Рандал Силвис
Чернова (62)

62

В сивкавата светлина по зазоряване Демарко си проправяше път през боровата гора. С лявата си ръка, вече одрана до кръв, предпазваше лицето си от клоните. Движеше се към звука от бълбукаща покрай речни камъни вода. Под краката си усещаше мекия ароматен килим от борови иглички. На сечището зад него двете коли — неговата и мустангът на Бони — стояха една до друга, а от капаците им се издигаше рехава пара заради топлината на двигателите. Надяваше се да пристигне навреме. Може би все още имаше шанс да предотврати онова, което Хюстън планираше да извърши тук.

Първият изстрел отекна сред дърветата и над мъгливото езеро като пукот на камшик. Демарко се олюля за миг и забави темпо, но после хукна още по-бързо, заслушан в тишината, в паузата. Молеше се тя да продължи. Хюстън навярно се бе изненадал от ефекта на този първи изстрел — от пороя ситни сачми, от кървавите точици по лицето и гърдите на Инман. Изстрелът би бил смъртоносен само от упор, но той се съмняваше, че Томас е способен на подобно нещо. Така че сега писателят може би проверяваше барабана, виждаше двата останали патрона със сачми и трите двайсет и втори калибър. Може би щеше да изпита известно удоволствие от сачмите, да ги приеме като начин да удължи агонията на Инман. Но със сигурност планираше да запази последния патрон за себе си.

По-неприятният сценарий бе Хюстън да е изпразнил патрона със сачми в собствената си уста или в слепоочието си. Което би означавало, че вече е използвал ножа, за да ликвидира Инман. И двата варианта изпълваха Демарко с ужас.

Още десетина метра и щеше да излезе на светло отвъд дърветата, в мъглата покрай брега на езерото. Вече тичаше с все сила, усещаше болка в гърдите. Молеше се за още тишина.

Втурна се между последните дървета към покрития с камъчета бряг и зави наляво. В следващия миг вече газеше с широки крачки през ледената вода на Скофийлд Рън. Подхлъзна се и падна на лакът върху камъните, но бързо се изправи и излезе на сухо. Потупа джоба на якето си, за да се увери, че служебното му оръжие е все още там, ала не изпитваше нужда да го вземе в ръка. Вече бе решил, че независимо от обстоятелствата няма да насочи оръжие към Хюстън.

Демарко различи две тъмни фигури в мъглата, два силуета без лица. Единият стоеше във водата, другият по-ниско, може би седеше на камъните. После изпука вторият изстрел. Звукът бе като силен шамар през лицето на полицая.

— Томас, недей! — извика Райън. Но думите потънаха в пукота на още четири бързи изстрела и фигурата на брега падна по гръб.

Демарко забави ход и примигна, а когато успя да види фигурата на брега малко по-ясно, болката в гърдите му се разрасна и запулсира. Посегна към джоба си, извади оръжието и тръгна към Инман. Мъжът стоеше до малък скален блок, който стърчеше от водата, и с омотани с тиксо китки здраво стискаше револвера на баща му.

* * *

Лицето, шията и гърдите на Хюстън бяха осеяни с кървави дупчици от първите три изстрела. Последните три, всичките в гърдите, бяха отворили малко по-големи рани, а около тях кръвта бе ярка и бликаше в ритъм с бавните, глухи удари на сърцето му.

Демарко коленичи до него. Дясната си ръка протегна към езерото, за да държи Инман нагазил до глезените във водата. Лявата си ръка положи върху главата на писателя. Томас Хюстън лежеше с широко отворени очи и се взираше нагоре в безкрайната белота. Стискаше здраво ръце от болка, но на устните му играеше тънка усмивка.

— Ти си един много умен човек — каза Райън.

Томас не даде вид да го е чул. „Той е някъде другаде“ — помисли си сержантът. Може би вече бе с Клеър и децата. Може би гледаше как вървят към него, хванати за ръце.

— Човече, кръвта ми изтича, мамка му — обади се Инман, но Демарко не проявяваше интерес към него в момента. Сега го интересуваше единствено изкуството на умирането, упражнявано от писател, на когото се възхищаваше. Седя безмълвно с ръка на челото му, докато измъченото дишане на Томас Хюстън спря и той застина спокоен и усмихнат. Вече бе някъде далеч, отвъд каменистия бряг.

Едва тогава Демарко насочи вниманието си към всичко останало. До коляното му лежеше ножът на Инман — там, където го бе оставил Хюстън. Престъпникът стоеше приведен над водата и се тресеше от студ. На двете му мускулести ръце, от мишницата до лакътя, зееха дълги разрези с нож, имаше още два от вътрешната страна на бедрата му. Джинсите и сивата му тениска бяха покрити с алени петна на Роршах. Към всеки от глезените му бе привързана по една циментова тухла от гаража на Демарко.

Сержантът се усмихна. Беше попил част от спокойствието на Хюстън и сега не бързаше, вече нямаше нищо важно за вършене.

— Онзи задник си получи заслуженото — каза Инман. — Той е луд!

— Мислиш ли? — отвърна Демарко.

— Виж какво направи с мен!

Райън внимателно огледа обстановката. Дрехите на Инман бяха мокри до кръста. Тези на Хюстън — също. Плътна ивица кал се вихреше през зеленикавата вода зад престъпника. Но нямаше следи от влачене, които да водят към езерото.

— Да видим правилно ли съм разбрал, Карл. С насочен към теб пистолет, той те застави да влезеш навътре във водата, така ли?

— Замръзвам тук, мамка му!

— Отговори на въпросите ми и ще излезеш.

— Добре, да, точно така направи.

— След като влезе във водата ли завърза циментовите тухли към краката ти?

— Не, преди това. Накара ме да ги нося, докато нагазих още по-навътре.

— И тогава нанесе порезните рани?

— Докато държеше шибания пистолет насочен към главата ми!

— После е оставил пистолета върху онази скала там, върнал се е тук и е седнал на брега. Правилно ли съм разбрал?

— Казах ти, че е луд за връзване, нали? Какво си е мислел, че няма да взема пистолета? Шибаният глупак просто седеше там и ми се хилеше.

Демарко се усмихна.

— Дори е оставил ножа ти тук, за да се освободиш, когато излезеш. Знаел е, че единствената ти надежда е да се върнеш обратно на пътя. Но колкото по-бързо тичаш, толкова по-силно ще кървиш. Искал е да почувстваш смъртта си. Всеки ужасяващ момент от нея.

Инман трепереше.

— И ти, мамка му, намираш това за смешно, така ли? Направи опит да хвърли револвера към полицая, но с вързани ръце успя само да го метне към брега и той изтрака върху камъните.

Демарко се изкуши да вземе пистолета, да го почисти и да го отнесе у дома, където му беше мястото — единственото нещо, което пазеше от баща си. Но трябваше да го остави тук.

Отмести поглед от гологлавия мъж и се загледа към езерото и дърветата отвъд брега. Все още тъмнееха в изтъняващата мъгла, но зад тях вече проблясваше меката оранжева светлина на зората.

— Ей, задник — обади се Инман. Гласът му звучеше по-меко, сякаш се молеше. — Просто ще си седиш там и ще ме оставиш да умра, така ли?

— Никога не бих го направил — заяви Демарко. — Излез на брега.

Инман повлече единия си крак напред, после другия. Циментовите тухли стържеха по дъното на езерото и вдигаха тинята на повърхността. Накрая стъпи на брега треперещ, обвил ръце около тялото си, и застана на метър от полицая.

— Е, смяташ ли да махнеш шибаните тухли от краката ми, или не?

— Разбира се — отвърна Демарко. Положи лявата си ръка върху главата на Хюстън за последен път, вдигна дясната и простреля Инман право в сърцето.