Ейс Аткинс
Приспивна песен (18)

18

Видях двама от тях да се приближават по Дорчестър авеню и тръгнах в обратна посока — на североизток към „Монсиньор О’Калахан“ и метрото.

Други двама ме пресрещнаха някъде по средата на пътя. Запазих бодрата усмивка на лицето си. Можех да ги провокирам, но исках да видя какво ще стане. Не се разлигавих, не се изплезих. Нито пък размахах големия си пищов. Просто крачех напред. Целеустремено.

Кимнах любезно на възрастна азиатка, която сваляше покупки от колата си. Изчаках на тротоара, докато някакво латиноамериканче овладее дистанционното на камионче играчка, което подскачаше сред сняг и боклуци. После излязох на Лоугън стрийт, която беше част от тухления лабиринт на „Мери Елън Маккормък“, и поех обратно към „Дорчестър“. Не познавах никого от мъжете. Първите двама имаха вид на застаряващи рокери — единият брадат, другият с военно яке. Приличаха по-скоро на наркомани, отколкото на сериозни биячи.

Спрях и се обърнах. Третият беше млад латиноамериканец, а мъжът с него беше бял, с оредяла коса и набола брада. Носеше яке менте „Марлборо“ — от онези, които получаваш за награда след почистване на квартала. Много стилно.

Всички ме наблюдаваха. В един момент си кимнаха и тръгнаха към мен.

Бих могъл да остана на позиция и да приема битката, като Рандолф Скот. Но една престрелка в близост до детска площадка не беше добра идея. Май щеше да е по-добре да пусна в действие мръснишкия си поглед. Благодарение на упоритите тренировки съм го овладял до съвършенство. Много съм добър! Вместо това продължих да крача напред и не след дълго свърнах по „Дивайн“.

Квартетът ме последва. Може би бяха решили да ме атакуват с песен.

Измъкнах револвера от колана си и го преместих в джоба на палтото. Ръката ми остана върху него. Започнах да си подсвирквам „Дани Бой“.

След известно време реших, че звуча много добре. Въпреки че беше обед, улицата беше необичайно спокойна. Почернелите купчини заледен сняг бяха притихнали. Затрупаните със сняг коли покрай тротоара бяха придобили гротескни форми. На близката пощенска кутия имаше кратко хвалебствие за мъртъв приятел, изписано с червен флумастер. Стигнах „Дорчестър“ и отново поех на север. Не след дълго напуснах квартала и се насочих към редицата витрини, сред които грееше чисто нова закусвалня от веригата „Дънкин Донатс“. Наистина грееше, като крайбрежен фар.

Минах покрай школа за автомонтьори, магазин за алкохол и туристическа агенция. Метростанция „Андрю“ се намираше на ъгъла между Дорчестър авеню и улицата със същото име. Влязох и похарчих два долара за билет.

Квартетът ме последва. Двамата старци си размениха няколко думи, вероятно за мен. Едва ли бяха любезни.

Пъхнах билета в процепа на автомата и се спуснах по стълбите. Младият латиноамериканец и плешивият с якето менте на „Марлборо“ ме последваха.

Спрях се на перон Т, в компанията на двайсетина души, пътуващи към центъра. От доста време не бях пътувал по линия Т, въпреки че минаваше съвсем близо до апартамента ми във „Фенуей“. Предпочитах да се разходя пеша, особено в хубаво време. Аз съм професионалист и съм наясно, че проследяването на някой по линия Т е доста трудна работа.

Моите хора се спряха на почетно разстояние и отново си размениха някакви реплики. Заприличаха ми на клюкарстващи ученички. По-възрастната двойка се присъедини към тях.

Голям плакат рекламираше поредната изложба в Музея за изящни изкуства. „Изкуството в Америка“. До него стоеше Джордж Уошингтън на кон. Изправен и горд. Съмнявах се, че Уошингтън би потърсил убежище в метрото. По-скоро би се хвърлил веднага срещу врага.

До ушите ми достигна грохотът на приближаващия се влак. Погледнах към моите хора. Очевидно не знаеха какво да правят. Чудех се защо Ред или Луната не ме почетоха с личното си присъствие.

Отново спрях поглед на Уошингтън. Имаше дървени зъби и комплект внушителни бронзови ташаци. Но мускетите и сабите не са 45-и или 38-и калибър, още по-малко пък глокове. Четирима срещу един. Вероятна престрелка на пълен с хора перон.

Качих се във влака. Моите хора не помръдваха. Вратите изсъскаха и се затвориха. Усмихнах се и помахах на квартета през мръсното стъкло. Те не отвърнаха на усмивката ми.

На станция „Саут“ се прехвърлих на Червената линия, а след това слязох. Изкачих се в просторния терминал, откъдето тръгваха автобусите за летището и влаковете за Ню Йорк. Джиесемът ми беше останал в изчезналата кола. Насочих се към дълга редица телефонни автомати, изпитвайки облекчение, че все още ги има.

Набрах номера на фитнес клуба на Хенри Чимоли и помолих да извикат Хоук.