Ейс Аткинс
Приспивна песен (40)

40

Закусихме в „Парамаунт“ на Бийкън Хил. Аз си избрах бъркани яйца и черно кафе, а Сюзан предпочете омлет от белтъци и плодове. Болката в задника ми беше изчезнала. Крачех много бодро, докато пресичахме градската градина по обратния път. Сюзан и Пърл потеглиха към Кеймбридж, а аз се насочих към офиса.

Паркирах, купих си още една чаша кафе и поех нагоре по стълбите.

Пощата ми беше разпръсната по пода до вратата. Изхвърлих всичко, с изключение на бележката за наема и една картичка от Париж. В момента там гастролираше танцовата трупа на Пол. Той беше наясно, че не разбирам думичка френски, но въпреки това ми беше писал на този език.

Вече беше зрял мъж с много успешна кариера. Абсолютно сам, когато беше на годините на Мати. Животът му се изчерпваше с гледане на сапунки и забавни програми. Заведох го в Мейн с идеята да му създам някакви работни навици, докато довършвахме една малка хижа. Там го научих да вдига тежести, да се боксира и да пие бира. С Мати обаче беше различно. Страхувах се, че ако я науча да се боксира, неминуемо ще я превърна в сериозна заплаха за цялото училище.

Освен това не бях сигурен, че подобен план по отношение на едно младо момиче няма да се възприеме зле. Мати не беше типичното младо момиче. По филмите тийнейджърки като нея решават проблемите си с помощта на много козметика и малко фантазия. В реалния живот не бях в състояние да направя нищо друго, освен да изпълнявам желанията й. Бих могъл да й предложа няколко сеанса със Сюзан, но тя вероятно щеше да откаже. Най-много ми се искаше да възстановя част от детското у нея. Разкриването на убийците на майка й беше първата стъпка в тази посока. Цапотенето и фантазиите бяха по-надолу в списъка.

Седнах зад бюрото и използвах компютъра, за да проверя прогнозата за времето и да си пусна Ела, която пееше „Ангелски очи“. После се обадих на службата за поддръжка на гласовата ми поща, а най-накрая набрах и Хоук.

Той ме помоли за петнайсет минути, защото искал да се сбогува с дамата.

— Онази с копринените чаршафи? — пожелах да узная аз.

— Не знам какви са й чаршафите на тая — отвърна Хоук. — Така и не стигнахме до леглото.

Отпих още малко кафе и погледнах към отсрещната сграда. Офисите на застрахователната компания бяха тъмни. По всичко личеше, че само аз обичам да работя в събота. Разбира се, това не се отнасяше за магазините на уличното ниво — най-вече за „Шрийв, Кръмп & Лоу“, който се радваше на много добра посещаемост. Там се предлагаше качествена бижутерия, а на витрината от доста време насам беше изложено нещо, наречено „Бълбукаща треска“ — някаква странна кана във формата на риба. На това му се вика новобогаташки вкус.

Тежките стъпки на Хоук прозвучаха в коридора точно когато преполових кафето си. Нямаше как да ги сбъркам. Походката на Хоук излъчва авторитет.

— Ще те компенсирам с една „Бълбукаща треска“ — обявих аз.

— Какво, по дяволите, е това?

Обясних му.

— Белите имат повече пари, отколкото мозък — отсече той.

— В това няма спор — кимнах аз.

— Какво има за закуска?

— Аз вече закусвах със Сюзан.

— Не донесе ли нещо и за мен?

— Не знаех дали си свободен.

— Не съм ли ти верен помощник?

— Мисля за себе си като за пръв сред равни — великодушно отвърнах аз.

— Не думай — сбърчи вежди Хоук. — И аз мислех същото за себе си.

— Отсреща продават кифли — рекох.

— Не искам подложки за врата, а закуска.

Хоук беше облечен с кафяво спортно яке и черна копринена риза с отворена яка. Джинсите му бяха избелели точно колкото трябва, а ботушите му бяха изработени от щраусова кожа.

Той усети, че гледам ботушите му.

— Какво ти е сторил горкият щраус? — попитах.

— Тази птица умря от гордост, че ще бъде на краката ми — отвърнат ой.

Грабнах палтото си и бръкнах в чекмеджето за оръжието .357-и калибър.

— Двойна стрелкова мощ? — изгледа ме Хоук.

— Предпочитам да съм подготвен — жизнерадостно отвърнах аз.

— Като скаутите?

— По-скоро като Чингис хан.

Заключих вратата. Поехме надолу по стълбите. Един до друг, в пълен синхрон. Сякаш правехме обиколки на пистата на Харвард Стейдиъм.

— Забеляза ли костюмарите, паркирали край църквата на Арлингтън стрийт? — попита Хоук.

— Не минах оттам. Дойдох направо от дома си. Все едно че имах пружини в подметките.

— Горкото великденско зайче — поклати глава Хоук. — Мисля, че трябва да бъдеш по-бдителен, когато едни хора искат да ти видят сметката.

— Защо да съм бдителен, след като имам теб?

— Защото като нищо ще ти видят сметката.

Спрях на площадката пред входа на сградата.

— Май си прав — рекох.

— Сега накъде? — попита Хоук.

— Онази кола с държавни номера ли беше?

— Да, сър.

— Значи ще се повозим — кимнах аз. — А след като ги пратим за зелен хайвер, ще се отбием да видим какво са намислили Ред и Луната.

— Ами Джери и Скокливия Джак?

— Не — поклатих глава аз. — Пехотата ще свърши работата, докато Броз и Флин им събират зъбите и им броят кинтите.

— А моята закуска?

— Радваш се на добър апетит, а?

— И още как — ухили се Хоук.

— Обяд в „Лигал“?

Хоук кимна.

Включих се в трафика. Зад гърба ми се появиха фаровете на федералната кола, която изскочи на „Бойлстън“. Продължих напред, наблюдавайки ги в огледалото.

— На пълен стомах по-лесно ще се отървем от тези пуяци — обяви Хоук.

Насочих колата към центъра на града.