Рандал Силвис
Чернова (28)

28

И къщата на Хюстън, и кабинетът му бяха старателно претърсени. „Къде тогава би могъл да се крие ръкописът на «П»? — запита се Демарко. — И защо му е на Хюстън да го крие?“ Ако успееше да отговори на втория въпрос, може би щеше да налучка отговора и на първия.

Седеше в колата си на улицата пред апартамента на Нейтън Брайсън. Беше свалил прозореца — нуждаеше се от усещане за свобода и простор. Шумът от автомобилния трафик не го притесняваше, но от уханието на кифлички, понички и топъл хляб, което се носеше от пекарната, стомахът му закъркори. „Имам нужда от разходка“ — каза си.

Четири минути по-късно, с чаша кафе в едната ръка и половин ръжена франзела в другата, тръгна на север по Мълрейви стрийт. Улицата пълзеше нагоре по хълма към колежа през жилищен квартал със стари двуетажни къщи и домове с фасади от винил и дърво, обитавани от работническата класа. Кучета, вързани на вериги из страничните дворове, лаеха срещу полицая. Възрастни жени надничаха иззад избелелите завеси на прозорците. Демарко си даваше сметка за всичко това, усещаше и топлината на прясно изпеченото хлебче и плътната горчивина на силното черно кафе, но тези детайли оставаха само фон на мислите, които се въртяха в съзнанието му.

„Той крие ръкописа, за да го предпази — каза си. — Защото е оригинал, ценен, единствен. И в такъв случай всъщност не го крие, а го държи на сигурно място някъде. В огнеупорна кутия?“ В кабинета му нямаше подобен контейнер. Малкият сейф от къщата вече беше отворен. Паспорти, карти за социална осигуровка, удостоверения за раждане, копие от договора за покупка на имота, документи за собственост на автомобилите. Няколко от най-хубавите бижута на Клеър, в това число пищен пръстен с диаманти, навярно принадлежал на баба й. Копие от завещанието на родителите й, копие от завещанието на семейство Хюстън. Стар златен часовник, може би останал от бащата на Хюстън. Но ръкопис нямаше.

„Добре тогава, крие го, защото… е суеверен? Възможно е да смята, че е на късмет, ако прибира ръкописа на едно и също място всеки ден. Място, за което знае единствено той. Или го крие, защото не иска никой друг да го чете. Не иска съпругата му да знае за посещенията му в стриптийз клубове. Не иска никой от университета да знае — и по-специално човек, който с радост би очернил името на Хюстън.“

Каквато и да бе причината, ръкописът, ако съществуваше изобщо, би могъл да е навсякъде. Но криминалистите вече бяха надигнали всеки килим, бяха изсмукали с прахосмукачка всички настилки, бяха обработили с луминол и осветили с ултравиолетов лъч всяка повърхност. Бюрата в кабинетите на Хюстън на практика бяха разглобени на парчета, всички гардероби бяха изпразнени, всяка преграда в шкафовете с документи беше преровена. Но ръкопис нямаше.

Първоначалният доклад на криминалистите бе идентифицирал три различни вида черни найлонови влакна, открити във всяка спалня и в кабинета на Хюстън. Те бяха съвместими с найлонови чорапи, найлонов спортен екип и найлонови ръкавици за бейзбол. Подобни влакна обаче не бяха открити под стола на писателя в дома му, където би могъл да ги остави самият той, което означаваше, че са дошли от другиго. От човек, който бе стоял близо до бюрото и стола му и бе обикалял навсякъде. Но кой? Момчето? Клеър? Някой друг? Криминалистите все още се опитваха да открият съвпадение между влакната и иззетите от къщата дрехи. Подобни черни влакна бяха намерени и от вътрешната страна на вратата към задния двор. За жалост, всяка седмица през тази врата бяха минавали десетки хора. Съученици на децата. Съседи. Репортери. Невъзможно бе да се издирят и идентифицират всички.

„Добре, зарежи влакната засега — каза си Демарко. — Да речем, че Хюстън крие ръкописа, защото се страхува, че палавите му деца и техните приятелчета могат да го повредят. Бръсначът на Окам^[1]: най-точен е най-простият отговор. Ръкописът е единственият документ от настоящия му проект и съдържа всичко, над което писателят е размишлявал през последните месеци. Затова го е скрил на сигурно място. Но в такъв случай той просто би го прибрал на място, до което децата нямат достъп. Шкаф за документи например. Чекмедже на бюро. Горен рафт в гардероба. Лавица за книги. Все места, които вече са претърсени. Но ръкопис нямаше.“

Демарко се върна в университета и прекара още петнайсет минути в кабинета на Хюстън. Прерови всяко местенце, достатъчно голямо да побере бележник или сноп листове. Не откри нищо.

Извади мобилния си телефон и позвъни на Нейт Брайсън.

— Ударих на камък, Нейтън, и смятам, че вие сте единственият човек, който би могъл да ми помогне.

— Разбира се, стига да мога.

— Ръкописът, за който ми казахте. Романът, над който работи Хюстън в момента. Изобщо не мога да се сетя къде би могъл да е. Къде пишеше преподавателят ви? Вкъщи, в колежа, в колата си, в местното кафене?

— Вкъщи и в служебния си кабинет със сигурност. Но другите места? Съмнявам се. Той обича да се усамотява, докато работи. Понякога си пуска тиха музика за фон, но нищо повече.

— Той ли ви го каза?

— Рано или късно всеки студент му задава този въпрос. Всеки интервюираш. Как работи писателят?

— Значи ръкописът би могъл да е на някое от тези две места? В домашния му кабинет или в служебния. Носел го е със себе си, така ли?

— Точно така, да.

— Е… в служебния му кабинет го няма. Няколко пъти претърсихме дома му, там също го няма. Очевидно логичните места отпадат.

— Наистина не знам къде другаде би могъл да бъде. Съжалявам.

— Възможно ли е да го е оставил в колата си по случайност? В нощта, когато е отишъл в стриптийз клуба например? Сега не е в колата му. Това вече го знам, но се чудех дали е възможно да го е оставил в колата и да е забравил да я заключи…

— Дълбоко се съмнявам. Първо, не мисля, че би го взел със себе си на подобно място. И второ, за последен път говорих с него в петък. Ако беше изгубил ръкописа, той просто… нямаше да е на себе си. Щеше да е съсипан.

— Сигурен ли сте, че този ръкопис съществува?

— Сигурен съм, че съществува роман в процес на писане — отвърна Брайсън.

Демарко наклони глава и се замисли.

— Аз го наричам „ръкопис“, вие го наричате „роман в процес на писане“. Има ли разлика?

— Зависи какво разбирате под „ръкопис“.

— Ами… вие казахте, че той пише първата си чернова на ръка. Така че си мисля за бележник или нещо такова. Дневник? Тетрадка?

— Той използваше тефтер. Доста по-лесно се разнася наоколо.

— Имате предвид нещо като бележник?

— По-голямо — отвърна Брайсън. — Двайсет на трийсет сантиметра, да речем. Изглежда като книга с твърди корици. Като справочник, нещо такова. С тъмночервена подвързия.

— Като книга без обложка — каза Демарко. — Не се сещам да съм виждал нещо подобно. А е написал четири книги досега.

— Няма да откриете старите тефтери. Веднага щом прехвърли втората чернова в компютъра си, той прибира тефтера в банков сейф.

— Възможно ли е последният ръкопис също да е там?

— Вероятно е точно под носа ви всъщност. И едва сега осъзнах защо.

— Много бих искал да споделите тази информация с мен.

— Когато човек стане известен — поде Брайсън, — хората започват да крадат парченца от него. Веднъж задигнах стъклена чашка от къщата музей на Хемингуей в Кий Уест.

— Ако тефтерът е бил откраднат, как би могъл да е точно под носа ми?

— Нямах това предвид. Том бе наясно, че съществува вероятност някой да се опита да го открадне. Той вече беше знаменитост. Ако си на деветнайсет или двайсет, имаш огромно желание да станеш писател и един ден попаднеш в дома или в кабинета на известен автор и видиш дневника му да лежи върху бюрото или да се подава от куфарчето му…

— Студентите му са го посещавали в дома му?

— Често. Три или четири пъти през семестъра той организираше гостуване за малка група студенти и правеше жестока яхния от бамя.

— Винаги едни и същи студенти ли канеше през различните семестри?

— Понякога се получаваше застъпване, но той се опитваше да включи всички поне веднъж. Всички от семинара му за напреднали.

Демарко си отбеляза наум да вземе списъка със студентите на Хюстън от секретарката на катедрата.

— И ако някой от тези студенти види тефтера на идола си, той просто може да го свие, ако му се удаде възможност, така ли?

— Точно така се сдобих с любимата си стъклена чашка.

— В такъв случай, за да предотврати подобна възможност, той трябва някак си да скрие тефтера. Така че да не прилича на тефтер.

— Точно така. Затова ръкописът изглежда като голяма книга. Остава само да се пъхне в обложката на някой том с подходяща големина.

Демарко пристъпи към металната библиотека. Със свободната си ръка издърпа първата книга от най-горния рафт, разтвори я върху бюрото и свали обложката.

— Предполагам, че нямате представа как изглежда обложката…

— Цивилизацията — каза Брайсън.

— Моля?

— Последния път, когато видях ръкописа, Хюстън използваше обложката от „Цивилизацията“ на Кенет Кларк. Смяташе, че повечето хора биха били отегчени или уплашени от подобна книга. Особено студентите. Следователно не биха се изкушили да я откраднат.

Демарко бързо прокара пръст по заглавията.

— Не е на най-горния рафт. Не е и на втория… нито на третия… нито на най-долния. Възможно ли е да е сменил обложката?

— Възможно е, но се съмнявам. Защо да си прави труда, щом тази му върши работа?

— Значи, ако не е тук, трябва да е в къщата му.

— Готов съм да се обзаложа, че е така.

След като се увери, че нито една от книгите в кабинета не е маскираният тефтер, Демарко се качи в колата си и пое към дома на Хюстън. Извади от багажника чифт ръкавици и ботуши и ги нахлузи, щом влезе във фоайето. После тръгна към просторната бърлога на писателя.

И там го откри — точно по средата на втория рафт, в махагоновата библиотека, която заемаше цяла стена.

— Кучият му син — промърмори. Ръцете му трепереха, докато разтваряше книгата с помощта на химикалка, за да свали обложката. Тефтер с обикновена платнена подвързия с цвят на бургундско вино. Съвсем малко от страниците бяха изписани със ситния, но четлив почерк на Хюстън. Около двайсетина. — Не е много — каза Демарко на глас. Но може би щеше да е достатъчно.

Постави отново обложката, след което загъна книгата в памучна кърпа от чекмеджето в кухнята. В службата въведе двете улики в описа на веществените доказателства и веднага след това махна тефтера. Остави обаче обвивката. Преди да се върне в своя кабинет, изми ръцете си с обилно количество гореща вода, но те все още трепереха, докато нахлузваше чифт тънки бели ръкавици.