Ейс Аткинс
Приспивна песен (23)

23

Тачи Кайли паркираше коли пред хотел „Четири сезона“ на Бойлстън стрийт. Представих му се и изчаках двайсетина минути, за да се освободи. За целта използвах пейката пред хотела, от която се разкриваше отлична гледка към градската градина. Палтото ми беше дебело и топло, а на краката си благоразумно бях навлякъл още сутринта два чифта чорапи. Освен това си бях сложил хубавите кашмирени ръкавици, които Сюзан ми беше купила от „Наймън Маркъс“.

Днес в градината гъмжеше от кучета. Прогнозата ми беше за доста пожълтял сняг.

Тачи се появи и седна до мен. Дъвчеше хамбургер от „Макдоналдс“, свободната му ръка лениво ровеше в хартиеното пликче с пържени картофи. Беше симпатичен, около трийсетгодишен, с прилепнала към черепа вълниста коса. Това може би се дължеше на някакъв гел, крем или някакъв друг козметичен продукт. Реших да не пипам косата му, приемайки, че просто е мазна.

— Наистина ли те е наело детето на Джули? — попита ме той.

— Наистина.

— Тя на колко стана?

— На четиринайсет.

— Уау. Още няколко години и Джули можеше да стане баба.

— Да пази бог.

— Бяхме заедно в гимназията, преди да напусна — поясни Тачи. — В английската паралелка.

— Явно сте научили много.

Показах му снимката, на която беше с Джули Съливан. Той поклати глава и продължи да ръфа хамбургера. В един момент за малко да се задави. Посочи с пръст фотографията и започна да кима.

— Беше готина мацка, страхотни цици. Но не бяхме гаджета, а нещо като секс дружки.

— Колко благородно от нейна страна — рекох.

— Секс дружките са най-готини, да знаеш — ухили се той.

— Приятел в нужда се познава, а?

Той кимна разбиращо и лапна още няколко картофчета. По всичко личеше, че Тачи Кайли е от онези хора, които дори и на трийсет предпочитат да си останат тийнейджъри. Обличат се като такива, подстригват се като такива и се правят на млади докрай. В смисъл, докогато вече стане невъзможно. Повечето от тях изобщо не усещат кога са минали границата. Сега човекът до мен носеше обикновен работен гащеризон, но довечера щеше да бъде рок звезда.

— Още ли бяхте дружки, когато я убиха? — попитах.

— Нямам нищо общо с тая гадост, човече.

— Не съм казал, че имаш. Просто се опитвам да изясня кръга, в който се е движела. Какъв живот е водела. И в крайна сметка да открия хора, които може би знаят нещо за смъртта й.

— Мики Грийн я уби — отсече той.

— Мики Грийн е осъден за убийството й — поправих го аз. — Но дъщерята на Джули твърди, че е невинен.

— Мики е пълен шибаняк!

— Може, но това не означава, че той е убиецът.

Тачи Кайли довърши бъргъра си, смачка на топка мазната хартия и се прицели в кошче за смет със златен обков. Не го улучи, разбира се. Това го принуди да стане и да почисти следите от неуспешния си опит. След това се върна на мястото си. Съвестен младеж.

— И така, кой друг се навърташе около Джули, освен Мики Грийн? — попитах.

— Да пукна, ако знам.

— Помисли си, Тачи — настоях аз. — Хубавичко си помисли.

— От време на време се виждахме.

— Като добри секс дружки, нали?

От входа излезе чернокож мъж на средна възраст, облечен в златисточервена униформа. Той подвикна на Тачи и почука часовника си. Моят човек вдигна ръка в знак, че е разбрал. Чернокожият гневно поклати глава и се върна на мястото си, където отвори вратата на жената със сребриста коса, току-що слязла от сребрист лексус.

— Тогава се появи и онова маце.

— Как му беше името на мацето?

— Не помня, мамка му. Беше преди четири години.

— Толкова — кимнах.

— Забравил съм. По онова време самият аз бях доста объркан.

— Но мацето беше приятелка на Джули, нали?

— Аха. И тя беше съученичка от гимназията. Вечно залепена за Джули. Зърнеш ли едната, значи и другата е наблизо. Като скачени съдове.

— А да си я виждал в компанията на някакъв кльощав тип?

— Не знам — въздъхна Тачи. — Не си спомням за такъв.

— Няма значение — рекох. — Мацето не се ли казваше Териса?

— Точно така — кимна той. — Териса Донован. И тя имаше страхотни цици. Сигурно още се навърта някъде наблизо. Бас държа, че бяхме заедно в лайната и познавахме едни и същи хора.

— Какъв ти е проблемът, Тачи?

— Инструментът, човече. Престана да работи.

— Сериозен проблем.

— Женен ли си?

— Нещо такова — измъкнах се аз.

— Какво означава това?

— Означава, че съм тотално обвързан, но без да съм сложил подпис на хартия.

— А бил ли си женен?

— Не.

— В такъв случай не си по-различен от мен — изгледа ме той. — Защо да купуваш кравата, след като получаваш млякото безплатно?

— „Душата и тялото нямат граници — отвърнах с цитат аз — за влюбените, вплетени в едно.“

— Бон Джоуви, а?

— Не, Одън.

— От старата школа?

— Аха.

Тачи извади гребенче и започна да сресва черната си коса. Май наистина беше намазана с гаден старомоден гел. Запитах се дали в джоба му няма и някой сгъваем нож. Той стана и ми стисна ръката.

— Спомняш ли си още нещо? — подхвърлих.

Обичайната финална фраза при разпит. Един последен въпрос, госпожо. С течение на времето го бях изпипал до съвършенство.

— Не ме попита за дъртака — отвърна Тачи.

— Е, питам те. Какъв дъртак?

— Малко по-стар от теб. Много пъти съм го виждал с Джули, преди Мики Грийн да й види сметката. Мислех, че отдавна си го проверил.

— Име?

— Не го знам. Личеше, че е важна птица. Или че поне е бил. За пръв път го срещнах в кръчмата. Здравата ме разтресе.

— Подушвам повторяеми реакции — рекох.

— Една вечер седнах при Джули. Ей така, да се видим. Попитах я за децата, за майка й, как я кара в „Маккормък“, ей такива неща… Предполагам, че сме говорили доста интимно, защото дъртакът за малко не ми откъсна главата. Само защото говоря с нея, представяш ли си?

— Какво ти каза?

— Нищо — въздъхна Тачи. — Само посегна и свали ръката ми от рамото на Джули. Имаше хватка на горила. Много як дъртак, освен това луд. Добре че се появиха още двама старци, които го дръпнаха и се опитаха да го успокоят.

— Ти какво направи?

— Нищо — сви рамене Тачи. — Беше откачил. Нали ги знаеш старците, когато докопат малко агнешко. Тотално превъртат. Хората наскачаха. Съветът им беше да изчезвам, преди да ми е видял сметката. Какви хора ли? Обикновени пияници, постоянно присъствие. Аз не бях като тях. Ходех там да се видя с познати, да пийна нещо, да попуша. Правех си кефа.

— Чувам, че си от онези, които си търсят белята — рекох.

— Какво да ти кажа? — усмихна се той. — Това си е дарба.

Очевидно беше доволен от себе си.

— Познаваш ли някой, който може да разпознае въпросния дъртак?

— Не — поклати глава Тачи. — Нали ти казах, че хич ме няма с паметта. В смисъл че може да си бил и ти…

— Не бях аз.

— Не знам, мамка му — въздъхна той. — Беше едър и корав старец.

— Какво друго си спомняш за него?

— Як и зъл.

— Ще го разпознаеш ли на снимка?

— Бях доста надрусан — поклати глава той.

Явно се налагаше да поразпитам наоколо.

— Джули беше голяма сладурана — добави той и се усмихна. Очевидно си спомняше нещо приятно. Вятърът подхвана замръзналите бучки сняг и ги разхвърля по извитите пътечки. Усмивката му беше някак замръзнала. — Наистина голяма сладурана — повтори. — Юркаше здраво, но си обичаше децата.

Подадох му визитката си в комплект с двайсетачка.

— Искам да поразпиташ за този старец — рекох.

Тачи Кайли ми благодари и хукна да паркира някакъв кадилак. Новичката лимузина описа полукръг около мен, а той ми махна зад волана. Отдалече личеше, че се чувства удобно.