Рандал Силвис
Чернова (63)

63

Боуен остави тънкия сноп листове върху бюрото си и погледна към Демарко, който седеше срещу него и зяпаше през прозореца. В ясния ранен следобед въздухът изглеждаше изумително прозрачен иззад стъклото. Малкото останали листа върху кленовете близнаци на поляната пред полицейското управление трептяха като кафяви пламъчета на острия вятър.

— Написано е добре. Спор няма — отбеляза Боуен.

Демарко се усмихна.

— Изкарах кратък курс по творческо писане.

— Какво ще кажеш да го прегледаме заедно? Някои неща все още ме озадачават.

— Давай — каза Демарко.

— Значи снощи Хюстън се е появил изневиделица у вас. Почукал на задната ти врата и ти си го поканил във всекидневната. Обаче не помниш почти нищо от последвалия разговор.

— Само онова, което е в доклада. Можеш да благодариш за това на онези твои бели хапченца. Бях замаян от момента, в който Хюстън ме събуди с хлопането по вратата, до момента, в който Инман ме цапардоса.

— В кухнята?

— Точно така.

— Където си отишъл, за да вземеш две бири.

— Да взема бира, да направя сандвичи… Хюстън не беше ял, откакто се видяхме във фара.

— Ти си влязъл в кухнята сам и там е стоял Инман.

— Едър, плешив и грозен.

— Как е разбрал къде е Хюстън?

— Искаш да гадая ли?

— Искам да предположиш. Да се впуснеш в размисъл. О, по дяволите, добре, отгатни!

— Може би е наблюдавал къщата ми с надеждата да го отведа до Хюстън.

— Ако е искал да убие Хюстън, защо не го е направил още миналата седмица, когато е имал възможност?

— Май трябваше да го попитам. Моя грешка.

— Кажи какво мислиш, мамка му!

— Навярно първоначално е смятал, че Хюстън ще бъде арестуван, осъден, опозорен и затворен зад решетките, където приятелчетата на Инман биха могли да се позабавляват с него. Човекът очевидно е обичал да си играе с жертвите. Само че ние не успяхме да открием Хюстън и Инман е започнал да се изнервя. Затова е решил да потърси единствения човек, който би могъл да го отведе при писателя.

Боуен потри брадичката си. Прокара и двете си ръце през косата. Накрая каза:

— Значи ти си влязъл в кухнята, за да приготвиш на Хюстън нещо за ядене, и Инман те е фраснал. Просто ей така.

— Бях още замаян, нали се сещаш? Тромави рефлекси. Благодарение на теб. В честна битка щях да му наритам задника точно за шест секунди.

— Аха, разбира се. И следващото, което си спомняш, е как си отворил очи на кухненския под и си видял, че Инман влачи Хюстън през вратата.

— Спомням си и какво сънувах. Нещо с морски сирени на линолеума. Трябваше ли да го включа в доклада?

Боуен се облегна в стола.

— Значи си се надигнал от пода и си излязъл навън тъкмо навреме, за да видиш как колата ти се отдалечава по алеята зад плевнята.

— Ти си внимателен читател, Кайл. Радвам се, че приемаш писането ми сериозно.

— А какво ще кажеш и ти да приемеш този разговор сериозно?

— Разбира се.

— Всеки въпрос, който ти задавам аз, ще ми бъде зададен от журналистите. Не искам да изглеждам като пълен идиот.

— Малко е късничко за подобни житейски решения, не мислиш ли?

Боуен въздъхна.

— Не разчитай прекалено на общата ни история. Дългогодишното ни приятелство няма да те спасява вечно. Трябва да проумееш това.

Демарко се усмихна.

— Историята беше любимият ми предмет. Онези, които не могат да се поучат от историята, са обречени да я повторят. Или нещо такова. Джордж Сантаяна^[1].

— Китаристът Сантаяна ли го е казал? Онзи, дето е написал песента за жената дявол?

— Песента е „Черна магьосница“^[2], китаристът е Карлос Сантана. Всъщност парчето не е негово. Записано е от „Флийтууд Мак“^[3] две години преди кавъра на Сантана. Съвсем в нищо ли не те бива, а?

Боуен се усмихна пряко сили, после се сепна от жуженето на мобилния си телефон и погледна екрана.

— „Канал 4“ — каза и спря звука. — Е, да се върнем на темата. Излязъл си навън и си видял как колата ти се отдалечава. Но вместо да вземеш телефона и да се обадиш за подкрепление, ти си хукнал подир нея.

— Със залитане. Написал съм „със залитане“, нали?

— Тръгнал си да я преследваш със залитане…

— Не да я преследвам, а по-скоро да установя вероятния път за бягство на извършителя. И едва тогава да се обадя за подкрепление.

— Това не си го написал тук — изтъкна шефът му и почука с пръст по доклада.

— Сега се сетих. Навярно такова е било намерението ми.

— Навярно?

— Виж, ти ме накара да изпия хапчетата. Всъщност ме заплаши с нещо ужасно, ако не ги изпия, не помня вече с какво. Така че, ако има бели петна в паметта ми, ти си причината за появата им.

— Дадох ти двайсет милиграма валиум, за бога. Има меко успокоително действие.

Демарко сви рамене.

— Може да се дължи на дясното кроше в челюстта. Възможно е също така Инман да е ударил главата ми няколко пъти в пода.

— Това сега ли си го измисли?

— Започвам да си припомням отделни детайли. И не съм тичал подир шибаната кола. Да ти приличам на лабрадор? Исках да видя накъде ще завие на ъгъла.

— Освен това си видял и разпознал автомобила на Бони, паркиран на улицата.

— Точно така.

— И си се приближил към колата с извадено оръжие.

— Доколкото си спомням.

— Значи си бил въоръжен, когато Инман те е фраснал в кухнята.

— Едва ли — отвърна Демарко.

— Обаче пистолетът е бил у теб, когато си излязъл навън.

— Ето още едно петно в паметта ми. Явно съм взел оръжието от спалнята по някое време. И после съм излязъл в двора със залитане.

— Така ли си го спомняш вече?

— Просто се опитвам да запълня дупките. Малко неща са напълно сигурни.

— Така изглежда.

— Когато видях Бони с прерязано гърло, сякаш получих шамар за събуждане.

— Само дето пак си пропуснал да се обадиш за подкрепление.

— Мислех, че внимателно си прочел доклада ми.

— Добре де, пробвал си да звъннеш, докато си преследвал Инман с автомобила на Бони. Само че батерията на мобилния ти телефон е била изтощена.

— Замислял ли си се как технологиите винаги ни предават точно когато най-много се нуждаем от тях?

— Направо ме побъркваш. Опитвам се да извлека някакъв смисъл от този… този…

— Доклад?

— Този монтаж от противоречия. И ако не те познавах добре, щях да предположа, че всячески се опитваш да ми попречиш да схвана смисъла.

Демарко се изкиска.

— Кое е толкова смешно, мамка му?

— Съжалявам, просто се сетих за онази реплика от „Големият сън“ на Реймънд Чандлър: При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение.^[4] Не че има връзка с този случай, разбира се. Аз също си блъскам главата и търся отговори от самото начало. Виж, не ти преча да схванеш смисъла по никакъв начин, категорично. Просто се чувствам леко замаян, навярно защото всичко свърши. Най-сетне този отвратителен, потресаващ епизод приключи, дяволите да го вземат. И да, аз също съм страшно ядосан заради начина, по който приключи. Изгубихме един добър човек. Много добър човек.

Няколко секунди изминаха в мълчание.

— Добре — заяви Боуен. — Не си могъл да проведеш обаждането, защото мобилният ти телефон е бил с изтощена батерия. Продължил си преследването. Къде ги настигна?

— Така и не ги настигнах всъщност. От време на време виждах чифт стопове в далечината, колкото да се ориентирам. Най-много ценно време изгубих, след като Инман заряза колата на сечището.

— Добре — каза началникът му. — По това време вече е било… колко… шест сутринта? Все още сравнително тъмно. Обаче ти някак си успял да ги проследиш до място за лагеруване, за чието съществуване не си и подозирал.

— Водех се по слух. След първия изстрел вече не беше толкова трудно.

— А онова, което си видял там, ми се струва доста странно.

— Наистина — кимна Демарко.

— Защо Инман с използвал сачми?

Райън сви рамене.

— Беше садист. Това поне е сигурно.

— Прострелял е Хюстън три пъти със сачми само за да му причини още по-голямо страдание?

— Така изглежда.

— После го е довършил с три 22-милиметрови в гърдите. С петдесетгодишен револвер.

— Думата „странен“ е твърде слаба, за да опише човек като Инман.

— Съгласен съм. Защото после е нагазил във водата и е започнал да реже собственото си тяло с нож. Защо му е да го прави?

— Искаш да ти дам обяснение за нелогични действия.

— Искам да направиш предположение.

— Той беше садист и мазохист. Откачалка.

Боуен се намръщи и поклати глава.

— Значи ти си пристигнал на местопрестъплението. Проверил си пулса на Хюстън. Разбрал си, че е твърде късно за него. И си наредил на Инман да излезе от водата.

— И в този момент той тръгна да ме напада с онзи негов брутален дълъг нож.

— Край на историята.

— Поне на неговата.

— Той е паднал по гръб във водата, ти си се хвърлил след него и си измъкнал тялото навън.

— А водата си беше студена.

— И тогава се случило чудо. Мобилният ти телефон внезапно проработил!

— Върнах се до сечището, включих го към зарядното в колата и се обадих. Май съм забравил да включа тази част в доклада.

— Още ли си замаян? — попита Боуен.

— Не. Точно сега се чувствам свеж като този красив есенен следобед. Малко съм уморен обаче. Гладен и уморен.

— Нека отделим минутка и за местопрестъплението. Очевидно по китките и глезените на Инман има ожулвания от въже. Но ти никъде не си открил въже, така ли?

— В района на лагера ли? Само камъни, нищо друго.

— Някаква представа как са се появили тези ожулвания тогава?

— Може би с Бони са правили груб секс, преди да тръгнат към къщата ми.

— Който очевидно е завършил с прерязване на гърлото й в сублимния момент.

— Нека освежа паметта ти, Кайл. Говорим за Карл Инман. Човекът беше луд за връзване.

Началникът му отново издиша тежко.

— А докато си чакал пристигането на полицейските екипи, си решил да си стъкнеш един хубав, голям огън. Нещо като сигнален огън, такова ли беше намерението ти?

— Намерението ми беше да предпазя измръзналите си, вкочанени топки от откършване.

— Знаеш ли, ти винаги си бил малко непредсказуем, истинско буре с барут, обаче този път… Този път в историята ти има ужасно много дупки.

— Значи не ме бива за писател. Още един недостатък, с който трябва да се науча да живея.

— Имаш ли подозрения, че е възможно, след като си бил толкова замаян и прочее, да си възприел погрешно някои неща?

— Например? — попита Демарко.

— Например че е възможно Хюстън да е нанесъл порезните рани върху тялото на Инман? Това би обяснило поне охлузванията от въже.

— Звучи ми доста скалъпено и изсмукано от пръстите.

— Отказваш дори да обмислиш подобна възможност, така ли?

— Такъв сценарий предполага, че Хюстън е надвил Инман по някакъв начин, завързал го е… с въже, което е намерил… къде? Знам със сигурност, че в колата ми нямаше въже. И сетне някак си е успял да убеди Инман да влезе до кръста в ледената вода, за да може спокойно да го нареже с ножа? И после какво? С ясното съзнание, че Инман ще умре от студ или ще кърви до смърт, преди да успее да се върне в цивилизацията, Хюстън му е подал нерегистрирано оръжие, заредено със сачми, за бога, седнал е на брега и е казал: Добре, сега е твой ред, застреляй ме. Наистина ли мислиш, че това е по-правдоподобният вариант на историята?

— Мисля си, че не е съвсем извън сферата на възможното да се надяваш да пренапишеш част от истинската история. От уважение към Хюстън.

Демарко замълча. Няколко секунди по-късно се завъртя в стола и отново се загледа през прозореца. Сърцето му се свиваше от болка при вида на голите дървета. Небето беше удивително синьо.

Накрая отново се обърна към Боуен.

— Питаш ме дали един добър, почтен и състрадателен човек е способен да подложи някого на мъчение?

— Точно това те питам.

— Ти ми кажи. Имаш съпруга и момиченце, в живота ти няма нищо по-важно от тях. Да речем, че една вечер се прибираш вкъщи и ги намираш заклани. Какво би причинил на виновника? Кое е според теб справедливото наказание?

Боуен се взираше с наведена глава в доклада на Демарко. Не помръдна от мястото си в продължение на половин минута. После отвори едно чекмедже, измъкна оттам жълто-кафяв плик, пъхна доклада вътре и го затвори.

— Направи ми една услуга — каза. — Вземи си вкочанените топки и се разкарай оттук.

Райън се изправи.

— О, те вече се затоплиха приятно. И двете. Искаш ли да провериш?