Рандал Силвис
Чернова (4)

4

През лятото, в една юлска петъчна сутрин, Демарко присъства на изслушване в съда, където даде показания, че агресивен към съпругата си мъж с помътнено от наркотици съзнание стрелял по него два пъти, а после пуснал пистолета на земята и го поканил в дома си да изпие чаша студен чай. Мъжът заяви, че изобщо не е възнамерявал да застреля Демарко или когото и да било другиго, а сержантът призна, че по-близкият от двата куршума улучил капака на контейнер за боклук на около два метра вляво от него.

— И нито за миг не почувствахте, че животът ви е в опасност, така ли? — попита съдията.

— Чувствам, че животът ми е в опасност всеки път, когато стана от леглото — отвърна Демарко. — Не е ли така с всички?

Осъдиха побойника на осемседмичен престой в клиника за рехабилитация и сто и двайсет дни в затвора за безразсъдно излагане на опасност.

Няколко минути преди единайсет Демарко се върна в полицейската служба с две чаши кафе от супермаркета. Взел бе едно черно за себе си и едно капучино с лешников сироп за началника на управлението. Както обикновено, потисна усмивката си, когато влезе в работното помещение и откри сержант Кайл Боуен зад дългото махагоново бюро изглеждаше много сериозен, много зает и много млад.

Демарко му подаде кафето.

— Днес явно пак е ден, в който родителите водят хлапетата си на работа. Татко ти в тоалетната ли е? — попита.

Боуен свали капачето на картонената чашка и подуши.

— Това какво е, лешник?

— Нали такова пиеш винаги?

— Ще го напиша на един лист и ще го забода на сакото ти, заклевам се. Мока може. Ванилия може. Обикновено еспресо с двойна сметана и бучка захар може. Всичко може, само да не е лешник. Защо ми го причиняваш непрекъснато?

— Твърде малък си да пиеш кафе. Ще спре растежа ти.

Боуен бутна чашата към края на бюрото си.

— Е, колко му дадоха?

— Два месеца рехабилитация, четири месеца да размишлява над грешката си.

— Господи. Поредната победа за невменяемите.

— Но гарантирана трудова заетост за нас — отвърна Демарко.

Боуен поклати глава, откъсна лист от бележника си и го подаде на колегата си.

— Ще го оставиш ли на бюрото на Джени, като излизаш?

— Пак ли отсъства?

— За четвърти път през последните две седмици.

— Сигурно е бременна.

— Няма какво друго да е.

— Кога ще кажеш на жена си?

— Имам предложение за теб: иди да свършиш малко работа.

Демарко се усмихна и погледна към листчето.

— Т. Хюстън? — каза. — Томас Хюстън?

— Молил ли съм те да го четеш?

— Не си ме молил да не го чета.

— Не го чети. За Джени е, не за теб.

— Молба за информация — прочете Демарко. — Т. Хюстън. Писател. — Свали листчето и погледна към Боуен. — Каква информация му е нужна?

— Такава, каквато Джени предоставя.

— Това домашният му телефонен номер ли е, или този в университета?

— Не си от отдел „Връзки с обществеността“. Ако нямаш какво да правиш, иди да вземеш един радар^[1].

Демарко сгъна листчето и го пъхна в джоба на сакото си.

— Имам нужда да си почина от престъпниците. Чел ли си някога този човек? Или все още се мъчиш с поредицата „Момчетата Харди“^[2]?

— Моля те, остави Джени да си върши работата, става ли? А ти върши своята.

— Този човек пише мрачни неща. Истински ужаси. На Джени й дай кученца и розички. Аз ще се погрижа за това.

Боуен се облегна в стола си и положи и двете си ръце върху бюрото.

— Виж, нямам нищо против шегичките с кафето и другите глупости, но не смяташ ли, че би могъл поне веднъж да направиш това, за което те моля?

Демарко разтри бузата си.

— Чувал ли си една стара песен на Джони Кеш, „Момче на име Сю“^[3]? Ти си моят Сю.

— Значи се опитваш да ме закалиш, така ли?

— Можеш да ми благодариш, когато се издигнеш в службата.

Кайл Боуен се наведе, долепи длани и зашари с палец по опакото на другата си ръка.

— Всичко това заради баща ми ли е?

— Хей, баща ти е свестен човек. Направил е каквото трябва. И е взел правилното решение. Как е старият козел впрочем? Все още ли е шампион в хазартните игри от Тампа до Сейнт Пийт?

— Разправя, че на моята възраст си бил безупречен, вечно изпънат като струна. „Окото на тигъра“^[4] и прочее. Но после… сякаш ти самият си поискал да те понижат в длъжност.

Демарко се втренчи в тавана и издаде пукаш звук с устни. После отново погледна към шефа си.

— Е, приключихме ли със спомените? — подхвърли и потупа джоба на сакото си. — Някои от нас, възрастните, имат работа за вършене.

— Тръгвай — каза му Боуен и махна с ръка. — Просто излез. Райън посегна към чашата.

— Благодаря за кафето.