не съм работил по него, откак Ларейн си тръгна — призна Демарко. — Зарязах и едностайния апартамент, който започнах да строя над гаража.

— Онзи малък хамбар от другата страна на пътеката?

Полицаят кимна.

— Съпругата ти те е напуснала след смъртта на детето ви, така ли?

— Седмица след погребението, още първия ден след връщането ми на работа. Прибрах се вкъщи и нея я нямаше. Брачната й халка лежеше на барплота в кухнята.

Демарко разказа за злополуката, отнела живота на бебето Райън, и завърши с думите:

— Сега живее сама в Ери. Предимно сама. Виждам я от време на време, само че… Кани ме да вляза, но отказва да говори с мен. Мога да дърдоря до посиняване, без тя да обели и дума.

Отново потънаха в мълчание.

— Все още носиш брачната си халка — отбеляза Хюстън.

— Никой от двама ни не е подавал молба за развод. Дори не сме го споменавали.

— Значи все още има надежда.

Дълго време мълчаха. Накрая Демарко се изправи и каза:

— Прав си за този двор. Трябва да извадя косачката.

Хюстън също стана.

— Аз лично харесвам естествения вид на мястото.

Домакинът се усмихна. Остана загледан в пътеката още известно време, после се обърна към Хюстън:

— Благодаря за закуската и за книгата. Благодаря ти, че се отби. — Обърна се към верандата и се наведе да вземе каната и празните чаши. — Просто остави кутията там — добави. — Държа контейнера за боклук в гаража.

Гостът се наведе към него и с меката част на юмрука си го тупна лекичко по ръката.

— Обаждай се — заяви и се усмихна, а после се обърна и тръгна към колата си, паркирана до тротоара.

Демарко изми каната и чашите, смачка картонената кутия и я натъпка в препълнената кофа за боклук под мивката. Едва тогава взе книгата на Хюстън от масичката в коридора.

Отвори я на титулната страница.

На моя нов добър приятел Райън Демарко, бе написал Хюстън със синьо мастило, в знак на признателност — не заради информацията, която ми предостави, тя е налична и в интернет, а заради удоволствието от компанията ти. Нека тъгата в очите ти се стопи много скоро, братко мой, и нека запасите ни от хотдог никога не намаляват.

А сега бе октомври, почти Хелоуин. Последната издадена книга на Хюстън беше международен бестселър от средата на септември. Цялото му красиво семейство лежеше на студени метални маси под студени бели чаршафи. Писателят се луташе някъде из тъмните непроходими гори, а Демарко вече нямаше апетит за хотдог или за каквото и да било друго.