Рандал Силвис
Чернова (60)

60

Ранната утринна мъгла се процеждаше през отворената врата на плевнята, хладна и сива като сянка. През първите няколко минути след заминаването на писателя, Демарко не направи нищо друго, освен да вдиша утринта на дълбоки глътки. Мислеше трезво и не беше ранен, ако изключим тъпото пулсиране в основата на черепа му. „По всичко личи, че може би няма да умреш точно днес“ — каза си и малко се разочарова от себе си заради леката тръпка на удоволствие, което му донесе тази мисъл.

Още по-приятно бе осъзнаването, че Инман пътува към смъртта си. Демарко щеше да направи всичко възможно да предотврати това, защото дългът му го изискваше, но знаеше, че шансът му да успее е нищожен, а и първият му приоритет бе да опази Хюстън жив, въпреки явното намерение на писателя да осуети изпълнението на тази задача.

Стоеше близо до стената и проучваше възможностите си. Наблизо нямаше гвоздеи, с които да разкъса тиксото и найлоновото въже. Но скоро откри, че ако се отдалечи от стената, опъне въжето докрай и завърти дланите си надолу, би могъл да пререже с въжето края на тиксото с леки и бързи движения. Три минути по-късно тиксото около китките му се скъса. Сега вече можеше да свали лепенката от устата си и да развърже възела на въжето. Последното го затрудни, тъй като над лактите ръцете му все още бяха пристегнати с тиксо към тялото. Навеждаше се, захапваше възела и на сляпо го дърпаше със зъби, после проверяваше резултата и повтаряше действието, докато в крайна сметка постигна успех.

След като се освободи от въжето, Демарко затътри крака към ъгъла на рафта за инструменти, свали мачетето от кукичката и внимателно притисна острието към пластовете тиксо, омотано около гърдите му. Успя от първия път, а със свободните си ръце бързо размота и глезените.

Знаеше, че трябва да се обади за подкрепление и да обяви колата си за издирване. Но в такъв случай се налагаше да докладва също, че Хюстън е въоръжен. Полицаите щяха да използват всички възможни начини и средства за обезоръжаването му. А как би реагирал писателят на това?

Демарко вярваше, че ще успее да издири приятеля си и без подобни конфронтации. „Дано си сигурен — каза си. — Защото и в двата случая ще си платиш за стореното.“ Взе служебното си оръжие и се запъти към къщата.

Вдигна мобилния си телефон от пода на всекидневната, прегледа списъка с последните разговори, откри номера, който му трябваше, и натисна бутона за набиране. Дигиталният часовник на DVD плейъра показваше 4:54.

Изпита благодарност, щом чу сънения глас на Розмари О’Пачън в слушалката.

— Сержант Демарко е — каза й. — Много съжалявам, че ти звъня толкова рано, но имам огромна нужда от помощта ти.

— Какво мога да направя? — попита Розмари.

— Искам да разбера дали около езерото има място със специално значение за Томас. Някое уединено местенце, което му е добре познато.

— Има, да. Той там ли е?

— Възможно е. Не съм сигурен. Но имам причина да вярвам, че мога да го открия там. Къде е мястото?

— На северния бряг.

— В Канада?

— Моля?

— Северният бряг на езерото Ери е в Канада, нали?

— О… — каза тя и Демарко долови разочарованието в гласа й. — В такъв случай не мога да ти помогна, съжалявам. Не се сещам за място около езерото Ери, което е специално за него. Децата обожаваха плажовете, обикновено ходеха на Плаж 7. Но той съвсем не е уединен.

— Нещо се обърках. Ти за кое езеро говориш?

— Езерото Уилхелм. Там ходехме на къмпинг всяко лято.

— Разбира се. Първо за него трябваше да се сетя. И това ваше място за къмпинг е уединено, така ли? — попита я.

— Много. Всъщност, когато ходехме там, той настояваше всеки път да следваме различен маршрут до мястото, за да не оставим постоянна пътека.

— Как да стигна дотам, Розмари?

— Най-лесно ще е да тръгнеш на север по 19.

— Колко на север?

— Някъде по средата между Шекливил и Блек Рън.

— Добре, това е добре. Само че точно сега нямам време да отварям карта, Розмари. Можеш ли да ми дадеш ориентири? Да ми кажеш къде точно да сменям посоките?

— Нека помисля мъничко.

Демарко зачака.

— Точно след деветнайсетата отбивка по шосето, отдясно, ще видиш стар път за извозване на дървени трупи. Започва успоредно на Блек Рън, но после отново поема на юг. Пътят свършва на едно сечище, на около стотина метра от Скофийлд Рън. Там често организират детски партита, така че ще видиш куп боклуци, стари огнища и други такива.

— Справяш се добре. Продължавай.

Докато говореше, сержантът тръгна към задната врата. Колата му я нямаше, но Инман не бе дошъл до къщата му с такси. Автомобилът на Бони навярно бе паркиран някъде наблизо, не по-далеч от две-три пресечки разстояние от гаража на Демарко. Може би нищо неподозиращата жена търпеливо чакаше приятеля си вътре.

— Скофийлд Рън не се вижда от сечището — продължи Розмари, — но ако запазиш пълна тишина, можеш да го чуеш. Просто намери начин да стигнеш до него. Няма пътека, но дърветата са предимно борове и няма гъсти шубраци. После просто тръгни надолу по течението на потока до мястото, където се влива в езерото Уилхелм. Разстоянието е около триста метра. После трябва да прекосиш потока, широк е метър-два и дълбок трийсетина сантиметра, и да изминеш още петдесетина метра по брега. Там е мястото ни за лагеруване.

Демарко вече стоеше зад плевнята и присвиваше очи през мрака, докато оглеждаше Лосън стрийт в едната посока, после в другата.

— Не се стига лесно до това местенце — каза на Розмари. И си помисли: „Особено ако мъкнеш Инман като вързоп заедно с две циментови тухли.“

— Точно затова Томас го харесваше толкова много. Не позволяваше да се носи почти никаква техника на тези излети. Вземаше един мобилен телефон за спешни случаи и MP3 плейър, но нищо друго от външния свят. Само семейството.

— И няма по-лесен начин да се стигне дотам, така ли?

На разстояние пресечка и половина от дясната му страна се виждаха тъмните очертания на нещо, което можеше да е или автомобил, или няколко контейнера за смет. Запъти се нататък.

— Никакъв — отвърна тя. — Но ако Томас се крие близо до езерото, трябва да е там.

— Благодаря ти. Съжалявам, че те събудих толкова рано.

— Няма да го нараниш, нали? — попита.

— Никога.

— Моля те, Райън, обещай ми, че няма да позволиш някой да го нарани.

— Кълна се в бог. Той не го е направил, Розмари. Предай това на съпруга си от мен. Томас никога не би наранил семейството си по какъвто и да било начин. Вече го знам със сигурност.

— Божичко — ахна тя и се разхлипа. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Демарко разпозна специфичната задница на мустанга, стоповете и спойлера. Колата на Бони.

— Съжалявам, Розмари, трябва да тръгвам — каза и затвори.