Ейс Аткинс
Приспивна песен (50)

50

Над бреговете на река Чарлс падаха издължени сенки. Лед висеше от клоните на дърветата, но алеите бяха почистени и посипани със сол. Бях облякъл топло бельо под сивия анцуг. Носех ръкавици и шапка на главата. Солта весело поскърцваше под маратонките ми, докато правех широк завой и поемах обратно.

Поддържах добро темпо по целия път до Бостънския университет и старото игрище на „Брейвс“? Разговорът с Мати, след като я взех от училище, не беше никак лек. Тя просто не можеше да повярва, че убийците на майка й не са Ред и Луната. Облекчението й продължи само няколко часа — докато набрах кураж да я предупредя, че убиецът все още е на свобода. След това преминахме на задължителните в подобни случаи правила. Представих я на двамата полицаи, които щяха да я държат под око. Самият аз щях да я карам и прибирам от училище, докато операцията приключи.

Името Скокливия Джак Флин не й говореше нищо.

Сдобих се с опашка някъде към средата на бягането. Отначало забелязах един черен седан, който пълзеше по моста „Харвард“. После се разминах с някакъв добре подстриган младеж в зимен екип и скиорска шапка на тавата. Носеше слънчеви очила марка „Оукли“, а подмишницата му беше издута от кобур. На ухото му забелязах надеждно закрепено блутут устройство.

Разминах се с него и се обърнах. Зад гърба ми подтичваше още един младеж в подобни одежди. Не се стряскам лесно, но този зад мен беше наистина атлетичен, а годините му едва ли бяха повече от двайсет.

Забавих темпото и започнах да правя вдишвания и издишвания с ръце зад врата. Тялото ми под анцуга беше мокро от пот. Дишах учестено, но стабилно. Обичах това състояние след продължителен пробег.

Стегнато и тотално балансирано.

Малко преди моста „Лонгфелоу“ забелязах още един черен седан. Може би беше същият. Както обикновено, федералните не си правеха труда да се прикриват. Конър ми изпращаше послание.

Поех покрай замръзналата река нагоре към „Лонгфелоу“. Вече се мръкваше и фенерите по моста се включиха. Седанът потегли и аз се върнах обратно. Липсваха ми гребните лодки по реката и хлапетата, които хвърляха фризби на брега. Те ми бяха далеч по-интересни.

Поех по пешеходния мост над Стороу Драйв, който щеше да ме отведе в градската градина. Внимавах къде стъпвам, защото настилката беше заледена. Мостът постепенно се снижаваше към отсрещния край.

След лекия завой забелязах едър мъж с дълго палто, който се беше облегнал на перилата. Фигурата му се очертаваше съвсем ясно на фона на Бийкън Хил и позлатения купол на Щатското събрание.

Бръкнах под анцуга за пистолета.

Мъжът се обърна. Конър.

— Поддържаш доста добра форма за бивш боксьор — отбеляза той и хвърли фаса си през парапета.

— Старая се — рекох.

Стояхме на два метра един от друг. Откъм реката духаше студен вятър. В далечината се виждаше червено-бялото сияние на автомобилния трафик. Ставаше все по-тъмно.

— Срещнах две от твоите момчета, които ми се сториха доста измъчени — подхвърлих. — Нима бойците ви вече не се подлагат на физически тестове?

— Днес всичко е компютри — сви рамене Конър, захапа нова цигара и уви шепи около запалката си. — Не е като едно време, когато ние се набутахме.

— В какво се набутахме?

— В играта. Същата, която ти харесваш не по-малко от мен.

— Играта е по-приятна, когато се играе честно — рекох.

Конър отново сви рамене и дръпна от цигарата си.

— Докара ли ми колата? — попитах.

— Спокойно, ще си я получиш обратно — усмихна се той. — Но първо трябва да я сглобим. Нали знаеш колко много чаркове изчезват при разглобяването?

— Ще информирам адвоката си — заплашително процедих аз.

— Бива си я — кимна Конър и изпусна облаче дим. — Все такива рижави да ми пращаш. Проблемът е там, че не си затварят устата дори когато ги оправяш.

— Ъпстийн твърди, че си много полезен за отдела, но според мен си много голям задник.

— Странна птица си ти, Спенсър — усмихна се той. — Просто се чудя как не са ти видели сметката досега.

— Защото съм отворен към другите — поясних. — А срещите с такива като теб буквално ме подмладяват.

— По всичко личи, че си ядосал доста хора — отново дръпна от цигарата Конър. — Направих си труда да прегледам досието ти. Видял си сметката на куп народ. А някои престрелки са си направо подозрителни.

— Ако продължаваш да разчиташ на мен, мога да ти предложа редовни срещи, Конър. Например в седем вечерта, когато започва любимият ми сериал.

— Трябва да ти кажа, че прецакваш едно много солидно разследване — въздъхна той. — Гръмна двама ключови играчи на един много шибан синдикат. С което унищожи почти три години старателно планирани следствени действия.

— Моите съболезнования.

— Знаеш ли, че си голям задник? — изръмжа той.

Свих рамене и тръгнах към него. Той изпусна облаче дим. Направих ловка маневра и го подминах с леко завъртане на тялото. Той отстъпи крачка назад и ме хвана за ръката. Бавно сведох поглед към пръстите му върху бицепса си.

Конър скръцна със зъби. Студеният вятър откърти парченца лед от настилката на моста.

— Не обичам да губя — изръмжа Конър.

— Ако не пуснеш ръката ми, като нищо ще те хвърля долу, насред трафика — заплашително отвърнах аз. — Пет пари не давам, че си федерален агент!

Очите му пробягаха по лицето ми, пръстите му се разтвориха. Изсумтя, после се ухили.

— Освен че застреля двама свидетели на обвинението, ти успя да влезеш под кожата на едно-две ченгета, с които си пиеш питието — изръмжа той. — Но голямата ти грешка е, че пред нас се издъни.

— „Не, мъката омеква от сълзите“ — отвърнах с цитат от Шекспир аз, след което продължих пътя си.

— Свършено е с теб, глупако! — извика след мен Конър. — Свършено е, да знаеш!

Пресякох уличното платно и влязох в градската градина, побутван от пристъпите на вятъра. После свърнах надясно и излязох на Марлборо стрийт.