Ейс Аткинс
Приспивна песен (60)

60

— Доста театрален избор, не мислиш ли? — подхвърли Хоук.

— Умирам да доставям удоволствие.

Стояхме на гранитните стъпала в подножието на паметника „Бънкър Хил“ в Чарлстън. Фактически битката се е състояла на Брийдс Хил, където е бил издигнат и паметникът. Но след стотина-двеста години хората вече са свикнали с промяната и едва ли й обръщат внимание. Продължаваше да вали. Едри снежинки пудреха стъпалата и се въртяха под лампите, осветяващи гранитния обелиск. Желязната ограда също беше побеляла.

Наближаваше осем вечерта. Беше много тъмно и много студено. Чакането е най-трудната част, както винаги. Но човек няма избор, особено когато часът на срещата се определя от лошите. Флин ни искаше уморени, а вероятно и премръзнали. Освен това със сигурност ни искаше и изнервени. Но Хоук и аз бяхме много далеч от подобни състояния.

Осветените сгради наоколо бяха странно притихнали под снега. Табела в началото на Пътеката на свободата гордо съобщаваше на света: РЕВОЛЮЦИЯТА ЗАПОЧВА ТУК.

— Наред ли са нещата със свидетелката? — попита Хоук.

— Куърк пое всичко в свои ръце — отвърнах. — Конър знае как да я намери, но тя ще бъде в компанията на двайсетина от най-добрите бостънски ченгета.

— Оборудвана ли е квартирата?

— На това място имат повече бръмбари от най-заредения рибарски магазин.

— Прекаляваш. В рибарските магазини има всякаква стръв.

— Като приключим с тази бъркотия, ние с теб можем да идем за риба.

— „Ще вземем колата и ще караме цяла нощ — изтананика Хоук. — И ще се напием“.

— Изсвири го, Сам.

— Слушам, мистър Рик.

Хоук започна да си подсвирква „Как тече времето“ от „Казабланка“.

— Ходиш ли за риба? — попитах аз, облегнах се на парапета и напъхах ръце в джобовете си. Дясната ми ръка стискаше револвера 38-и калибър. Пистолетът 40-и калибър беше в кобур под мишницата ми.

— Не.

— Като дете много обичах да ходя за риба — рекох. — В Уайоминг има много хубави местенца за риболов.

— Мен рибата не ме вълнува — рече Хоук.

Кимнах.

— Предпочитам лова.

Отново кимнах.

Уилям Прескот размахваше сабята си в горния край на стъпалата. Хоук проследи погледа ми.

— Не стреляй, преди да засечеш белите — обади се той.

— Нещо си се объркал — промърморих аз.

— Така ли? — изгледа ме Хоук.

Държеше пушката си на специална стойка под коженото си палто, а магнумът 44-ти калибър беше окачен на колана му. Палтото прикриваше идеално и двете.

Аз бях с късото си палто и вълнената шапка на „Ред Сокс“. Бях обул чифт доста износени ботуши „Ред Уинг“ със стоманени налчета — за всеки случай, ако играта загрубее. Не очаквах, че размяната ще премине гладко. Механично опипах пистолета в десния си джоб.

— Винаги се намират типове като Конър.

Кимнах.

— Това не е справедливо.

— Не е — рекох.

— Чу ли как ме нарича „привидение“?

— Чух.

— Кой още използва такива думи?

— Анахронизми.

— И задници.

— Конър олицетворява и двете.

Джиесемът ми иззвъня. Хоук следеше разговора с каменно лице.

— Имаме гост — обяви Белсън. — Но не е Конър, а шибаният Джери Броз.

— Отврат!

— В момента е във фоайето заедно с нея сред куп народ — уточни Белсън. — Видяхме го да набира някакъв номер.

Пред основата на стълбите към паметника спря черен джип форд. От дясната предна врата се появи Джак Флин. Погледна към нас през падащия сняг и се заизкачва по стъпалата. Едрото му лице беше зачервено от вятъра и студа.

— Бум — рече Хоук и заби заплашителен поглед в него.

Фордът потегли. Аз тръгнах надолу да посрещна Флин.

— Извинявай, ама няма да се ръкувам с теб — заявих аз.

— Ще получиш момичето веднага след като се уверим, че не сме следени.

— Ама че си отворен!

Джак Флин ме изгледа безстрастно. Паяжина ситни бръчици ограждаше бледозелените му очи, които се движеха бързо, като на диво куче. Полите на палтото му от камилска вълна се развяваха, палави снежинки кацаха по косата и полупрозрачните му мигли. Беше доста по-възрастен от мен, от фигурата му се излъчваше самоувереност.

— Не усложнявай нещата.

— Правилата бяха определени от теб.

Джак Флин беше от миризливците. От тялото му се излъчваше миризма на пот и тестостерон, примесена с аромата на „Аква Велва“.

— Аз не убивам деца — отсече той.

— Все някъде трябва да се тегли чертата.

Флин се усмихна и закопча палтото си догоре. Ръцете му потънаха в джобовете. Всички бяхме напъхали ръце в джобовете. Погледнах крадешком към Хоук. Очите му бяха почти заспали.

— Момичето знае, че аз съм убил майка му — рече Флин.

Кимнах.

— Нямаше друг начин, защото тя беше адски тъпа.

Наблюдавах изражението на лицето му, но то не издаваше нищо.

— Обвинението няма да издържи без показанията на очевидец — добави той.

— Хубаво е да имаш приятел като Том Конър, а?

— Познавам го още от дете, когато живееше в „Олд Колъни“ — кимна Флин. — Не приемай нещата като лична обида, а вземи детето и му набий в главата да мълчи. Така всички ще бъдем доволни.

След тези думи Флин смъкна кожената си ръкавица и протегна ръка. Погледнах я. После погледнах Хоук.

— Ще ми кажете ли защо двама лайнари като вас си въобразяват, че са по-добри от мен?

— С колко време разполагаш? — попита Хоук.

Флин се разсмя.

— Искаш ли заедно да преброим труповете, Хоук? — подхвърли той.

Хоук мълчеше и го гледаше с полузаспалия си поглед.

— А ти, Спенсър? — обърна се към мен Флин. — Колко човека си убил досега?

Телефонът му иззвъня. Той го вдигна до ухото си, послуша известно време и го прибра. Снегът продължаваше да се сипе. Обувките ни леко поскърцваха, докато пристъпвахме от крак на крак.

— Беше Джери — кратко ни информира Флин. — Териса Донован е с него.

— Нали щеше да бъде Конър? — подхвърлих аз.

— Нима си въобразяваш, че един федерален агент ще се зарови в такава купчина лайна? Само хора като нас имат привилегията да се търкалят в тях, докато баровците като Конър гледат от трибуната.

— Конър май не знае за кой отбор играе.

Флин замълча за момент. Очите му внимателно опипваха лицето ми.

— Ти знаеш, нали? — подхвърли той. — Но не бъди толкова сигурен.

Погледнах Хоук. Той наблюдаваше Флин с равнодушен поглед, сякаш изобщо не му пукаше.

— Къде е Мати? — попитах.

— На сигурно място.

— Сделката беше друга.

— Наблизо е.

— Тогава да вървим да я видим.

— Ако я искаш, след половин час трябва да си на метростанция „Съливан Скуеър“. Без ченгета и без Хоук. Спускаш се на перона за пристигащи и чакаш влака. Мати ще бъде в него. Ти се качваш, аз слизам. Всички ангажименти отпадат, ако в този отрязък от време се случи нещо с онази Донован.

— Започвам да се чувствам като Уил Кейн — рекох.

Флин не ме чу, защото вече се спускаше по стъпалата. Черният джип отново се появи, изчака го да се качи и бързо потегли. Секунда по-късно за него се залепи някакво тъмнозелено беемве.

— Това не ми харесва — изръмжа Хоук.

— А как мислиш, че се чувствам аз?

— Дали Джери е в ръцете на Куърк и бостънската полиция? — изгледа ме той.

— Положително.

— А мислиш ли, че Флин ще научи за това в рамките на следващите трийсет минути?

— Скоро ще разберем.

— Дори и да не научи, той няма да играе честно. Наясно си, нали?

— Да.

— А ако аз се появя на перона с теб, със сигурност ще бъда засечен.

— Няма съмнение — кимнах аз. — Достатъчно си едър, за да те забележат.

— Което означава, че се налага сам да газиш в лайняния поток.

— Не бих казал, че е любимият ми поток.

— Ще признаеш обаче, че нещата са доста по-интересни от риболова, нали?