Рандал Силвис
Чернова (48)

48

Демарко заряза бирата и маслините на верандата, втурна се обратно в къщата, грабна ключовете си и се запъти към входната врата. Приближаваше колата си, когато дежурният полицай в службата отговори на обаждането му. Сержантът му даде телефонния номер на Нейтън Брайсън и точния час на обаждането на Хюстън.

— Звънни ми веднага щом откриеш адреса.

Минута по-късно запали двигателя и нервно забарабани с палец по волана. Трябваше да тръгне, но накъде? Нямаше представа къде би могъл да е Хюстън. Видели го бяха за последно близо до езерото Уилхелм, така че Демарко насочи колата към Магистрала 79. Искаше му се да настъпи докрай педала на газта, но държеше стрелката на скоростомера закована на шейсет и пет. Не искаше да се отдалечава твърде много в грешната посока, в случай че се наложи да се връща.

Петнайсет минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. — Обаждането е проведено от обществен телефон в денонощен магазин „Куик Стоп“ в Коно, Охайо.

— Охайо? Мамка му… Чакай малко, Коно е по Шосе 7, точно на север от Пиърпонт, нали така? След малко излизам на Шосе 7.

— Да, сър.

— Той все пак е ходил в „Уиспърс“.

— Моля?

— Дай ми точния адрес.

— Магазинът е по Магистрала 198, в западния край на града. На ъгъла с Франклин авеню.

Демарко свърна по входната рампа за магистралата. До Коно имаше поне час път. Стрелката на скоростомера стигна до сто и десет и продължи нагоре.

— Добре, свържи се с полицията на Коно да изпратят кола до магазина. Хюстън вероятно отдавна си е тръгнал оттам, но може и още да се мотае наоколо. И никакви шибани сирени, защото пак ще поеме към гората. Звънни и на момчетата от най-близкото управление в Охайо, нека проверят всички изоставени сгради, складове и изобщо навсякъде, където би могъл да се подслони през нощта. А сега ще ми се наложи да настъпя педала, така че предупреди колегите, които патрулират на магистралата. Шофирам светлокафяв стратус.

— Прието, сержант.

— Някакви новини от обиска в стриптийз клуба?

— Ще проверя и ще ви се обадя, сър.

Демарко затвори, взе сигналната лампа от пътническата седалка, постави я върху таблото и я включи. Пулсиращата светлина меко проблясваше през вечерния сумрак.

* * *

До паркинга на магазина стоеше черно-бяла патрулна кола от местното полицейско управление с включени габаритни светлини, млад полицай зад волана и картонена чаша кафе върху таблото. Демарко забеляза автомобила, докато чакаше на светофара, преди да завие към паркинга. Изключи сигналната лампа още на влизане в града и я прибра под седалката, но местният му колега стоеше на видно място, подозрителен като набъбнал цирей. Сержантът знаеше, че Хюстън отдавна е изчезнал, дори да се е навъртал около магазина. Паркира на заден ход, с лице към улицата, излезе от колата и се запъти към полицейския автомобил. Полицаят зад волана свали прозореца и Демарко му показа документите си.

— Служителят в магазина не е виждал вашия човек — докладва младежът. — Телефонът е извън сградата. Навярно е последният уличен телефон, останал в града.

— Хюстън не е ли влязъл вътре, за да вземе монети за обаждането?

— Така твърди продавачът. Казва, че никога не е виждал този човек.

— Значи Хюстън е имал дребни или си е купил телефонна карта отнякъде.

Полицаят кимна и посегна към кафето си.

— Продават ги във всички бензиностанции и бакалии. Бихме могли да поразпитаме наоколо.

— Няма значение откъде я е купил — заяви Демарко. — Той вече не е там. И тук го няма.

— Защо ли е дошъл чак насам?

Сержантът плъзна поглед към колонките за гориво и зад тях. Фаровете обливаха асфалта със студената си бяла светлина. Непълнолетно момиче зареждаше тойотата си и шумно се смееше, докато говореше по мобилния си телефон.

— Изненадах се, че тук изобщо има уличен телефон — добави полицаят. — Те са като реликви.

Демарко продължаваше да гледа момичето. Беше много красива — с дълга кестенява коса, дълги крака и нежен, добре оформен профил. Чудеше се дали е от типа момичета, които синът му би харесвал като тийнейджър. Дали щеше да хвърля погледи на всяко минаващо момиче и да се чуди какво би било да я докосва и прегръща, какво би било да е желан и обичан.

Когато момичето се качи в автомобила си, Демарко отстъпи на крачка от прозореца на патрулната кола.

— Втора смяна ли си тази вечер? — попита.

— В извънработно време съм — отвърна младежът. — Всъщност чаках вас. Само трима души сме в управлението.

— Е, благодаря за отделеното време. — Хвърли поглед към лявата ръка на полицая. — Предполагам, че си пропуснал вечерята си заради мен.

Младият мъж сви рамене.

— И друг път съм вечерял студено руло „Стефани“.

— Извини се от мое име на съпругата си.

— Няма проблем. Често се случва.

Демарко се наведе към прозореца и погледна колегата си в очите.

— Не, сериозно, кажи й, че съжалявам. Кажи й, че и ти съжаляваш. Кажи й колко много ти е липсвала. И колко много обичаш нейното руло „Стефани“.

— Добре — отвърна полицаят и се усмихна накриво.

— Важно е — настоя сержантът. — Не чакай да станеш на моята възраст, за да го разбереш.

Но разпозна онзи поглед в очите му и леко подигравателната усмивка. „Добре, татенце — сякаш казваше. — Както кажеш.“

Младежът си тръгна, но Демарко все още мислеше за насмешливия му поглед, докато седеше в колата си и наблюдаваше как автомобилите се точат един след друг през кръстовището, а светлините се сменят до безкрай от червено на зелено, на жълто и после пак на червено. Знаеше, че с бездействието си няма да постигне нищо, че Хюстън може да е на километри оттук. Беше някъде край езерото и скиташе по назъбените му брегове. Може би вече бе заедно с Клеър и семейството си, ако това изобщо беше възможно. Демарко нямаше представа кое е възможно и кое не. Със сигурност знаеше обаче, че в този си живот никога няма да разбере.

Служителите на реда от Щатската полиция на Охайо познаваха района и в момента обикаляха черните пътища с патрулни автомобили в търсене на запален огън някъде из горите. Тази вечер Хюстън щеше да има нужда от огън, за да се топли. Ако изобщо възнамеряваше да оцелее през нощта, разбира се. Полицаите разполагаха с телефонния номер на Демарко и трябваше да му се обадят, ако забележат нещо. Светлина в изоставена сграда. Самотен пешеходец. Тяло във водата.

Сержантът държеше прозореца си отворен въпреки студа. Харесваше лекия аромат във въздуха, влажния мирис на нощ. Хрумна му, че би било хубаво да живее тук, толкова близо до водата. Хубаво би било да има лодка, с която да влезе на километър-два навътре в езерото, да изключи мотора и да не чува нищо, освен водата, да не чувства нищо, освен движението и тихото плискане на вълните.

Отпусна глава на облегалката, обърна лице към отворения прозорец и затвори очи. Господи, чувстваше се страшно уморен. И щом го призна, усети тежестта на умората във всичките си крайници. Вратът и раменете го боляха, гърбът му беше схванат. Въздухът миришеше на бетон и вода.

В далечината иззвъня телефон. Помисли, че си е вкъщи, и се опита да се надигне от фотьойла си, но удари гърдите си във волана и това го събуди. После реши, че звукът идва от уличния телефон, монтиран на ъгъла на сградата, затова отвори вратата и излезе отвън. Едва тогава усети вибрирането в джоба си. Докато извади телефона си обаче, обаждането се прехвърли към гласовата поща. Номерът му изглеждаше познат, но не успя да се сети чий е. Набра го незабавно и попадна на гласовата поща, а когато чу поздрава „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“, изчака да чуе пиукането за край на съобщението и затвори. Не си направи труда да го изслуша, веднага й звънна отново. Дани вдигна на първото позвъняване.

— Той ми се обади току-що! — изрече развълнувано. — Само преди три минути.

— Томас Хюстън ли?

— Да. Не чу ли съобщението ми?

— Не, не ми се чакаше. Какво каза?

— Първо ме попита дали харесвам поезия. После ми изрецитира стихотворение.

— Пак „Аннабел Ли“ — промърмори Демарко.

— Какво?

— Заглавието на стихотворението, което е рецитирал. „Аннабел Ли“.

— Не, казва се „Езерото“. В него се разказваше за самотата на езерото.

— Дани, чуй ме. В стихотворението споменава ли се и за нещо друго, каквото и да е, свързано със смърт?

— Да — отвърна тя. — Имаше нещо, свързано с гроб.

— Разполагаш ли с компютър?

— Да.

— Имаш ли достъп до него в момента? Докато разговаряме?

— Да, тук е.

— Добре, влез в интернет и потърси текста на „Езерото“.

— Аз дори не знам кой го е написал…

— Пробвай с По. Едгар Алън По.

— Добре, дай ми минутка.

Демарко сновеше от единия край на паркинга до другия и чакаше.

— Готово, намерих го — каза тя.

— Прочети ми го.

Дани го направи.

— Последната строфа… тази, която започва с „таяха смърт“. Повтори ми я.

Момичето прочете отново думите, този път по-бавно:

Таяха смърт онез вълни

и гроб — ония дълбини,

за всеки, дирил в тях приют

и свършек за копнежа луд,

та самотата — да роди

нов Рай от тъмните води.^[1]

— Благодаря ти, Дани. Каза ли нещо друго?

— Какво означава това обаждане? — попита тя.

— Означава, че Хюстън все още не се е самоубил, или поне допреди четири минути е бил жив. Затова сега те моля хубаво да разровиш паметта си и да отговориш на въпросите ми, става ли? Спомена ли ти нещо друго, или само изрецитира поемата?

— Да, каза… ъъ… че виждал чак отвъд езерото или нещо такова. Виждал светлините в Канада.

— От мястото, на което се намира, така ли?

— Не, точните му думи бяха, че ще ги гледа след няколко минути. Тази нощ нямало звезди заради облаците, но той бил близо до място, откъдето можел… как точно се изрази… да възлезе на небесата^[2], ако не се лъжа. Точно така. Каза, че би могъл да възлезе на небесата и отгоре да гледа светлините на Канада, сякаш са звезди. И ще трябва да слезе долу при тях, за да стигне до небето. Честно казано, нищо не разбрах, а и той говореше толкова тихо, сякаш бе изморен или нещо такова. Трудно ми е да го обясня.

— Много добре го обясни. Справи се прекрасно — увери я. — Сега трябва да затварям, но ако пак ти се обади, опитай се да разбереш къде точно се намира, разбра ли? И ми звънни незабавно.

— Добре — отвърна Дани.

Демарко прекъсна разговора и потърси номера на телефонната компания в регистъра на повикванията си. Но после се сети, че ще му отнеме няколко минути да получи нужната информация оттам, затова прибра телефона обратно в джоба си и нахълта в магазина. Освен продавачката на средна възраст, застанала зад тезгяха, вътре имаше и мъж над трийсет, който стискаше двулитрова бутилка шоколадово мляко в ръка и разглеждаше сладоледите „Бен и Джери“ в хладилната витрина за млечни продукти, както и двойка непълнолетни младежи с кошница, пълна с месни пръчици „Спим Джим“ и чипс.

— Моля ви за внимание! — изрече на висок глас и вдигна служебната карта над главата си. — Аз съм сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция и имам нужда от съдействието ви. Търся място, вероятно в радиус от няколко километра, откъдето е възможно да се видят светлините на Канада отвъд езерото Ери. Някой сеща ли се за което и да било подобно място наблизо?

— Отвъд езерото… това са над шейсет километра — обади се мъжът пред млечната витрина.

— Аз мисля, че от такова разстояние човек може да види светлините — намеси се продавачката.

Мъжът с млякото пристъпи напред.

— Не може заради заоблеността на Земята. Все едно да се опиташ да погледнеш зад хоризонта.

— Някъде високо — уточни Демарко. — Място, до което човек трябва да се изкатери. Хълм, кула, нещо такова.

— На около два километра оттук в посока Норт Спрингфийлд има ретранслаторна кула — каза продавачката.

— Фарът! — извика момичето.

— Къде е този фар, госпожице?

— Дали ще е достатъчно високо? — попита мъжът.

— Госпожице? — повтори Демарко. — Къде е този фар?

Тя се обърна към приятеля си:

— Ти му кажи.

— Горе на хълма, съвсем наблизо — обясни момчето.

— Къде точно?

— Не мисля, че е достатъчно високо — намеси се мъжът. — Освен това е опасан с ограда. Предполагам, че вече няма достъп до него.

Демарко се приближи до тийнейджърите и погледна момчето право в очите.

— Изключително важно е — настоя.

— Достатъчно високо е — потвърди младежът. — И има достъп до него. Просто не може да се стигне с кола дотам, защото пътят е затворен. И трябва да се прескочи телена ограда.

— Кажи ми как да стигна до фара.

— Тръгваш на изток по 531, докато завие на юг. Отляво има черен път, отбивка към Пери Пойнт. Но след двайсетина метра не може да се продължи с кола, защото три метални стълба препречват пътя. Старият фар е на около двеста метра нататък по същия път. Зад ограда, висока два метра и половина.

— И сте сигурни, че оттам могат да се видят светлините?

Момчето се поколеба, преди да отговори:

— Аз… ъъ… така поне съм чувал. Имам предвид… наоколо е пълно с табели „Влизането забранено“, така че…

Демарко погледна към момичето. Тя се усмихна и каза:

— Сигурни сме.