Ейс Аткинс
Приспивна песен (61)

61

Станция „Съливан“ представляваше внушителен паметник на бостънската транспортна система — огромен конгломерат от бетон, стомана и жици, разположен точно под междущатска магистрала 93. Линия Т излизаше на повърхността северно от реката. Изправен на платформата за пристигащи пътници, аз търпеливо чаках появата на влака. Снеговалежът се усилваше, духаше вятър. По новините предупреждаваха за отменени полети на летище „Лоугън“. Прииска ми се да глътна едно уиски, за да се стопля, но станция „Съливан“ нямаше нищо общо със станция „Саут“. Тук нямаше нито барове, нито уютни кафенета.

Снегът продължаваше да се сипе. Стоях на перона и чаках. Наближаваше девет.

Хоук дебнеше някъде наблизо, потънал сред навалицата по дъгообразния бетонен надлез. Бяхме изработили някакъв временен план и действахме според него. Често се налагаше да прибягваме до такава схема. В момента Хоук държеше перона на мушка. Чувствах присъствието му и от това ми ставаше малко по-леко.

От срещата на Бънкър Хил изтекоха четирийсет минути. През това време дойдоха и си заминаха няколко влака. Стоях на перона, на около три метра от линията за качване.

На четирийсет и петата минута се появи поредният влак от станция „Уелингтън“. Мати беше в третия вагон, облечена в старото синьо яке и ученическата униформа, която носеше и предишния ден.

Придружаваха я двама мъже. Момчетата на Флин. Латиноамериканецът в компанията на някакъв мърляв старец.

Очите й, заковани в плъзгащата се със съскане врата, бяха много големи. Направо огромни.

Латиноамериканецът ми махна с ръка да се качвам. Тръгнах към вагона. Бавно, оглеждайки се във всички посоки. Най-голямо внимание обърнах на съседните вагони. Вдигнах поглед и към бетонното стълбище.

После влязох с ръка върху дръжката на пистолета 40-и калибър. Погледнах Мати и й намигнах.

— Ето те и теб, чекиджия такъв — любезно ме поздрави старецът.

— С тази уста ли целуваш майка си? — попитах.

— Майната ти — отсече онзи. Зъбите му бяха ужас, от устата му излиташе отровен дъх.

— Уау — рекох. — Явно говедата нямат застраховка за зъбна профилактика.

Латиноамериканецът се опитваше да ме гледа страшно. Намигнах му. Страшният поглед беше заменен от объркване.

После двамата със стареца слязоха на платформата. Вратите се затвориха и влакът тръгна.

Мутрите останаха да гледат след нас. Композицията полетя към сърцето на града. Вагонът подскачаше по релсите, светлината от прозорците пробягваше по мрежестата ограда с бодлива тел в горния край, която разделяше линиите. Охранителните прожектори огряваха насрещната стена на тунела, изрисувана с графити.

— Добре ли си? — попитах и улових металната тръба над главата си.

— Да.

— Направиха ли ти нещо?

— Не — отвърна Мати. Продължаваше да седи сковано, със свити юмруци в скута. — Всички до един са малоумници без пишки.

— Доста милостива оценка — отбелязах аз. — Видя ли Флин?

Мати кимна. Аз продължавах да наблюдавам вътрешността на вагона. Някаква баба с пясъчножълто палто четеше „Глоуб“. Двойка чернокожи тийнейджъри се поклащаха в ритъма на нещо като рап. Сивокос пияница надигаше бутилката, която държеше с две ръце.

Скоростта намаля и влакът навлезе в станция „Къмюнити Колидж“.

Чернокожите тийнейджъри слязоха. Във вагона се появи прегърбен хлапак с яке „Ливайс“ с кожена яка и небрежно преметната на рамо раница. Слушаше айпод, на устните му грееше доволна усмивка, очевидно от хубавата музика.

Пияницата продължаваше да надига бутилката. За малко не си поисках една глътка.

Вратите се затвориха и влакът с грохот се гмурна под замръзналата река. Мракът зад прозорците се редуваше с бели петна светлина. Седнах до Мати и я прегърнах през раменете. Тя се усмихна уморено, притисна се в мен и сълзите й рукнаха. Май изобщо не усещаше, че плаче. Реших да не й казвам.

— Какво ти каза Флин? — попитах.

— Нищо.

— А ти на него?

— Много неща.

— Добре ли се чувстваш?

— Можеш да се обзаложиш — усмихна се Мати.

— Териса Донован ще даде показания срещу Флин.

— Ще видим — поклати глава тя. — Едва ли ще каже много, ако устата й е пълна с лайна.

Малко по-късно изскочихме на повърхността и спряхме на станция „Норт“. Крайната ни дестинация беше станция „Саут“. Там щеше да ни чака Хоук. В случай че някой ни е проследил.

Прегърбеният хлапак слезе. Старицата — също.

Пияницата си тръгна, но за съжаление не забрави бутилката си. Във вагона се появиха двама двайсетинагодишни младежи с плетени шапки и дебели тъмни палта. Свалих ръката си от раменете на Мати и стиснах смит-уесъна в джоба си. Младежите седнаха най-отзад, без изобщо да ни поглеждат. Вниманието ми беше привлечено именно от усилието да не го правят.

— Къде отиваме? — попита Мати.

— На сигурно място, където ще останеш до залавянето на Флин.

Срещнах погледа на единия от младежите с плетените шапки. Имаше стилна и добре оформена брадичка — от онези, които оставят впечатлението, че притежателят им просто е небрежен по отношение на бръсненето.

Кимнах му. Той отмести очи.

— Няма да го заловите — рече Мати. — Ще се измъкне. Дори да стигне до съд, пак ще се измъкне. Защото на никого не му пука за моята майка.

— Вече не е така — рекох.

Наблюдавах младежите. Бяха опрели лакти на коленете си и изследваха пода с вниманието на готови за действие бейзболисти.

Мати поклати глава. Сърцето ми биеше в стабилен ритъм. Малко преди да стигнем до „Хеймаркет“, изпитах чувството, че долавям пеенето на Текс Ритър.

— Казаха, че ще направят нещо лошо на сестрите ми — промълви Мати. — Имали свои хора сред ченгетата.

Двете момчета станаха. Едното небрежно пъхна ръка под тежкото си палто.

— Ние ще се погрижим за тях — отвърнах, без да свалям очи от младежите.

— Ти и Хоук?

— Плюс няколко добри ченгета, които познавам.

Спирачките запищяха и влакът забави скорост. На перона чакаха десетина души. Станция, „Хеймаркет“ беше порядъчно мръсна и изписана с графити. По стените имаше билбордове, рекламиращи минерална вода, мебели, ипотечни компании и търговски центрове. Връхлетя ни пулсираща, ослепително бяла светлина.

Двамата младежи се насочиха към нас. Спокойно и съсредоточено. Хлапакът със стилната брадичка ми кимна. Неволно се запитах колко време му е отнело да я направи небрежна. Другият не беше толкова артистичен. Той също имаше брадичка, но най-обикновена, леко разрошена и стърчаща изпод долната му устна.

Именно той разтвори полите на палтото си с очевидното намерение да ми покаже какво има отдолу. Зърнах патлака, сграбчих ръката на Мати и промърморих:

— Опа! Тук трябва да слизаме!