Ейс Аткинс
Приспивна песен (33)

33

Бях забравил за Мати. По времето, когато трябваше да я взема, провеждах съдържателен разговор с агент Конър, а в момента наближаваше шест следобед и вече се мръкваше. След като не получих отговор на четири поредни позвънявания, реших, че ще е най-добре да скоча в наетата кола и да потегля към комплекса.

Когато почуках на вратата й, беше почти седем. Тя отвори, погледна ме безизразно и ме пусна да вляза. Без да каже нищо. Апартаментът беше почти толкова студен, колкото и стълбището.

Близначките се бяха сгушили на канапето и гледаха телевизия, завити с плетено одеяло. Обърнаха се едновременно, лицата им светнаха за миг на отблясъците от телевизора. Седнах до кухненската маса, а децата отново насочиха вниманието си към екрана, на който жена по бикини ядеше свински чревца от дълбока купа.

— Къде е баба? — попитах.

Мати сви рамене.

— На родителска среща, на църква?

Мати отново сви рамене, седна на стола пред телевизора и обви коленете си с ръце.

— Ядосана ли си?

— Чаках те два часа!

— Изскочи нещо неочаквано, нямаше как да те предупредя.

— Голяма работа — отвърна тя. — Но би трябвало. Висях там като някаква идиотка.

— Пеша ли се прибра?

— Докара ме учителката по математика. В колата й вонеше на котешка пикня.

— Това й е наказанието, че е станала учителка по математика.

Мати не отвърна на усмивката ми и отново се втренчи в телевизора.

Жената с бикините повърна. Рижите близначки се изсмяха. Очевидно повръщането беше гвоздеят на комедията. Мати извърна глава и ме погледна.

— И без това не ти плащам — подхвърли тя. — С нищо не си ми задължен.

— Арестуваха ме — признах аз.

— Стига бе!

— Сериозно — рекох.

— Набил ли си някого? — погледна ме с уважение тя.

— Не.

— Гръмна ли го?

— Не — поклатих глава аз. — Извинявай, но това е дълга история.

Мати скочи от стола и се върна в кухнята. Беше навлякла черен пуловер с Мики Маус под протъркано военно яке. Джинси и вълнени чорапи с дупки по тях. Около очите й имаше нов пласт зле положен грим. Пореден опит да изглежда по-стара. Приличаше по-скоро на дете, което си е играло с гримовете на майка си.

— Мисля, че осигурих нов адвокат на Мики Грийн — подхвърлих аз и пъхнах ръце дълбоко в джобовете на палтото си.

— Бивали го? — попита тя.

— Бива я.

— Жена адвокат?

— Защо, имаш ли нещо против?

— Корава ли е?

— И най-закоравелите престъпници смучеха палците си, когато тя беше прокурор.

— Мики иска пак да му отидем на свиждане.

— Може би има да ни каже нещо ново?

Мати сви рамене и седна на масата. Пръстите й си играеха с медальона на свети Кристофър, който подскачаше на сребърната верижка. В тази кухня се чувствах изключително неудобно. Въздухът миришеше на евтина мазнина и силни дезинфектанти. Сякаш бях в затворническа килия.

— Може би ще направим някои ДНК тестове.

— Какво?

Поех си дъх. Чувах свиренето на студения вятър край стените на блока. Едната от близначките извика нещо от канапето.

— Млъквай! — изкрещя в отговор Мати и отново се обърна към мен. — Какви тестове?

— Кръвни. И на пробите под ноктите.

— Ноктите на Мики?

— Не, на майката.

Тя кимна и лицето й помръкна.

— Не правят ли всички тестове преди делото?

— Би трябвало.

— Ще разберем ли от тях кой го е извършил?

— Може би — отвърнах аз. — Но трябва да проверим всичко. Един добър адвокат ще помогне много.

— Това сигурно ще отнеме доста време, нали?

— Вероятно.

— Гади ми се!

— Така работи системата.

Мати отвратено поклати глава. Краката й висяха от масата и се клатеха като махало.

— Понякога ми идва да зарежа всичко — прошепна тя. — Баба твърди, че всички жени в църквата ме мислят за луда. И я съветват да ме заведе на лекар.

— Мен също ме мислят за луд — рекох. — Особено когато осъзная, че си говоря сам.

Тя ме погледна втренчено, без да реагира на усмивката ми.

— Спокойно можеш да се смееш — насърчих я аз. — Изобщо няма да ме обидиш.

— Тогава кажи нещо смешно.

— Ти си жена, която трудно може да бъде задоволена, Мати Съливан.

Тя извъртя очи и сви рамене. Обичайните средства за комуникация на тийнейджърите. Такъв беше и Пол Джакомен при първата ни среща. Шампион по свиване на рамене.

— Има ли нещо, което може да те зарадва? — попитах.

— Знам какво се опитваше да направиш оная вечер с помощта на приятелката ти Сюзан — въздъхна Мати. — Тя искаше да се разплача заради объркания си живот.

— Планът не беше точно такъв — отвърнах.

— Защото изобщо не ми пукаше от приказките за чувства и други подобни глупости.

— На някои хора им пука.

— Не са убили мен — тръсна глава тя. — Не съм луда, понеже искам да разбера какво се е случило.

— Защо не оставиш полицейската работа на мен и не си бъдеш просто дете? — леко повиших тон аз. — Постъпи правилно, като се обърна към мен. Това ми е професията.

Тя престана да си играе с медальона.

— Би трябвало да се гордееш с този факт, поне мъничко — продължих.

— Не съм нещастна, да знаеш — поклати глава тя. — Вадиш си погрешни заключения от факта, че говоря за майка ми.

— А какво те прави щастлива? — попитах.

— Изтъркан въпрос, Спенсър.

— Добре, ясно. Коя е любимата ти храна?

— Не знам. Обичам пица. Веднъж опитах тортата за рождения ден на „Тедески“. Беше доста хубава.

— Когато животът е труден, човек трябва да се радва и на малките удоволствия — рекох. — Това не те прави слаба, а по-скоро означава, че се грижиш за себе си.

Тя поклати глава.

— Не си прави живота по-труден, отколкото е — продължих аз. — Не е било по силите ти да предотвратиш онова, което се е случило с майка ти. Не си успяла да защитиш и Мики, но си направила каквото си можела. Ти си дете, независимо дали ти харесва или не. И трябва да правиш всичко възможно да си останеш дете.

— Какво например?

— Какво ще кажеш за някой мач? Нали си фен на „Сокс“? Ще дойдеш ли с мен на стадиона?

Тя ме погледна, без да мигне. В поведението й се усещаше някаква скрита сила. Близначките отново се развикаха.

— Наистина ли?

— Да — отвърнах аз.

Тя кимна. Аз също. Едната от близначките извика, че са гладни, натъртвайки на последната дума.

— Добре, добре! — изкрещя в отговор Мати, а към мен подхвърли: — Стават адски кисели, когато закъснея с вечерята.

— Искаш ли да ти помогна?

— Можеш ли да готвиш? — учуди се тя.

— И още как — отвърнах. — Обещавам, че после ще разчистя.

— Добре — сви рамене тя. — Нямаме кой знае какво. Баба трябваше да донесе продукти, но това беше преди два дни.

— Известен съм, че мога да правя чудеса в кухнята.

Тя наклони глава, без да помръдва от масата. Само краката й продължаваха да се клатят. Беше забравила да си играе с медальона.

Отидох да отворя хладилника. Вътре имаше полупразна кутия с мляко, стиропорена кутийка с престояли пържени картофи, половин глава лук, отворена опаковка с много стари моркови и начената кутия сметана с пожълтяла кора.

Лъхна ме неприятна миризма и побързах да затворя.

— Видя ли?

— Още не съм свършил — рекох.

— А защо готвиш ти? — попита тя. — Това не е ли работа на приятелката ти?

— Сюзан забравя кафето на котлона и прегаря филийките. А аз израснах в мъжка компания, с баща ми и двамата ми чичовци. У дома всички готвехме.

— Бас държа, че сте живели като прасета — поклати глава тя. — Банда лоши хора.

— Точно обратното — поклатих глава аз. — Може би защото бяхме наясно какво очакват другите от нас.

— Другите очакват да не се справим. Особено социалните работници, които посещаваха мама.

— Но вие намирахте начин, нали?

Мати кимна.

Започнах проверка на шкафовете. Половин кутия овесена каша. Празна кутия корнфлейкс. Твърди като камък соленки и консерва пилешка супа.

— Добре, признавам се за победен — въздъхнах аз. — Обличай близначките. Отиваме да попълним запасите.