Ейс Аткинс
Приспивна песен (21)

21

Джери Броз беше отворил спортен клуб в самия край на жилищния комплекс „Олд Колъни“. На практика не беше останало много от квартала, тъй като металното гюле беше отнесло над половината от старите тухлени сгради. Това, което беше оцеляло, се рушеше. Спомням си как едно време хлапетата пълнеха контейнерите за смет с вода от пожарните кранове, за да се разхлаждат през лятото. Районът беше свърталище на скитници и крадци, на работещи майки и татковци, на професионални боксьори и бандити. Преобладаваха ирландците, плюс малко ядро италианци, което беше успяло да се задържи и разшири.

— Помниш ли оня тип, който направи опит да промуши един брат с дръжката на американското знаме?

— Да, в автобуса.

— Сега виждам братя навсякъде.

— Нещата се променят — рекох.

— И Джо Броз беше стрелял по теб онзи ден.

Кимнах.

— За какво?

— Заради сина си.

Хоук се ухили.

Пиехме кафе и наблюдавахме паркинга пред заведението. Старото двуетажно промишлено хале бе с нови прозорци от армирано стъкло и бе щедро намацано с жълта боя. Тесният му край опираше в Дорчестър стрийт и „Олд Колъни“. На голямата табела отпред пишеше „Играчите“.

Барът беше доста оживен този вторник. Естествено, бях на мнение, че нямам работа тук, в най-южната част на Южен Бостън. Този район нямаше да се цивилизова и след десет години.

— К’во ще кажеш да бием един шут на вратата, да стиснем Джери за врата и да изревем в лицето му: „Горе ръцете, мръснико“?

— А ти какво ще кажеш да влезем кротко, да помолим за среща с господин Броз и да се опитаме мирно да уредим нещата?

— Ти си мозъкът, както вече споменах пред момичето — примирено отвърна Хоук.

— Бог да ни е на помощ.

— Защо все пак да не му изрева едно „предай се, мръснико“?

— Само ако това ще те направи щастлив.

Тръгнахме да пресичаме „Олд Колъни“, справяйки се с трафика. Хоук бе скрил пушката под коженото си палто.

Долният етаж на заведението беше зает от дървени сепарета. В средата се виждаше дълъг бар от полирано дърво. По стените бяха окачени спортни фланелки в рамки, предимно на „Сокс“, „Патс“, „Селтикс“ и „Бруинс“. Сред тях личаха снимки с автографи на спортни величия и бостънски актьори. От двете страни имаше десетина телевизора с плоски екрани, които бяха включени на различни спортни канали. Табелата на масата на управителя съобщаваше, че днес с вечерта на ЛУДА МАРГАРИТА.

Стълбището за горния етаж се намираше зад бара. Двамата взехме стъпалата по няколко наведнъж и спряхме пред незаключена метална врата.

Зад нея имаше дълъг коридор, който завършваше с още една врата.

Влязох пръв. Хоук ме прикриваше с помпата мозберг.

Около дългата маса седяха пет компютъристчета, втренчили очи в лаптопите пред себе си. Почувствах се засрамен. Едно време на такова място със сигурност щяхме да заварим петима корави мъжаги с базуки.

Гледаха ни с присвити очи, като миньори след дълга смяна под земята. В края на масата се виждаше голяма купчина пари. Изчаках единият от тях да приключи с броенето и попитах:

— Това ли е школата по бизнес мениджмънт „Броз“?

Хоук бавно свали пушката. Беше не по-малко разочарован от мен.

Вместо главорези се бяхме натъкнали на клас по математика.

Никой не отвори уста. Двама затвориха лаптопите си и се спогледаха. Единият — двайсетгодишен хлапак със зализана коса и новичък костюм, започна да прехвърля парите в някакъв сак. Другият стана и тръгна към вратата.

— Сядай си на стола! — заповяда Хоук.

Гласът му беше тих, но авторитетен и хлапакът се подчини.

— Заповедта важи за всички от детската градина на Джери — уточни Хоук.

— Къде е той? — попитах аз.

Дебел младеж с размер на тениската XXXL извъртя очи към вратата в дъното. Аз тръгнах към нея, а Хоук остана да покрива заседателната маса с мозберга си. Чух го небрежно да подхвърля:

— Е, какви са залозите за „Филаделфия“?

Заварих Джери Броз да храни рибките си в задната стая.

— Не знаеш ли, че бандитите с аквариуми отдавна са демоде? — подхвърлих аз. — Едно време това беше метафора за онези, които дърпат конците. Демонстрация на власт над горкичките риби.

Той мълчеше и ме гледаше. В ръката си държеше малко зелено кепче и пакет рибешка храна. Главата му леко отскочи назад, сякаш имаше халюцинации.

— Спенсър?

Беше доста остарял през последните десет години. Изглеждаше як, но подпухнал — като човек, който редовно вдига тежести, но едновременно с това здраво хапва и пийва. Черната му коса беше боядисана, а спреят за изкуствен загар придаваше на лицето му някакво оранжево сияние. Носеше една от онези дълги ризи, които мъжете на средна възраст използват, за да скрият наедрелите си задници. Червена. С нея Джери не прикриваше нищо.

— Надявах се да открия онези типове, които ми изпрати — добавих аз.

— А?

— Добре казано — кимнах аз.

— Какво искаш, по дяволите?

— Още по-добре.

— Исусе! — изпелтечи Джери. — Искаш ли да извикам полиция?

— За какво?

— За нахлуване и нарушаване на личното ми пространство. Аз съм уважаван бизнесмен.

— Уважението не беше ли изписано върху герба на фамилията Броз?

— Майната ти, Спенсър!

— Искам да си поговоря с две от твоите момчета.

Той сложи ръце на кръста и се зае да ме оглежда. Обувките му бяха от крокодилска кожа, с остри върхове. Когато го видях за пръв път, баща му го беше вкарал в „Джорджтаун“ с надеждата да му повдигне класата. И той го направи, но единствено в областта на рекета и търговията с кокаин.

— Мърфи Луната и Ред Кейхил — добавих.

— За какво са ти?

— Искам да седнем и да се разберем. Надявам се, че ти ще ми помогнеш.

Джери се ухили и посегна към пакета с цигари пред себе си. Запали една и започна да ме изучава. Усмивката му се разшири. Очевидно беше забелязал насиненото ми око.

— Приличаш на панда.

— А ти на Умпа-Лумпа.

Усмивката му се стопи. Почеса се по бузата с ръката, с която държеше цигарата. Отново се усмихна и изпусна облаче дим.

— Те не работят за мен.

— Стига, Джери. Защо лъжеш старите си приятели?

— Да не си откачил? — внезапно се озъби той. — Изобщо не си ми липсвал!

— Предполагам, че това е причината да си остана с разни неудачници.

Броз сви рамене и отиде да седне зад голямото бюро със стъклен плот. Аз придърпах един стол и се присъединих към него. Дори качих небрежно крака на стъклото. Той очевидно не одобри приятелското ми поведение.

— Онзи Хоук оттатък с теб ли е?

— Аха.

— Исусе Христе — поклати шава той. — Не мога да повярвам, че още не са ви видели сметката.

— Забележката ти ме обижда, Джери. Помисли си откога сме приятели. Цял живот…

Той кимна, сякаш наистина се замисли по въпроса. После сложи ръце на тила и се облегна назад в коженото кресло.

Гледахме се в продължение на няколко дълги секунди.

Той продължаваше да кима.

— Не се напъвай толкова — рекох. — Ще вземе да ти избие някоя гарнитура.

— Опитвам се да разбера защо си се домъкнал при мен.

— Искам само Ред и Луната. Нищо повече.

— Да си поговорите.

— Да.

— Или какво?

— Или ще осведомя бостънската полиция за малкия ти бизнес с незаконни залагания.

— Какво чакаш? — небрежно отвърна той. — Онези загубеняци могат да въртят бизнеса и от мазето на майка си.

— Може би не — свих рамене аз.

— Мога да ги попитам — предложи Джери. — Но те не работят за мен.

— Разбира се, че не работят за теб.

— Още ли си в оная дупка на „Бъркли“ и „Бойлстън“?

— Отвън пише „луксозни офиси“.

— Ние с теб имаме различни представи за света.

— И слава богу.

— Нека ти дам един съвет, Спенсър.

— Затаявам дъх.

— Не стискай за топките човек, от когото искаш услуга.

— Това не е услуга, а настоятелно искане, подкрепено със сила — уточних аз.

Изобщо не чух Хоук, но го усетих зад гърба си. Джери отклони поглед от лицето ми и се зазяпа по-нагоре.

— Аз съм силата — представи се Хоук.

— Не ме карайте да се смея, скапаняци — изръмжа Джери. — Едно време баща ми с право не можеше да ви търпи. Добре, ще звънна, където трябва.

Станах от стола. Пушката на Хоук сочеше надолу. Минахме обратно покрай загубеняците с лаптопите и купчините пари. Погледнах часовника си и обявих, че вечерният час наближава.

— Всички хлапета у дома — добавих.

Напуснахме „Играчите“, прекосихме „Олд Колъни“ и се озовахме в ягуара на Хоук. Кафетата ни все още не бяха изстинали.

— Играе доброто момче, а? — подхвърли Хоук.

— Аха.

— Вярваш ли му?

— Не.

— Мислиш ли, че онези ще приемат поканата ти?

— Ще настоявам да бъде на неутрален терен.

— Можем да потърсим помощта на Вини.

Поклатих глава. Хоук запали двигателя. Стереото предложи едно парче на Брубек. „Дай ми пет“.

— Вини няма да предприеме нищо, което е насочено срещу тази фамилия — поясних аз. — Джо Броз го е отгледал като собствен син.

— Ясно.

— Няма да тръгне срещу момчето на Джо.

— Значи край на „Голямата бяла надежда“.

— Всеки си има мечти.

Хоук потегли на север и не след дълго ме свали на Марлборо стрийт.

Хвърлих на плота безполезните ключове от собствената си кола и си сипах щедра порция „Уайлд Търки“ върху много лед. Уличните лампи излъчваха приятна жълтеникава светлина. Отпих една глътка и се заех да изследвам сенките.

После реших да си легна.

Почивката беше задължителна.