Ейс Аткинс
Приспивна песен (52)

52

Рано на следващата сутрин отидох да се срещна с Белсън в един бутиков хотел на Копли Плейс. Няколко униформени момчета останаха по колите си. Не очаквахме проблеми. Бях направил всичко възможно да скрия Териса Донован наистина добре.

Хоук се грижеше за нея. Никой не може да го прави по-добре от него.

Заварих го във фоайето. Седеше с кръстосани крака и четеше страницата за изкуство на „Ню Йорк Таймс“. В ръката си държеше миниатюрна чашка с кафе. Когато ни видя, остави чашката, сгъна вестника и се изправи. Креслото му беше тапицирано с ръждиво на цвят кадифе, върху което лежеше рубиненочервена кожена възглавница. Стените бяха покрити със сиви пердета, осветлението беше слабо.

Белсън кимна на Хоук, Хоук кимна на Белсън.

— Обикновено складираме свидетелите в бруклинския „Куолити Ин“ — промърмори Белсън, стиснал незапалена пура между зъбите си.

— Този тук е по-близо до офиса ми — обясних аз.

— Глупости — отряза ме Белсън. — Ти просто си падаш по сълзливи истории.

Хоук кимна в знак на съгласие и добави:

— Питиетата в бара струват по двайсетачка.

— Как е тя? — попитах.

— Взе душ, поръча си закуска. В момента зяпа някакъв филм по кабеларката.

— Провери ли момчето от румсървиса? — попита Белсън, извади пурата от устата си и я тикна в горното джобче на сакото си.

— Не, човече — поклати глава Хоук. — Прекалено съм зает да оцелея в тази необичайна среда. Забелязахте ли, че тези свещи миришат на лавандула?

— Обади й се да се облича — направи гримаса Белсън. — Предпочитам да я отведа в службата, защото места като това тук ме притесняват. Дебнат те през цялото време, за да те таксуват, ако пръднеш.

— Нямах намерение да товаря бюджета на полицията — обадих се аз.

Белсън ми хвърли кос поглед, но замълча.

— Откъде можех да знам, че използват ароматизирани свещи? — добавих аз.

Тримата се натикахме в един много стар и много тесен асансьор. Въздухът наистина миришеше на лавандула.

Почукахме на вратата. Териса отвори, макар и с известно закъснение. Беше облечена в снощните дрехи.

Представих я на Белсън и тя леко се усмихна. После започна да си събира багажа. Беше безкрайно нервна. Една-две тениски, слипове, четка за зъби и няколко малки шишенца шампоан. Всичко това потъна в голяма книжна торба. На количката в ъгъла се виждаше начената порция бъркани яйца, два недокоснати кренвирша и изстинала филийка препечен хляб.

Стомахът ми закурка. Бях пропуснал закуската. Сюзан никога не закусваше. Но в замяна на това бях абсолютно пречистен.

Спуснахме се с асансьора. Белсън и Хоук чакаха навън, на крачка от патрулната и още две полицейски коли.

— Ще бъдеш в пълна безопасност — рекох. — Просто разкажи на Белсън това, което сподели с мен.

Тя беше забила очи в елегантния килим под краката си. Лицето й беше измито, без следа от грим. Косата й пак беше вързана на конска опашка. Териса Донован приличаше на дванайсетгодишно момиченце.

— Бомба си — окуражих я аз.

— Разбира се.

— Флин няма как да се измъкне.

Тя кимна. Докоснах ръката й. Но тя продължаваше да гледа встрани. Улових погледа на пиколото, който ми се усмихна. Положително беше решил, че преживяваме нещо като семеен скандал. А може би ме бе взел за таткото. Предпочитах да е първото.

— Хората от отдел „Убийства“ ще вземат всички мерки за твоята сигурност — добавих. — Белсън е много свестен.

— Друго? — подхвърли тя.

— Ние с Хоук също ще помагаме.

— Ясно — промърмори тя. — Няма да прекарам остатъка от живота си по хотели, я! Трябва да се върна при близките си.

— Флин ще влезе в затвора.

Тя вдигна глава да ме погледне. Очите й бяха много чисти и много сини.

— Падаш си малко мечтател, нали?