Рандал Силвис
Чернова (3)

3

На стотина метра от водата, върху ниска могила, имаше плитка пещера под надвиснала скала. Кухината бе с ширина едва метър и половина, висока бе половин метър и не повече от метър дълбока. В нея, зад три смърчови клона, които бе откършил и довлякъл до пещерата по здрач предишната вечер, лежеше свит на кълбо Томас Хюстън, притиснал колене към гърдите си. През ароматните иглички наблюдаваше бледата светлина, която проникваше в гората. Знаеше, че ако изпъне краката си, изтръпнали от липса на движение, студът ще прониже цялото му тяло, чак до костите. После ще му се наложи да изпълзи от дупката си, да се изправи на крака като човешко същество и да се опита да намери някакъв смисъл в заобикалящия го свят. А точно това изобщо не му се правеше. Не се чувстваше способен да вземе нужните решения, а още по-малко да предприеме необходимите действия. Смяташе, че ако се размърда, навярно отново ще започне да повръща, а в стомаха му вече нямаше нищо, освен кръв и жлъчка. Единствено вътрешности, макар да се чувстваше кух и изкормен като четирите бройлера, които бе сготвил в събота вечер — последното му ястие. Онези четири миниатюрни трупа, които изми със студена вода, старателно подсуши и напълни с галета и гъби, подправени с мащерка, босилек и салвия. Не, не би имал нищо против позивите за повръщане, стига да водеха до безсъзнание, стига чрез тези пристъпи да можеше да заличи всякакво усещане и да потъне в забвение. Позволеше ли на един от четирите ужасяващи образа да изплува в съзнанието му, го връхлиташе такава болка, каквато не бе изпитвал никога в живота си; болка, която го караше отново да се превива одве в агония, а единственото избавление от нея — краткотрайно и болезнено само по себе си — бе да вие като животно.

„Мислѝ за вечерята — повтаряше си, — за последния път, когато сложи храна в устата си. Върни се в началото. Обмисли всичко отново.“

Четирите малки голи кокошки „Корниш“ лежат в редица върху дъска за рязане, разцепени през гърдите. Шепа плънка. Пъхаш в отвора, натъпкваш хубаво. Долавяш уханието на сладък босилек и кълцан лук. Горещината от фурната. В дневната Клеър, Томи и Лиси, седнали по турски на пода около масичката за кафе, играят на „Монопол“. Томи е магнатът на недвижима собственост — прибира всеки имот, до който успее да се докопа. И малкият Дейви, миличкият, неуморим Дейви, който непрекъснато дърпа конеца на играчката си „Животните в обора“. Кравата казва: „Муу!“, петелът казва: „Ку-ку-ригуу!“.

Да, това беше реално. Съботната вечер беше реална. Но всичко останало… Как бе възможно?

„Фрикативи — помисли си. — Африкати. Дифтонги.“^[1]

Това бяха думите, които повтаряше наум онази вечер — първо по време на вечеря, после в леглото, до съпругата си. Възнамеряваше да си ги запише, да ги добави към списъка, който подготвяше за главния герой в романа си. Протагонистът му бе логофил — човек, който харесваше повече звученето на думите, отколкото значението им; човек, който редовно произнасяше „фрикативи“ заради самото удоволствие. Думите намериха Хюстън, докато мислеше за главния си герой и се опитваше да си го представи с всичките му нюанси. И както често се случваше, когато влизаше в главата на героя си, те сякаш идваха право от устата на литературния образ. Понякога дори не разбираше съзнателно тези думи и нямаше ясна идея какво точно означават. Чуваше ги и си ги записваше, а по-късно — както възнамеряваше да направи в събота вечер — търсеше значенията им, за да провери дали ги е употребил правилно. Неизменно откриваше, че не е сгрешил, и тази мистерия на сътворението, това късче история, паднало в скута му като дар, го радваше неимоверно.

Ала в събота вечер не му се удаде възможност да провери точните значения на новите думи, които протагонистът му беше дал. Сега главният му герой мълчеше, а Хюстън бе вцепенен от студ, от глад и от неверие — да се събудиш в пещера в ситуация, която може да съществува само в книгите, бе твърде ужасяващо, за да е истина.

Сюжетът се бе променил. Нямаше компютър, нито писалка. Нито мастило, нито хартия.

— Фрикативи — прошепна Хюстън към оранжевата светлина, която нахлуваше през смърчовите клони. — Африкати. Дифтонги.

Нещо просветна в съзнанието му. В полезрението му се появи екран. Той потръпна, размърда се и обърна лице към пръстта. Образът беше болка. Споменът — удар, пробождане от хиляда остриета едновременно.

Усещаше съзнанието си като склад за отпадъци, претъпкан с купища несъвместими частици. Като огромен пъзел, който някой е разпръснал из цялата стая. Ето парче синьо небе. Ето друго парче с ъгълче от око. Това крило на птица ли е? Ами това — суха трева или кичур копринена коса?

Ето, всеки момент, всеки момент ще събере сили да се надигне и да се измъкне от този кошмар, повтаряше си непрекъснато.

— Събуди се! — заповяда си отново. Този път разклати глава толкова силно, че в лявото око го прониза режеща болка и стомахът му се присви от нов спазъм. — Събуди се, за бога!

Спомни си как след вечеря влезе в интернет и провери уебстраницата на „Таймс“. И я видя, там си беше: „Безнадеждно лято“ — все още на осмо място след седем седмици. Това беше реално. „По-добра ли е от «Зимата на нашето недоволство» на Стайнбек? — бе написала Мичико Какутани. — Смятам, че да.“.

Хюстън пазеше хартиената изрезка от вестника в една папка в шкафа си, там държеше всички изрезки. Понякога вадеше папката и ги четеше, просто за да си напомни, че са истински, че щастливата му съдба не е сън. Да, бяха истински. Истински думи, увековечени в пресована дървесна маса, памучни растителни влакна и мастило. Напълно и осезаемо истински.

Кучето казва: „Бау!“

Патето казва: „Па-па!“.

После отново видя малкия Дейви, спящото бебе. Затвори очи и отново чу бебешкото дишане, онзи нежен шепот на живота; видя повдигането и спускането на мъничкия гръден кош. Усети тежестта на ножа в собствената си ръка. Но неговата ръка ли беше това? Как бе възможно? „Какво е туй? Кинжал? И с дръжка към ръката ми? Кой беше казал това? Макбет, нали? Обезумелият Макбет. Какво си ти: знамение съдбовно, достъпно за окото и безплътно за осезанието или само кинжал измислица?^[2]“

Какво си ти?

— Какво си ти? — попита Хюстън. Скова се от скръб, сви се и от гърдите му се изтръгна сподавен стон, напрегнат като опънато сухожилие и остър като наточена стомана. — Моля те, господи! — простена в пръстта. — Моля те, моля те, моля те, господи. Моля те, събуди ме от този сън!