Ейс Аткинс
Приспивна песен (37)

37

Поех обратно към центъра, а след това отбих към „Олд Колъни“ и спрях пред магазинчето на Териса Докован. Но зад касата стоеше някаква възрастна жена. Ниска и дебела, облечена с пуловер с две лъскави мечета отпред, които събираха опадали листа. Косата й беше снежнобяла.

Тя ми каза, че Териса не се е появявала вече цяла седмица. Бавно и разчленено, защото дъвчеше дъвка.

Попитах я дали знае къде живее Териса. Тя направи едно балонче, а след това отвърна, че не знае. Не й повярвах.

— Взела ли е чека със заплатата си? — попитах.

Бабата се намръщи и ми каза да се обадя на управителя. Не си направих труда. Вместо това се обадих на една сътрудничка в кантората на „Коун & Оукс“, която и друг пъти ми беше помагала при подобни случаи. Няма готина младша адвокатка, която да устои на чара ми.

Оказа се, че някоя си Териса Донован, бяла, от женски пол, на горе-долу същата възраст, живее в района на Дорчестър Хайтс. Няколко минути по-късно сътрудничката ми позвъни отново и потвърди, че става въпрос за същата Териса Донован, която била от един випуск с Джули в гимназията на Южен Бостън. Завършили заедно.

Паркирах до един пожарен кран. Рита беше открила процедурата за освобождаването на конфискуваната ми кола, но аз вече започнах да свиквам с взетата под наем — както каубоят свиква с нов кон.

Беше ранен следобед. Слязох от колата, протегнах се и погледнах надолу към Карсън Бийч и Олд Харбър. Дорчестър Хайтс се намираше високо горе, както подсказваше и името. Отличен наблюдателен пункт, когато има опасност от повторна поява на британския флот.

Апартаментът на Териса се намираше на първия етаж на тухлен четириетажен блок под парка „Томас“. Натиснах звънеца й пет пъти поред, но никой не отговори. Пощенската й кутия беше претъпкана с неплатени сметки.

Върнах се обратно и направих една обиколка на квартала. Отбих се в закусвалня на „Събуей“, от която излязох екипиран с 30-сантиметров пуешки сандвич и чаша кафе. Този път намерих по-добро място за паркиране — малко встрани от блока, с отлична гледка към апартамента на Териса. Нямаше как да я изпусна, ако се прибереше. Също и ако само минеше под прозорците си.

Наблюдението беше неразделна част от моята работа, но кой знае защо винаги го приемах като нещо перверзно. Сякаш самото дъвчене на сандвич под чуждите прозорци ме правеше извратен. Или по-скоро извратен лакомник.

С такива мисли захапах франзелата и отпих глътка кафе. Пуснах си новините по радиото. Обзет от духа на перверзността, започнах да си припомням страхотните сексуални преживявания със Сюзан. Направих опит да се контролирам с мисли за „Ред Сокс“ през 2004-та и голата Маргарет Хамилтън. Това ме накара да си припомня още сексуални приключения със Сюзан. Най-вече едно от тях, от което се изчервих.

Благоразумно запазих половината сандвич за по-късно. Ако знаех, че ще се наложи да вися тук, положително щях да си взема цял термос кафе. „Събуей“ не бива да продава такова кафе — силно и натъпкано с кофеин. Дано поне ме държеше буден по-дълго време.

Превключих радиото на местния канал. Триото на Рей Браун изпълняваше „Бай бай Блекбърд“, последвано от оптимистичния „Блус за Фил Джо“ на Сони Ролинс.

Часовете се точеха. Спомних си за страхотните концерти на покойния Тони Ченамо. Тони много ми липсваше.

Почуквах в такт по волана. След известно време осъзнах, че наближава време да прибирам Мати, запалих двигателя и поех към прогимназия „Гейвин“. Вече се бях превърнал във виртуоз по прибиранията. Дежурният на пешеходната пътека ми се усмихна и махна към входа. Отвърнах на усмивката му, спрях и отключих дясната врата.

Тя смъкна раницата от гърба си и с въздишка се отпусна на седалката.

— В осми клас е най-гадно — рекох.

— Ходил си при Мики Грийн — веднага ме хвана тя.

— Ходих — признах си аз.

— Но без мен.

— Не знаех, че ми трябва разрешение.

Изчаках дежурния да спре трафика, за да ме пропусне.

— Мики ми изпрати есемес — добави тя. — Направо е бесен.

— На мен?

— На мен — отвърна тя. — Каза, че не иска да ходиш там, ако аз не съм с теб.

— Дали не съм наранил чувствата му?

— Каза, че си го затрупал с куп излишни въпроси — поясни Мати. — Каза още, че ти и Териса Донован искате да остане заключен, докато е жив.

— Вярваш ли на подобни глупости?

— Мамка му — въздъхна тя и прегърна раницата си като някаква плюшена играчка. — Вече не знам на какво да вярвам.

— Пазаруваше ли ви Мики Грийн?

— Той е добър човек — отвърна тя. — Обичаше мама.

Свих рамене. Нямаше какво друго да направя. Когато човек се съмнява, той неволно реагира по един и същ начин.

— Къде отиваме? — попита тя, след като подминахме метростанция „Андрю“ и продължихме по извитите улички към „Мери Елън Маккормък“.

— Отново у дома, в милия дом — изтананиках аз.

Мати облегна глава на страничното стъкло и дълго мълча.

— Не мога да те вземам навсякъде — промърморих.

— Но обеща друго — отбеляза тя.

— Винаги съм бил откровен с теб, но за да се получат някои неща, трябва да ги свърша сам.

— Или с Хоук.

— Само ако ситуацията го налага.

— Днес изискваше ли го?

— Не.

— Тогава защо не ме взе?

— Щеше да ти бъде скучно.

— И затова трябваше да си измия ушите и да си пиша домашните?

— Ушите ти са съвсем чисти — отбелязах аз.

Навлязохме в Кемп стрийт и аз намалих скоростта. От двете ни страни се влачеха деца с раници на гърба. Някои се бяха събрали на групички край стените на порутени сгради и пушеха. Други крачеха по заледените тротоари и бързаха да се приберат у дома. Много от тях ми приличаха на Мати. Самодостатъчни.

— Това са глупости — изтърси тя.

— Щом така мислиш — свих рамене аз.

— Но на теб не ти пука, нали?

— По-добре се грижи за сестрите си — рекох. — И за баба си.

— Ти си голям гадняр.

След тези думи пое въздух през носа си, отвори вратата и изскочи навън. После се запрепъва по заледената пътека към дома си. Вратата остана отворена й започна да писка.

Слава богу, че разполагах с половин сандвич.