Рандал Силвис
Чернова (49)

49

На десетина метра от металните стълбове фаровете угаснаха зад гърба на Демарко и той внезапно се озова в пълен мрак насред пътя. Ниските дървета и гъсто преплетените храсти смрадлика и лисичо грозде^[1] се сливаха с тъмното небе. Почувства се затворен в дълъг и тесен шкаф, а тъй като всички посоки бяха станали еднакво черни, главата му се замая и той залитна стъпка наляво, но успя да се овладее и застана неподвижно, с широко разтворени крака. Знаеше, че усещането за пропадане е само илюзия — стоеше здраво стъпил на твърда земя. Чуваше как двигателят на колата пука, докато изстива.

Мъчеше го нетърпение, но знаеше, че няма да направи услуга нито на себе си, нито на Хюстън, ако се втурне презглава към храстите. Пътят все още си беше там. Не бе изчезнал само защото фаровете бяха угаснали. Зрението му щеше да се адаптира към тъмнината. „Стъпка по стъпка“ — каза си.

Носеше фенерче, но реши да не го използва тук. Мощният му лъч щеше да освети цялата пътека до фара. И ако Хюстън наистина беше някъде там, в което Демарко не се и съмняваше, щеше да види приближаващата светлина. Смътно предчувствие му подсказваше, че трябва да действа предпазливо, да приближава към писателя внимателно, почтително, като към ранено животно, допълзяло до храстите, за да умре.

За миг му хрумна да извади мобилния си телефон и да освети пътеката със синкавата светлина на екрана, но не искаше да рискува дори с това. Очите му щяха да привикнат. Движеше се на север към езерото, а по всяка вероятност Хюстън също гледаше на север, освен ако вече не лежеше по очи върху каменистия бряг. Но необичайна синя светлинка, шареща по пътя, би могла да привлече вниманието на писателя и да го принуди да вземе трагичното решение, ако все още не го бе направил. Демарко знаеше, че повечето самоубийства не се случваха внезапно. Жертвите дълго време седяха с пистолет в скута си или стиснали бръснач между двата си пръста. Отнемаше им дълго време да съберат куража или отчаянието, необходими за следващата стъпка.

Даваше му надежда фактът, че Хюстън на два пъти бе потърсил контакт с някого. За жалост, първото обаждане бе прието от телефонен секретар. Нейтън щеше да прояви необходимите далновидност и съпричастие, за да усети мотивите на своя ментор. Може би щеше да успее някак си да промени намерението му или дори да го залови. Дани обаче бе твърде млада — прекалено млада да познава дълбините на неговата мъка. И в известен смисъл твърде далеч, за да бръкне в бездната на скръбта му.

Демарко се питаше защо Хюстън е избрал Дани и Нейтън. Стриптийзьорка и студент. Нима нямаше приятели, нима нямаше довереник, на когото да се обади? Първоначално това му се стори странно. После попита сам себе си: „А ти имаш ли?“

Продължи напред предпазливо, като се надяваше, че писателят още не е изпълнил онова, което бе загатнал с поезията на По. Демарко знаеше, че собствената му ръка е достатъчно дълга да бръкне във всяка бездна. Нямаше по-дълбока пропаст от онази, издълбана от загубата на дете.

Десетина минути по-късно, след няколко залитания към храстите, отново намери средата на пътя и усети как траекторията му бавно завива на север. Видя как тъмнината леко се отмества пред него и прелива в по-светъл нюанс на мрака. Очите му започваха да свикват, фоторецепторите пропускаха повече светлина. В далечината, на невъзможно за пресмятане разстояние — може би двайсет метра или пък двайсет километра, се издигаше тъмносива стена. Тук-там тъмнееха смътни очертания, но Демарко се интересуваше единствено от онова, което стърчеше като обелиск, като фар без светлина — остарял маяк на надеждата.

Вече чуваше езерото и усещаше миризмата му. Мирис на мокра пръст, не много по-различен от аромата на секс. Глухо бучене. Плясък на вълни по заоблени камъни. Мека тъмнина, преливаща в по-черен мрак, както въздишките преминават в стенания, а сълзите — в скръб.

Нощта бе станала още по-тъмна и Демарко не видя телената ограда, но я усети. Нямаше нито луна, нито звезди, единствено плътна небесна пелена. Нещо му подсказа да протегне ръка и не след дълго почувства студенината, която излъчваше оградата — съвсем различна от свежия мраз на нощта. Забави ход, но продължи да се движи. Секунди по-късно докосна с длан гъстата телена плетка.

Момчето бе казало, че оградата трябва да се прескочи. Не бе споменало нищо за шипове, бодлива тел или друга пречка в горния край. Демарко погледна нагоре, но видя единствено още мрак.

Телената ограда тихо изтрака, когато той се улови за нея и се оттласна от земята. Остана в това положение, докато шумът утихна и пръстите го заболяха. Момчето бе казало „два метра и половина“. Демарко бе висок около метър и осемдесет и висеше на половин метър от земята. Значи горният край се намираше на двайсетина сантиметра над главата му. И още трийсетина, в случай че имаше шипове или бодлива тел.

Плъзна лявата си ръка нагоре и напипа заоблен метален прът в последните брънки на телената мрежа. Над него — празно пространство. „Благодаря ти, боже, за дребните услуги“ — помисли си.

С всеки сантиметър от изкачването оградата проскърцваше или изтракваше, а Демарко потръпваше. Чудеше се дали Хюстън чува шума.

От горния край на оградата фарът се виждаше много по-релефно и напомняше на притихнала черупка. Демарко застина, та да запази равновесие. Усети забързания ритъм на сърцето си и болката в раменете. После прехвърли крака си през металния прът възможно най-тихо и увисна на пръсти от другия край на оградата. Надяваше се, че земята се намира на не повече от десетина сантиметра под ходилата му. Освен ако оградата не опасваше стръмна скала. Но в такъв случай фарът би стърчал във въздуха.

Остана така още няколко секунди, като си повтаряше, че страховете му са безпочвени, после разтвори пръсти и скочи. Логиката му гарантираше, че ще усети твърда земя под краката си, но въпреки всичко се изненада. Усети разтърсването в коленете и хълбоците си. Изправи се и остана с лице към оградата, докато си поемаше въздух. После се обърна и тръгна с бърза, уверена крачка към фара.

Вратата на кулата зееше отворена. Може би Хюстън я бе отворил или отдавна си беше разбита. Пристъпи крачка навътре. Въздухът миришеше на разруха, на влага и мухъл. Демарко извади мобилния си телефон, включи екрана и раздвижи синята светлина из малкото кръгло помещение. Голи циментови стени, нашарени с графити. Навсякъде се въргаляха боклуци, празни бутилки и кутийки от бира, бутилки от вино, фасове и опаковки от храна. Зелено вълнено одеяло, старо и сплъстено от мръсотия. А в дъното — спираловидно метално стълбище към върха.

Демарко изключи звука и вибрацията на джиесема и го прибра в джоба си. Положи лявата си ръка на ръждясалия парапет и започна бавно да се изкачва. Без сиянието на телефона отново го обгърна пълен мрак. Изпробваше всяко стъпало с ходилото си, преди да се отпусне върху него с цялата си тежест. Непрекъснато очакваше да попадне на липсваща плоскост и да полети обратно към земята.