Ейс Аткинс
Приспивна песен (42)

42

Неделната сутрин започна по същия начин. Пренощувах в Кеймбридж в компанията на Сюзан, а след това отново усетих онези пружини в краката си. Поех по стълбите към офиса с широка усмивка. Малко по-късно се появи и Хоук. Носеше понички и две големи чаши кафе. Не каза нито дума. Просто отвори кутията, седна на клиентския стол, отпи глътка кафе и се ухили.

— Май си подпалил онези чаршафи — отбелязах аз.

— Огнена страст под музиката на Теди Пендерграс — кимна той. — Тя напълно се самозабрави и призна, че ме обича.

— Такива са рисковете на професията.

— Представяш ли си? — продължаваше да се хили той.

— Но Хоук не обича никого.

— Обичам себе си — отсече той.

— Че как да не се обичаш? — вдигнах вежди аз. — Освен това обичаш и Сесил.

Хоук замълча и отпи още една глътка от чашата си. После вдигна стола на задните му крачета и качи ботушите си на бюрото ми.

— Ще ядеш ли, или днес си решил да следваш указанията на доктор Фил? — обади се най-сетне той.

Свих рамене и си избрах една поничка с канела. Смело, но добро решение.

— Пак ли ще въртим с колата? — попита той. — След Ред и дебелака до ада и обратно?

— Имаш ли по-добра идея?

— Имам.

— Каква?

— Когато човек иска да разбере кое как е, той се обръща към Тони. Предлагам да се обърнем към него.

Прав беше.

— Тони работи ли в неделя? — попитах аз.

— След църквата — отвърна Хоук. — Все някой трябва да управлява курвите.

— Харесвам хората с приоритети.

С общи усилия унищожихме още три понички, а след това се спуснахме по стълбите с чаши в ръце. Разбрахме се отново да използваме моята кола.

— Мислиш, че чернокож в ягуар изглежда подозрително, а? — подхвърли той.

— Само в Южния район — отвърнах. — Саут Енд е друга работа.

Потеглихме към бара на Тони. Паркингът отпред беше пуст, също като магазините наоколо.

Преди няколко години Тони нае някакъв маркетинг консултант, който прекръсти бара му на „Абанос и слонова кост“. Двамата с Хоук непрекъснато го бъзикахме за шантавото име. Клиентите му едва ли имаха нещо общо със слоновата кост. Когато го видях за последен път, Тони вече беше върнал старото име на заведението си: „Лисицата на Бъди“.

В момента то беше изписано с ярки и очевидно новички неонови букви над вратата. Прекосихме платното и влязохме.

Джуниър и Тай-Боп, горилата на Тони, играеха билярд в празното помещение. И двамата се обърнаха да ни изгледат.

Тай-Боп ни кимна, а Джуниър не ни обърна внимание. Тай-Боп нанесе оглушителен удар по топката, който прозвуча като счупване на кости.

Дългите редици сепарета покрай двете страни бяха тапицирани с червен винил. Барът беше в дъното. Вратата до него водеше към офиса на Тони. Тук нищо не се беше променило от десетилетия насам. Странно, но това ми харесваше.

Ако не се радвахме на уважението на Тони, Тай-Боп и Джуниър със сигурност щяха да ни спрат. Но те продължиха да играят, а ние продължихме напред.

Вратата на офиса беше отворена. Тони седеше зад бюрото си. Беше облечен в безупречен сив костюм на райета и лилава вратовръзка. Най-могъщият бостънски сводник приличаше на застаряващ бизнесмен — най-вече около гушата и посивелите бакенбарди. Мустачките му бяха старателно подстригани.

— Я виж какво е довлякла шибаната котка! — промърмори той.

— Тони — рекох аз.

— Спенсър — отвърна той. — И моят човек Хоук.

Хоук сдържано кимна, а Тони се ухили и потърка брадичката си. Пъргавите му очички пробягаха по нас, сякаш искаше да ни предложи роли на комици.

— К’во искате?

— Информация — отвърна Хоук.

— Май трябва да започна да ви събирам кинти за подобни гадости — сбърчи вежди Тони. — Да ви приличам на шибания телефон четиристотин и единайсет?

— Длъжник си ми — рекох.

— Докога ще ти бъда длъжник, бе? — оплака се той.

— Още дълго време — отвърна Хоук.

Тони кимна. Знаеше, че приятелят ми е прав. После извади дебела черна пура и се изтегна в кожения президентски стол. Запалката му беше от чисто злато. Експертно разпали пурата и щракна капачето.

— Искате ли питие?

— Не пия в неделя — обясних аз.

— Какви ги дрънкаш? — искрено се учуди той, натисна някакво копче на бюрото и заповядана Джуниър да донесе три чаши „Краун Роял“.

Броени секунди по-късно Джуниър се появи с табла, върху която подрънкваха чашите уиски с лед. Остави я на бюрото и безмълвно излезе.

Ние с Хоук отпихме по глътка, а чашата на Тони остана на таблата. Той не обичаше да пие, докато пуши пура.

— Няма ли да седнете?

Двамата едновременно поклатихме глави.

— Хубаво. Казвайте какво искате.

— Каква работа има Джери Броз със Скокливия Джак Флин? — попитах аз.

— О, мамка му.

— Какво мамка му? — изгледах го аз.

Тони приглади старателно подстриганите си мустачки.

— По всичко личи, че ние с теб имаме една и съща болка в задника — обяви той.

— Навлизат ти в района, а?

— Започнаха съвсем скоро — кимна Тони. — Момчето на Джо изглежда заредено с амбиция.

— Добре знаеш, че е надхвърлил четирийсет — рекох. — Защо всички го наричате „момче“?

— Копелдакът се върна в бизнеса преди година. Отначало си мислех, че това е някакъв майтап, ама сега виждам, че не е така. Особено след като се събра с Флин.

— Оная стрелба в „Дорчестър“?

— Петима умряха.

— За какво?

— За дрога, за какво друго? — сви рамене Тони.

Аз кимнах. Хоук направи същото, после свали слънчевите си очила.

— Каква е ролята на Флин тук? — попита той.

— Нали познавате Джак Флин? — попита на свой ред Тони.

Потвърдих.

— Бяха го прибрали на топло за няколко години. Мислех го за свършен, но после се разчу, че отваря оня бар в Южния с хлапето на Броз за съдружник. Единият има повече мангизи, отколкото акъл, а другият внушава страх и ужас.

— Партньори значи.

— За това трябва да ги попиташ лично — въздъхна Тони. — Не съм проучвал шибания им бизнес план. Освен това не ми пука. Знам само едно — не бива да допускам още някой скапан ирландец като теб да дере кожи в квартала. Ясна ли ти е картинката?

— Джак Флин не е като мен — рекох.

Тони се пресегна и изля уискито в гърлото си.

— Колко време съм на тоя свят?

— Дълго — рече Хоук.

— Точно така — кимна Тони. — И ще ви кажа едно: Скокливия Джак Флин е най-щурото и гадно копеле, което съм срещал през живота си. А това си е нещо, нали?

Хоук изхъмка в знак на съгласие.

— Скоро ще се отървеш от този проблем — уверих го аз. — Федералните са ги погнали и двамата.

— Те и мен ме бяха погнали, при това години наред. И какво постигнаха? Нищо. Курвите трябва да бъдат управлявани, а аз знам как се прави това.

— Искат да затворят Броз и да приключат делото срещу стареца — поясних аз.

— Така ли се говори? — подхвърли Тони и на лицето му се появи крива усмивка.

Аз също се ухилих.

— Глупости — рече Тони. — Броз изобщо не ги интересува. Целта им са италианците и Джино Фиш.

Двамата с Хоук се спогледахме. Той вдигна вежди.

— Джак Флин излежа пет години за едно убийство — продължи Тони. — Но аз разполагам с факти, че тоя социопат е избил поне още петдесет човека. И като го казвам, изобщо не се шегувам.

— Мислиш, че е сключил сделка, така ли?

— А ти как мислиш, ирландецо?

— Имаш ли доказателства?

— Аз само си броя мангизите, човече — въздъхна Тони. — И карам ден за ден, докато е рекъл господ.

Въздъхнах дълбоко.

— Ами ако следващият си ти, Тони? — подхвърли Хоук.

— Ето причината да държа Тай-Боп и Джуниър — отвърна сводникът. — Никой не иска гангстерски войни, но въпреки това те се случват, поне от време на време. Разполагам и с други хора, естествено. Няма друг начин да защитавам територията си.

— Джино знае ли? — попитах.

— След онази престрелка теренът е разчистен и чака нови господари — отвърна Тони. — Бъди сигурен, че старият Джино вече му е пуснал ръка. Лично или чрез посредници.

Отново кимнах. Хоук ме изгледа и си сложи слънчевите очила.

— Радвам се, че върна старото име на бара — рекох. — На това днешните хлапета му викат „ретро“.

— А аз се радвам, че ти се радваш, човече — ухили се Тони. — Няма нищо по-хубаво от оригинала.

Не се изправи. Не ни стисна ръцете. Просто ни изпрати с развеселен поглед, докато напускахме мрачната дупка, наречена „Лисицата на Бъди“.