Ейс Аткинс
Приспивна песен (17)

17

Предположих, че баба Съливан чака Мати и близначките да се приберат от училище. Бях готов да се обзаложа, че им е направила домашна лимонада и е изпекла захаросани сладки, а после, за да минава времето, се е заела с шиене или плетене. В душата ми дори се промъкна надеждата, че може да ме покани на вечеря. Например на печено с пресни картофки. Гласът на Пери Комо от стереото и домашен ябълков пай за десерт.

Наложи се да чукам цели пет минути, докато ми отвори.

Оказа се, че баба отново си поспива след поредния запой. Бях доста шокиран, но все пак се овладях и за пореден път се представих. Нали при първата ни среща тя пак спеше.

Тя не реагира, а само се завъртя и седна на плетения стол в дневната. Захапа цигара, щракна запалката и размаха ръка, за да прогони дима. Днес баба Съливан не изглеждаше толкова стара и кльощава. Беше си сложила грим и носеше червена камизола, която разкриваше добре оформени и изпъстрени с лунички рамене. Имаше чип нос и тъмнозелени очи. Годините й бяха някъде след четирийсетте. Изглеждаше поизносена, но все още привлекателна. А може би така ми се струваше на слабото осветление в стаята.

Май я дразнеше светлината, която проникваше през тесния процеп между спуснатите пердета. Отидох да ги придърпам по-плътно едно до друго, а след това седнах на канапето. По телевизора с изключен звук течеше някаква сапунка. Жена с буйна руса коса ридаеше над болнично легло, в което лежеше мъж с бинтована глава.

Баба изпусна нов облак дим, който проблесна на остатъците от дневна светлина.

— Ти си детективът — констатира тя.

— Режа змейски глави и спасявам девици — допълних аз.

— Мати постоянно говори за теб.

Кимнах.

— Има ти доверие.

Отново кимнах.

— Тя е добро дете.

— Много е упорита — рече баба.

— Точно това я прави добра.

— И майка й беше такава. Не позволяваше на никой да й противоречи. Имаше мнение по всички въпроси.

— Хората казват същото и за мен — рекох. — Разкажи ми за дъщеря си.

— Беше луда по момчетата и пиеше здраво — започна баба. — Но влезе в релси заради Мати. Бог да благослови това дете. То направи така, че Джули да се върне при мен за известно време.

— Колко?

— Няколко години.

Баба стана и откачи от стената снимката на Джули от гимназиалните години. Подаде ми я внимателно, с две ръце. Няколко прашинки проблеснаха. В стаята се долавяше особената атмосфера на таван, пълен с молци и стари дрехи. В средата на протъркания килим се издигаше цяла купчина играчки и плюшени животни. Заех се да разглеждам фотографията на Джули. Жената чакаше пред мен, опипвайки механично татуираната си ръка с името на дъщеря й.

— Знаеш ли за катастрофата?

Кимнах.

— Тогава Мати беше на четири — добави баба. — Тази катастрофа промени всичко. Някакво тъпо копеле ударило колата й, докато отивала на работа. След това дойдоха болкоуспокоителните и кокаинът. Оттук нататък поемаш ти.

— Какво стана с онзи, който я блъсна?

— Получихме десет бона след извънсъдебно споразумение. Беше някакъв смотан бизнесмен от Ривиър. Дори не се извини, предпочете да се скрие зад полата на адвокатката си. А Джули изгуби работата си.

Жената млъкна и тикна мазен кичур коса зад ухото си. Изглеждаше занемарена и откровено мръсна. Размаза угарката в пепелника и веднага запали нова цигара.

Вече знаех, че се казва Колийн.

— Предполагам, че тези пари не бяха достатъчни за стабилизиране на финансовото ви състояние — подхвърлих аз.

— Всичките изтекоха във вените й — въздъхна Колийн. — Не успях да я спра. После започне да краде. Продаде бижутата на майка ми, продаде и телевизора. Наложи се да я изгоня, но задържах Мати. Тя вече не се интересуваше от нея. От мен също, поне докато не се родиха близначките. Издържа чиста близо година, после отново се върна към лъжите и кражбите.

— С какви хора се виждаше преди смъртта си?

— С паразити, които не заслужават да бъдат наричани хора. А ти не давай напразни надежди на Мати. Всъщност колко ти плаща?

— Дузина понички.

— Много смешно — отбеляза тя и наистина се разсмя. — Тогава откъде ти е това нещо под окото?

Пъхнах ръце в джобовете и не отговорих. Баба продължаваше да ме наблюдава някак отнесено. Може би димът и алкохолните изпарения й пречеха да види по-ясно разбития ми нос и насиненото око.

— Виждала ли си я някога в компанията на човек на име Ред Кейхил? — попитах.

Тя издуха нова порция дим и поклати глава.

— А на Мърфи Луната?

Ново поклащане. Ръката й се вдигна да разсее дима.

— Тачи Кайли?

Пак поклати глава. Май изобщо не ме слушаше.

— Предполагам какво си мислиш за мен — каза накрая тя.

Замълчах.

— Имаш ли деца?

— Не.

— Най-гадно е да надживееш детето си. Всеки ден се питам защо господ не прибра мен вместо нея.

Съгласих се.

— Правя всичко възможно — добави тя. — Но Мати е силна. По-силна от мен.

После внезапно се разрева, тананикайки с пиянски глас една много стара песен:

— „Насън отново пристъпвам към леглото и усещам ръчичките й да се увиват около мен. Както го правеше някога…“ Знаеш ли я тази песен? — попита тя. — Едно време я пеех на Джули. Когато се роди, самата аз бях почти дете. Сантиментални глупости, нали?

— За пръв път я чух в един филм с Бинг Кросби — отвърнах. — Хареса ми.

Тя избърса сълзите с опакото на дланта си.

— Искаш ли едно питие, мамка му?

— Още е доста рано.

— Не те питам колко е часът.

Свих рамене. Тя влезе в миниатюрната кухничка и отвори един шкаф над печката. В ръцете й се появи бутилка бърбън „Олд Форестър“. Тя наля щедри порции в две бурканчета от сладко, украсени с ухилените физиономии на зайчето Бъни и птичето Туити. Подаде ми едното тържествено, сякаш беше от кристал.

— Охо, класика — похвалих я аз.

— За мен си е добро.

— Познаваш ли Мики Грийн?

— А ти как мислиш? Това е мръсникът, който уби моята Джули.

— Виждала ли си го преди убийството?

— Ами да. Все се мотаеше наоколо и се правеше на добро момче.

— Мати вярва, че е невинен.

— Децата имат нужда да вярват в нещо — отвърна тя и пресуши питието си на един дъх. — В Дядо Коледа, великденското зайче и всички останали. Но аз съм вече стара за такива неща. Единственото, за което те моля, е да не разбиваш сърцето на малката ми кукличка. Моля те! В живота се случват лоши неща. Човек просто трябва да ги преглътне и да продължи напред.

Кимнах. В стаята настана тишина.

— Не изглеждаш чак толкова зле — обади се по някое време тя.

— Не си видяла другата ми страна.

— Приличаш на човек, който се е посдърпал с кварталните бабаити.

— От белята си вадя хляба — обясних аз.

Глътнах наведнъж своята порция „Олд Форестър“. Бабата на Мати ме наблюдаваше усмихнато. Със замаяна и някак колеблива усмивка.

После се облегна назад, протегна се и въздъхна дълбоко. Изпълненото с неудобство мълчание се завърна. Усетих как вътрешностите ми се затоплят от алкохола. Намигнах й и си тръгнах.

Навън властваше силният и студен вятър. Вдигаше боклуците във въздуха и ги запращаше в близката тухлена стена. Придвижих се пеш до Кемп стрийт, но не открих колата си. Ако беше кон, щях да му подсвирна.

Огледах улицата в двете посоки. Колата ми беше изчезнала.