Ейс Аткинс
Приспивна песен (16)

16

Наложи ми се да чукам на цели седем врати в комплекса, преди най-сетне да открия апартамента на Джени Дзакони, разположен на втория етаж на типово тухлено блокче. Дзакони се оказа яко четирийсетинагодишно женище с дълга изрусена коса. Късото й дебело туловище беше облечено в XXL тениска с надпис ОПАСНА ЗЕЛЕНА МАШИНА ЗА КЪРКАНЕ. Понечих да започна с въпросите, но тя вдигна ръка, наведе се към вътрешността на апартамента и изкрещя на детето си едно „млъкни, да те вземат мътните“.

После отново се завъртя към мен, скръсти ръце пред огромните си гърди и изръмжа:

— Да?

— С бой ли я спечели тая тениска? — попитах аз.

— К’во значи това? — учуди се тя и сведе очи към дрехата си.

— Помислих си, че може би си натръшкала десетина яки бачкатори и си спечелила голямата награда — поясних аз. — Един вид трофей…

— Де да знам, мамка му. Просто беше чиста. К’во искаш, по дяволите?

— Тоя месец в Клуба на любителите на книгата организираме литературно четене на доктор Спок — рекох. — Искаш ли да се включиш?

— Я стига!

— Дали ще промениш отношението си, ако ти кажа, че съм частен детектив?

Тя ме изгледа тъпо и понечи да затвори вратата. Аз се усмихнах, сложих крак на прага и й подадох визитката си. Давах си сметка, че харизмата ми ще отскочи от дебелата й черупка като топче за пинг-понг. Тя погледна картичката и почука по зъбите си с нея.

— Разни типове постоянно ми звънят на вратата, за да ми пробутат боклуците си. Писна ми да обяснявам, че нямам нужда от разни религиозни глупости.

— Неведоми са пътища божии — рекох.

— И тъй, к’во искаш?

— Познаваш ли Джули Съливан?

— Не.

— Жената, която убиха преди четири години — опитах се да й помогна аз.

— Знам коя е — отвърна Дзакони. — Живееше на долния етаж. Децата й още са там заедно с лудата си пияна баба. Никога не сме били близки. Тя беше с десетина години по-млада от мен.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Няма. Много е разхвърляно, освен това имам чувството, че хлапето ми току-що напълни гащите.

— Много си любезна.

— Правиш се на умен или наистина искаш нещо? — пожела да узнае тя.

Показах й снимката на Джули Съливан и мъжа със заливаната коса, който беше сложил ръка на гърдите й.

— Тоя познаваш ли го?

Дзакони не каза „не“, но усмивката й я издаде.

— Да, познавам го — кимна с въздишка тя. — Това е Тачи Кайли.

— Тачи?

— Аха.

— Къде мога да го открия?

— Тачи ли? — изсмя се тя. — Той си е луд отвсякъде, ама е симпатяга.

— Изведнъж стана много весела — отбелязах аз.

— Не го знам къде живее, но винаги се мотае наоколо — поясни тя. — Провери ли в кръчмата? Във „Фор Грийн Фийлдс“?

— За съжаление там съм персона нон грата.

— К’во означава това?

— Че не ме намират за симпатяга.

— Пробвай деликатесния на Ди стрийт. Едно време работеше там. Тачи Кайли, боже мой! Бях забравила за него. Кажи му много здраве на тоя откачалник.

— Само ако ми се прииска да си спомня за славните дни — отвърнах аз, опитвайки се да предотвратя поредния изблик на веселие. — В момента се нуждая от малко помощ. Спомняш ли си нещо за Джули Съливан, което би могло да ми свърши работа? Най-вече около датата на смъртта й?

— Нищо — поклати глава тя. — Нали ти казах, че беше с десетина години по-млада. Когато бях в гимназията, тя все още си играеше на кукли.

— Знаеше ли, че се друса?

— Естествено. Всички го знаеха. Ръцете й бяха надупчени като решето. Няма мъж в квартала, когото да не е изчукала.

— Някога да си й говорила по този въпрос?

— Да ти приличам на някоя адвокатка? — изгледа ме тя. — Много съжалявам за Джули, бог да я благослови, но и без нея си имам достатъчно проблеми.

Детето във вътрешността на апартамента започна да вие и да вика майка си. Към него се присъедини още едно и се получи нещо като дует. Това, второто, очевидно беше по-голямо, защото крещеше на другото да млъкне. Дзако ни предупредително вдигна показалец, после се обърна и изрева:

— Млък!

— Още само минутка — рекох.

Вратата се затръшна под носа ми. Дори не ми мигна окото, защото го очаквах. Прибрах снимката в джоба си и излязох на заледения тротоар. Големи торби боклук препречваха пътя ми в очакване да бъдат прибрани. На близкия електрически стълб беше залепена обява, предлагаща превоз до затворите „Уолпол“ и „Плимът“ срещу някакви си двайсет долара. Запитах се дали Мати не се беше възползвала от тази услуга, за да ходи на свиждане на Мики Грийн.

Кварталните улици се простираха като спици във всички посоки, застроени с еднакви двуетажни или триетажни тухлени блокчета. На един ъглов прозорец бяха залепени цветни рисунки с героите на Дисни, на този до него се мъдреше шарен еднорог. Беше едва един часа по обед, но имах чувството, че вече се мръква. Небето беше мрачно. Краката ми потъваха в кишата и ледените локви чак до глезените.

И други врати бяха затръшнати под носа ми. С изненада открих колко много латиноамериканци се бяха заселили напоследък в квартала. Виетнамците също не бяха малко. Повечето от тях изобщо не говореха английски.

Час по-късно се натъкнах на възрастна жена, която започна да ми обяснява с мекия си ирландски акцент колко хубаво било някога.

— Но това беше, преди да ни залеят всички тези чернилки — поясни тя.

— Колко жалко — рекох.

— Чернилките ни докараха дрогата и престъпността — въздъхна бабата.

Стоеше на прага, облечена с халат на цветя и бастунче в ръка. Сините й очи бяха помътнели от пердетата.

Не изразих мнението, че престъпността в Южен Бостън е скочила, след като училищата станаха смесени. Задоволих се да я попитам за семейство Съливан.

Тя цъкна с език и поклати глава. Костеливите й пръсти механично опипаха броеницата, която висеше от съсухрената й шия.

— Опита ли се да поговориш с майката на бедното момиче? — подхвърли тя.

— Не съм — рекох. — Но непременно ще го сторя.