Ейс Аткинс
Приспивна песен (8)

8

— Какво ще кажеш, ако аз водя разпитите оттук нататък?

— Ако не бях с теб, Териса нямаше да ти каже нищо — изтъкна Мати.

— Имаш ли представа какво се случва, когато се усмихна на някоя жена?

Мати не отговори.

— Действа като разрешение — поясних. — Но го използвам изключително рядко.

— Тя имаше нужда от ритник в задника — промърмори Мати и се пресегна да усили отоплението.

Вече бяхме в колата. Малката се беше отпуснала на седалката и бе нахлупила шапката на „Ред Сокс“ ниско над очите си. Зяпаше пътя право пред себе си, а мръсните й нокти ритмично почукваха по страничното стъкло. Навън беше почти тъмно, а ние пътувахме обратно към „Мери Елън Маккормък“.

— Какво ще кажеш, ако ми показваш пътя, а чисто оперативната работа оставиш на мен?

— Няма да стане — отсече тя.

— Благодаря за помощта — рекох. — Но трябва да знаеш, че ми предстои разговор с някои доста опасни типове. С хора, които не се радват на висока репутация.

— Олеле, умирам от страх — изхълца Мати.

— Ти ме нае да свърша конкретна работа — рекох. — Трябва да уважаваш стила ми.

— Аз ти трябвам, защото познавам разни хора — обяви тя.

— В такъв случай ще бъда принуден да играя две роли — на ченге и детектив. Предпочитам ги поотделно. Освен това не се заблуждавай — аз също познавам какви ли не хора.

Тя замълча.

— Гладна ли си?

— Не.

— Аз обаче огладнях. Вече стана късно. Мисля да продължим в понеделник.

— В понеделник съм на училище.

— Но аз не съм. Една от привилегиите да си възрастен.

Продължавахме надолу по „Олд Колъни“. От двете ни страни се редуваха агенции за осребряване на чекове, магазини за алкохол и автокъщи. Завих по „Монсиньор О’Калахан“, намалих скоростта и навлязох в жилищния комплекс. Старите тухлени сгради бяха построени по архитектурни планове от времето на Голямата депресия и почти не се различаваха от тогавашните болници и лудници. През последните десетина години някой все пак се беше сетил да добави известно количество шарени стенни пана и по някоя и друга модерна скулптура. Но и те не помагаха за промяната на мрачната гледка.

Спрях колата и й протегнах ръка.

Мати свали шапката си и я стисна, а след това прибра рижите къдрици зад ушите си и отново я нахлупи.

— Не съм искала да те вбесявам — промърмори тя.

— Хич и не си помисляй.

— Териса просто се опитваше да ти пробута глупостите, които предлагаше на мама.

— Все пак научих някои неща.

— Какви неща?

— Неща, които трябва да проверя. Улики, които трябва да проследя, и бандити, които трябва да притисна.

Мати разтърка студения си нос, кимна и посегна към дръжката на вратата.

— Утре ще ми се обадиш ли?

— Можеш да се обзаложиш, хлапе — усмихнах се аз.

— Спенсър?

— Какво?

— Моля те, не ме наричай „хлапе“.

След тези думи тя отвори вратата и стъпи на тротоара. Аз вдигнах яката на коженото си яке и опрях длани в отворите на отоплението. Мати Съливан отключи металната врата и пое по пътечката, която се виеше между дървета с оголени клони. На поляната край игрището се излежаваха неколцина тийнейджъри, облечени в дебели палта и якета. Пет-шест от тях скочиха на крака и препречиха пътя на Мати.

Тя обаче не се смути и започна да си пробива път сред тях. С наведена глава и дълбоко натикани в джобовете ръце. Нямаше спиране.

Усмихнах се.

После включих на скорост и поех на север по скоростния път, който щеше да ме отведе в Бек Бей. Бутиците на Нюбъри стрийт все още посрещаха клиенти, а мъже и жени с кашмирени палта и топли шапки изпълваха баровете за по някой коктейл преди вечеря. Дърветата в градската градина все още бяха окичени с коледни лампички. Тази вечер Сюзан беше дежурна в един пансион за самотни жени в Чарлстаун. Беше ми изпратила есемес, с който ме предупреждаваше да очаквам важни гости по-късно вечерта.

Паркирах на Марлборо стрийт и поех нагоре по стълбите. Кучето чудо Пърл ме чакаше зад вратата, захапало пищящо гумено пиленце.

Почесах я зад ухото и й подадох съответното лакомство — хапка с бекон и фъстъчено масло. Лично за мен това беше една наистина много вкусна комбинация.

— Какво има за вечеря? — попитах.

Пърл не отговори. Може би защото беше заета да диша учестено като парен локомотив.

Осъзнал, че съм оставен сам на себе си, отворих хладилника. От него извадих сладък картоф, глава жълт лук и парче френски салам, който бяхме купили от магазин „Савенор“ на Бийкън Хил. Извадих и шишенце „Табаско“, тъй като Сюзан нямаше да вечеря с мен.

— Спокойно, едно по едно — подхвърлих на Пърл, която ме гледаше с интерес, наклонила глава.

Пристъпих към бара и си налях два пръста уиски, към което добавих много лед и много сода. Включих стереото и отпих една глътка под акомпанимента на Тони Бенет, който пееше „Винаги преследвам дъгата“.

Сложих сладкия картоф във фурната и набрах Вини Морис. Той обаче не вдигна. Попитах телефонния му секретар дали знае нещо за Ред Кейхил и някакъв дебелак, когото наричат Луната. Секретарят не отговори.

Послушах малко музика, а след това извадих една тенджера и я напълних с едро смляно царевично брашно. Нарязах салама на кръгчета, наситних лука и ги запържих в малко зехтин. Към това добавих няколко капки „Табаско“ и много черен пипер. Когато сладкият картоф се изпече, аз го обелих и нарязах, а след това го прибавих към сместа в тигана. Извадих от шкафа шишенце кленов сироп от Върмонт и отсипах няколко капки в почти готовото блюдо. Накрая прибавих и лъжица кафява захар.

Намалих огъня и разбърках сместа.

След това подредих масата. Прибори и чиния от хубав порцелан, за сам човек. Подхвърлих още една хапка на Пърл, а след това изсипах салама и сладкия картоф върху сварената царевица.

Тони пееше тъжна песен, но в гласа му се долавяше надежда.

Телефонът иззвъня точно когато бях преполовил вечерята си.

— Извинявай — подхвърлих на Пърл аз. Тя не отделяше поглед от храната ми.

Вдигнах слушалката.

— Навън ли търсиш купчините с подпалени фъшкии, или някой ги трупа пред входната ти врата?

— Здрасти, Вини.

— Исусе.

Пресегнах се през масата и пресуших чашата със скоч.

— Какво откри? — попитах.

— Ред Кейхил и някакъв тип, когото наричат Луната, нали така?

— Ред обича да му викат Пипера. Получава се нещо като червен пипер. Хитро, а?

— Нищо, свързано с Ред Кейхил, не може да бъде хитро — изръмжа Вини. — Какво те интересуват тези животни?

— От твоята уста това звучи като голяма похвала.

— Вече не съм онзи, който бях едно време.

— Значи ставаме двама — рекох аз.

— Градът стана доста по-шибан, след като Джо остаря — отбеляза той.

— С Джо Броз беше далеч по-шибан.

— Може би, но той се консолидира.

— Сложна дума.

— Опитвам се — скромно призна Вини.

— А сега какво?

— Вероятно си прочел за онази престрелка в „Дорчестър“ миналия месец.

— Петима участници.

— Точно така.

— Градът отново се променя — подхвърлих.

— Аха.

— А Червения пипер има нещо общо с нея, така ли?

— Бинго.

— Значи е стрелец, а?

— Дори по-добър от мен — призна Вини.

— Глупости. Никой не е по-добър от теб.

— Казвам го просто ей така.

— И тъй, кой командва парада?

— Няма да повярваш.

— Мразя истории, които започват с подобни думи — въздъхнах аз. — Защо няма да повярвам? Ще ми нарушат храносмилането ли? Имай предвид, че на масата ме чака една много изтънчена вечеря.

— Джери Броз е тръгнал да си връща териториите, които отнеха от стареца му.

— А Ред Кейхил работи за Джери Броз?

— Доколкото си спомням, Джери Броз не фигурира сред приятелите ти — отбеляза Вини.

— Може и да ми има зъб — признах аз.

— От две десетилетия мечтае да ти види сметката.

— Може и да съм го гръмнал.

— Най-сетне изплю камъчето.

— Така е — съгласих се аз.