Ейс Аткинс
Приспивна песен (53)

53

— Ще кажеш ли на Мати, че всичко свърши? — попита Хоук.

— Свърши ли? — изгледах го аз.

— Ти ми кажи.

— Куърк твърди, че има заповед за арестуването на Флин, но той май си е плюл на петите — поясних аз.

— Такива като него трябва да ги затварят в зоологическата — изръмжа Хоук. — За да ги превърнат в изчезващ вид.

— С голяма табела на гърдите, на която да пише „Мутра от старата школа“ — добавих аз.

Хоук ме докара с ягуара си. Наредихме се на дългата опашка пред училището на Мати като двама много яки татковци. Директорът дори ни беше обзавел с ароматизатор за огледалото — зелен, с розово цвете.

— При всички случаи трябва да й кажем, че Териса е защитен свидетел — рече Хоук. — Момиче като Мати и без това ще го разбере.

— Без подробности, разбира се.

— Аз бих й казал всичко, дума по дума.

— Струва ми се малко жестоко — поклатих глава аз.

— Ами да — съгласи се Хоук и премести колата няколко метра напред. — Гадно е да разбиваш мечтите й за света, в който живее. Един свят, пълен със слънчева светлина.

— Ще й кажа.

— Тя е боец и аз я уважавам за това — рече Хоук.

— Но се бори срещу всичко — изтъкнах аз. — И по този начин прави живота си още по-труден.

— Няма как отново да се превърне в дете.

— Няма — кимнах аз.

— Вече не помня дали някога съм бил дете — добави Хоук.

— Тя не може да бъде Хоук.

— Много е дребна, а е и бяла.

— Значи може да бъде като мен, а? — подхвърлих.

— Не е чак толкова грозна.

— Животът не е чак толкова труден.

— На това ли искаш да я научиш? — изгледа ме Хоук.

— Може би ще помоля Сюзан да я научи на някои неща — рекох. — Най-вече за да разбере, че смъртта на майка й не бива да предопределя живота й.

— И че с възрастта трябва сама да определя правилата.

Беше абсолютно прав.

Бавно си пробивахме път към стъпалата пред входа. Мати беше обля кла синьото си яке над униформата. Днес беше без шапката на „Сокс“. Червеникавата й коса се развяваше на студения вятър. Седна отзад, като преди това не забрави да свали раницата и да я сложи в скута си.

— Накъде, госпожице? — попита Хоук.

— Дисни уърлд — отсече тя.

— А онази думичка?

— Гладна ли си? — попитах аз.

— Не.

— Можем да хапнем по един бъргър.

— Не.

— Пица?

— Спенсър не се опитва да бъде любезен, а просто е гладен — поясни Хоук.

— Имам домашни, а и момичетата ще си бъдат у дома — поклати глава Мати. — Трябва да им приготвя вечеря и да пусна пералнята.

— Имаш ли нужда от още продукти?

— Не, всичко си имаме — отвърна тя. — Баба се беше отбила в магазина. Да не повярва човек.

Потеглихме на юг. Хоук не отделяше очи от пътя. Пръстите му едва чуто барабаняха по волана и това още повече подчертаваше тишината в купето.

— Имам новини за теб — обявих аз, а след това й предложих съкратена версия за развоя на събитията.

Мати слушаше мълчаливо. Не отвори уста и няколко минути след като научи, че Териса Донован е дала свидетелски показания.

— Значи е знаела през цялото това време? — попита най-сетне тя.

— Да.

— Каква гадна кучка! — процеди Мати. — Проклета да е!

— Беше много уплашена — поясних аз. — Но постъпи правилно. Това няма ли значение за теб?

— Трябваше да постъпи правилно преди четири години, а не да остави Мики да гние в затвора! — отсече Мати.

— Момичето има право — промърмори Хоук.

Напуснахме Ди стрийт и излязохме на Дорчестър авеню, след което продължихме на юг, към „Монсиньор О’Калахан“. Не след дълго отбихме встрани и Хоук изключи двигателя. Никой не помръдна. Светлината навън беше сива. Всичко наоколо изглеждаше някак безцветно.

Мати мълчеше. И плачеше. Ние с Хоук не смеехме да помръднем. Аз гледах право пред себе си. Навсякъде около нас се виждаха дву- и триетажни тухлени сгради. Изобилие от телени мрежи и огради от ковано желязо. Тесни и извити пътечки, непочистени от снега и леда. Някаква жена с домашна роба и гумени ботуши излезе да си изхвърли боклука.

Тишината в ягуара се нарушаваше единствено от хлипането на Мати. Ръцете на Хоук лежаха върху волана. Беше си сложил слънчевите очила. Аз не се обърнах. Просто мълчах и притисках кожените си ръкавици към коляното.

Риданията на Мати извираха някъде дълбоко от слабичкото й тяло. Бяха толкова тъжни и самотни, че чак ми стана неудобно да ги слушам. Дишах дълбоко и мълчах.

Възрастната жена с ботушите се прибра. Край нас минаха двама хлапаци и извиха вратове да надникнат в колата. Изгледах ги строго и те бързо разбраха, че не бива да си пъхат носовете, където не трябва.

Няколко минути по-късно плачът стихна. Замени го подсмърчане. Без да каже нито дума, Мати отвори вратата и излезе навън. Ключалката меко щракна.

— Няма ли да я изпратиш? — попита Хоук.

— Това едва ли ще й помогне.

— Вие, ирландците, сте мекушави копелета — промърмори Хоук. — Измисли нещо.

— Изпълних всичко, за което ме е наела.

— Срещу една поничка — отбеляза той.

— Срещу дузина понички — поправих го аз.

— Мекушава работа — поклати глава Хоук, запали двигателя и направи обратен завой.

Казах му да почака и хванах дръжката на вратата.

— Дай ми само минутка.

В същия момент един бял микробус изскочи иззад ъгъла и ни препречи пътя. Зад нас също изръмжа двигател. Обърнах се и видях черен джип, който се размина на сантиметри с бронята на Хоук. Партньорът ми изскочи от колата и измъкна магнума си 44-ти калибър. Аз го последвах със своя 40-и калибър в ръка. Събитията се развиха като на забавен каданс. Трима души от микробуса насочиха оръжията си в мен. Двама от тях бяха същите, които ме преследваха в станцията на метрото — едрият латиноамериканец с армейска куртка и хилавият англосаксонец с оредялата коса и наболата брада.

Третият беше Джак Флин.

Бях в състояние да гръмна Флин. Но и той можеше да стори същото. Критичната пресечна точка.

Дори да не ме улучеше, двамата му помощници вероятно нямаше да пропуснат от три метра.

Хоук беше встрани от мен, хващах го само с периферното си зрение. Неговото положение беше още по-тежко, тъй като в него се целеха четиримата мъже от джипа.

Капанът беше добър. Единственият изход от него обещаваше да бъде грозен и кървав. Други двама влачеха Мати по заледената пътека. Тя риташе и блъскаше и се опитваше да издере лицата им. Единият вече имаше кървава драскотина на бузата. Мати крещеше с пълен глас. Вятърът рошеше дългите косми на палтото от камилска вълна на Флин. В ръцете му проблясваше автоматичен пистолет 45-и калибър. Червендалестото му ирландско лице беше поруменяло от студа, но очите му горяха.

— Не искам да чуя нито дума от устата на онази Донован! — дрезгаво изръмжа той.

Дулото на моя 40-и калибър сочеше право в голямата му ирландска глава. Той ме изгледа с усмивка, в която прозираше съжаление.

— Дай ми поне една причина да не ви гръмна и двамата — рече Флин. — Още тази секунда.

— Имаме славна обща история — отвърнах.

— Свали оръжието, задник!

— Предпочитам да не го правя — поклатих глава аз. — Не се обиждай, но ако го хвърля, ти най-вероятно ще ме гръмнеш.

— Ако не го хвърлиш, ще свитнем момичето!

Не харесвах тоя тип. Но в думите му имаше желязна логика. Приклекнах, без да свалям очи от него, и внимателно положих новичкия „Смит & Уесън“ 40-и калибър на мръсния сняг. После се изправих и вдигнах ръце.

Всички чухме пронизителния писък на Мати. Един от пътниците в джипа се обърна и я зашлеви. Плясъкът прозвуча като пушечен изстрел.

Хоук издаде гърлено ръмжене. Сигнал, че не може да търпи повече. Магнумът 44-ти калибър тресна като топ. Двама от противниковия отбор натиснаха спусъците на пушките си.

Хоук отлетя почти метър назад, сякаш улучен от гигантски юмрук. Хвърлих се към пистолета си. Мъжът, който стреля срещу Хоук, грабна колегата си и го вмъкна в джипа. Флин и неговите хора скочиха обратно в микробуса в момента, в който натиснах спусъка. Изстрелях шест патрона в бърза поредица. Задните стъкла се пръснаха на парчета.

В далечината се разнесе вой на сирени.