Ейс Аткинс
Приспивна песен (4)

4

На другата сутрин се срещнах с полицай Боби Барет в закусвалнята „Мълс“, която се намираше на Бродуей в Южен Бостън. Всъщност пред нея, защото Барет остана до радиостанцията си в патрулната кола. „Мълс“ беше скапано заведение с основно ястие бъркани яйца и с неонова реклама на покрива. Иначе си беше обикновена барака със стени от неръждаема ламарина. Утрото беше мразовито, с температура около нулата. От устата ми излиташе пара.

— Мики Грийн — промърмори Барет. — Голям боклук.

— Арестувал ли си го някога?

— Няколко пъти. Главно за кокошкарски работи. Имаше цял куп официални предупреждения. Човек можеше да се обзаложи, че ако нещата се сговнят някъде из района, Мики ще е там. Дребен квартален измамник — от онези, които са готови да ти продадат коледна елха през юли.

— Но убиец?

— А ти как мислиш? — изгледа ме Барет. Беше някъде към четирийсет и пет годишен, с бръсната глава и внушително шкембе.

— По-скоро крадец — отвърнах.

— Всеки пандизчия твърди, че е невинен.

— Куърк каза, че си им помогнал в разследването.

— Някой е похарчил четвърт долар, за да го натопи — сви рамене Барет. — Обаждането дойде от телефонна кабина. Някакъв тип обяви, че Мики Грийн претрепал онази жена, как й беше името…

— Джули Съливан.

— Точно така, Съливан — кимна ченгето. — Тръгнах да търся Грийн из местните кръчми, но знаеш ли къде го спипах? В една автомивка, зает да търка кръвта от седалката на скапания си понтиак.

— Охо.

— Гадна работа. Кара те да мечтаеш за деня, в който щатът ще възстанови смъртното наказание.

— Мотив?

Барет се поусмихна и поклати глава.

— Жертвата беше от онези, които наричаме друсани курви. Извършителят също употребяваше. Събереш ли двама такива на едно място, със сигурност ще се получи квартално парти.

— Значи дрога, а?

— Всичко е възможно, особено ако мозъкът ти е изпържен. Веднъж видях как един такъв убива приятеля си за буркан фъстъчено масло.

Вътрешността на „Мълс“ изглеждаше топла и приятна, сякаш излязла изпод четката на Хопър. Зад изпотените стъкла се виждаха хора, които закусваха и пиеха кафе в сепарета с винилови седалки. Други четяха вестници или просто си бъбреха. Една спокойна съботна сутрин. Извърнах глава към празните тухлени магазини надолу по улицата. Бяха много, но всички отдавна изоставени на произвола на съдбата.

Вдигнах яката на коженото си яке и отпих глътка от картонената чаша в ръката си.

— Чувал ли си за двама, на които имат викат Луната и Пипера?

— Какви са пък тия? — учуди се Барет. — Рап група или какво?

— Наркопласьори.

— Мога да поразпитам.

Подадох му визитката си и подхвърлих:

— Мисля, че Джули Съливан не е била приоритет на момчетата от отдел „Убийства“.

— Няма как да бъде — кимна Барет. — Особено когато става въпрос за момиче от южните квартали с подобен начин на живот. Според мен убийството й дори не е стигнало до страниците на „Глоуб“.

— Имаше два реда — рекох.

— Защо изобщо си се захванал с нея? — пожела да узнае ченгето.

— Семейството й ми предложи добър хонорар.

— Трябва да е наистина много добър — заяви Барет.

— Да не говорим, че по принцип съм смелчага с каменно сърце.

— Куърк твърди, че си умник и стреляш право в целта.

— Вярно е.

— Каза, че някога си работил в областната прокуратура на Мидълсекс, но си напуснал, защото не обичаш да ти заповядват.

— И това е вярно.

— Може би по същата причина и аз си останах патрулно ченге, въпреки че вече съм на четирийсети пет.

Благодарих му за отделеното време, стиснах десницата му и подкарах на юг по Дорчестър авеню. Вдясно от пътя се появи голяма табела, която любезно съобщаваше на английски и ирландски, че навлизам в Южен Бостън.