Ейс Аткинс
Приспивна песен (32)

32

— Не мога да се начудя на бързия начин, по който се сприятеляваш, Спенсър — обяви Рита Фиоре.

— И аз — признах си. — Сигурно съм благословен.

— Имаш късмет, че поддържам добри отношения с щатския прокурор.

— Той със сигурност мечтае да чуе твоето секси гласче.

— Не звучах секси, когато му се обадих — уточни тя. — Не разполагат с никакви улики срещу теб. За пръв път през живота си виждам толкова гнусен арест. Какво си направил на онзи агент, по дяволите? Да не си изчукал дъщеря му?

— Ако някога напусна Сюзан, ще го направя заради теб, Рита — заявих аз.

— О, бъди сигурен, че чакам и се надявам.

— И още нещо: ако тоя тип има дъщеря, тя със сигурност прилича на горила.

Двамата с Рита слизахме по стълбите на Правителствения център. Късният следобед беше още по-ветровит. Тя носеше смарагдовозелена рокля с колан, която подчертаваше прекрасните й форми. Отгоре беше наметнала очевидно скъп шлифер „Бърбъри“ с дебела подплата. На краката й имаше спиращи дъха черни ботуши с високи токчета, които прибавяха поне десет сантиметра към впечатляващо дългите й бедра.

Рита Фиоре беше красива, червенокоса и от нея струеше невероятна чувственост. На всичкото отгоре беше истински питбул в съдебната зала.

— Мога ли да попитам с какво го ядоса толкова много?

— Разследвам двама улични бойци, които работят за Джери Броз.

— Синът на Джо?

— Същият.

— Какво са направили?

— Според клиентката ми са убили майка й.

— Доказателства?

— Видяла ги е как напъхват майка й в някаква кола броени часове преди убийството.

— Какво ще правиш сега? — попита Рита. Силен порив на студения вятър хвърли червена къдрица над очите й.

— Ще ям.

— Ти винаги ядеш.

— Помага ми да мисля. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че вече втори ден поред пропускам обяда?

— Няма — поклати глава Рита. — Искаш ли компания?

— Само ако не пускаш ръце.

— Може би.

— Добре — рекох. — Аз черпя.

— Къде?

— Дай да се разходим до „Юниън Ойстър Хаус“.

Това беше най-старият ресторант в Бостън, чиято управа не преставаше да се хвали, че Даниъл Уебстър е бил сред най-редовните им клиенти. Едно от първите заведения на пристанището с туристически и някак моряшки дух, който беше по-скоро приятен, отколкото дразнещ.

Седнахме на подковообразния бар, който гледаше към „Юниън“. Аз си поръчах голяма купа мидена чорба и бутилка „Сам Адамс“ от разновидността „тухленочервена“. Такава бира сервираха само кръчмите по „Пътеката на свободата“ и това ме караше да се чувствам малко повече патриот.

Рита предпочете мартини.

Барманът обслужи първо нея, а след това ми наля бирата. Първата глътка ме накара да повярвам, че чувам ангелски хор.

— Е, как я караш? — подхвърли Рита. — Имам предвид, освен откраднатата ти кола, която се оказа фрашкана с дрога, плюс заплахите, които получаваш както от представителите на реда, така и от гангстерите.

Плъзнах длан по бара.

— Бях сигурна, че ще осребриш чека от нашата фирма и ще заведеш Сюзан на някое слънчево местенце.

— Обичам да работя — рекох.

— Кой е последният ти клиент?

— Четиринайсетгодишно момиче от Южен Бостън.

— Безплатно?

— Не — поклатих глава аз. — Плаща ми, при това много добре.

— Браво — рече Рита, извъртя се заедно с високото столче и преметна крак върху крак. Майсторски, с финес. — Краката ми ли зяпаш?

— Нали затова ги показваш?

Тя отговори с дяволита усмивка.

Разказах й за Мати и за Джули Съливан. После поговорихме за Ред и Луната. Също и за Джери Броз. Споделих и това, което сутринта бях открил в делото на Мики Грийн.

— Кой го е защитавал?

— Питър Контини. Чувала ли си за него?

— Не — поклати глава Рита, извади с два пръста маслинката от чашата си и я налапа. — Надявам се никога да не чувам за него.

Пред мен се появи голяма димяща купа в комплект с дебел резен царевичен хляб. Небесата се разтвориха. В ушите му отново прозвуча ангелският хор.

— Горкото момче — поклати глава Рита. — Нима не ти дадоха нещо за ядене в онази голяма къща?

— Имат само един автомат, който предлага шоколадови вафли и крекери със сирене.

— Сноб — отбеляза тя.

Свих рамене.

— Нека отгатна — подхвърли след кратка пауза тя. — Ще ме накараш да използвам връзките си и да напиша молба за преразглеждане на делото срещу онзи нещастник Грийн.

— По този начин ще се превърнеш в пример за професията.

— А ако го отърва…

— Неподходящ избор на думи — прекъснах я аз.

— Добре, ако делото бъде възобновено…

— Още по-лошо.

— Тогава млъквай и си ръфай царевичния хляб.

Послушах я.

— В случай че казваш истината… — започна тя, после млъкна и очаквателно ме погледна.

Затраях си.

— … ще ни трябва съдебна заповед за лабораторен анализ на онази мръсотия под ноктите — продължи тя. — Което може да се окаже нож с две остриета. Наистина ли искаме да разберем кого е одрала тя във фаталната нощ?

— Вече имам някаква представа — отвърнах.

— Онези двама гангстери?

— Може би.

— По очите ти отгатвам, че имаш определени съмнения.

— Нека караме поред.

— Ти и без това щеше да ме потърсиш във връзка с това дело — констатира тя. — За да дръпнеш струната на либералното чувство за вина, което дреме в душата ми.

Изпих втората половина от бирата си. Без да ме пита, барманът постави пред мен още една „червена тухла“. На това му се вика професионализъм.

— Фактът, че те измъкнах от ареста, е чиста случайност — обяви тя.

— Но в замяна получаваш безплатен обяд в приятна компания.

— Вечеря — поправи ме Рита. — Звучи по-интимно.

— Ама ти имаш ли намерение да ядеш? — сетих се аз.

Рита промени положението на бедрата си и приглади с длан роклята си.

— Имам среща.

— Кой е късметлията?

Тя допи мартинито си и стана.

— Лесно ще разбереш, стига да се разделиш с егото си поне за малко.

След тези думи Рита облече шлифера си, завърза колана и се насочи към изхода. Гледах след нея, докато фигурата й се стопи по посока на „Юниън“.

После завих тихо като гладен вълк.