Ейс Аткинс
Приспивна песен (44)

44

Мати седна отзад. Хоук извади пушката си.

Тя смъкна шапката на „Сокс“ от главата си. Якето й беше мокро. Мушна глава между предните облегалки и се усмихна. Дъвчеше дъвка усилено.

— Къде отиваме?

— На лов, госпожице — отвърна Хоук. — Отпусни се и гледай какво ще стане.

Включих отоплението на максимум. Миниатюрните късчета лед продължаваха да засипват пътя пред нас. Присъствието на Мати противоречеше на последната троха здрав разум, която ми беше останала. Но тя настояваше да гледа как работим. А в комбинация с чакането гледането може да стане опасна работа. Е, и това бе стъпка напред, ако се вземеше предвид фактът, че не можех да я науча нито да се боксира, нито да строи къщи.

— Това ти доставя удоволствие, а? — подхвърлих.

— Да.

— Защо?

— Защото имам чувството, че върша нещо — отвърна тя. — Че ние определяме правилата, а не те. Че всичко е в наши ръце.

Кимнах.

— Защо просто не приберете мръсниците и не ги спукате от бой? — попита тя.

— И аз това му повтарям на Спенсър — изръмжа Хоук.

— Трябва да слушаш какво ти казва Хоук — обърна се да ме погледне тя.

Хоук се ухили.

Подкарах нагоре по Дорчестър авеню, стигнах до Уест Бродуей и свърнах по Джи стрийт към триетажния блок на Ред Кейхил. Паркирах малко встрани, на едно чудно място между две покрити със сняг коли. Изключих двигателя и предното стъкло моментално се покри с миниатюрни парченца лед. Хоук се облегна назад. Купето беше приятно затоплено. Сякаш си бяхме у дома.

— Семейството на Териса има ли представа къде може да е отишла? — обърнах се към Мати.

— Никаква — поклати глава тя. — Приключила смяната си в магазина и просто изчезнала.

После отново се приведе между облегалките и направи голям розов балон.

— Тя е много близка с по-малката си сестра. Буквално не могат една без друга.

В купето настъпи тишина. Хоук затвори очи.

— И какво правите, докато дебнете? — подхвърли след известно време тя.

— Понякога играем на дама, понякога Хоук ми пее — отвърнах аз.

Без да отваря очи, Хоук започна да тананика припева на „Олд Мен Ривър“.

— С други думи висите като паяци, пиете кафе и дрънкате глупости — дефинира ситуацията Мати.

— Хлапето си го бива — промърмори Хоук.

Трийсет минути по-късно Ред и Луната се размърдаха. Аз запалих двигателя.

Изчаках няколко секунди и поех след рейндж роувъра, който напусна Южния район и се насочи към моста на Съмър стрийт. После Ред пое по „Атлантик“ в посока на Норт Енд и аз неволно се запитах дали пък няма да се натъкнем на някаква ирландско-италианска връзка. Но джипът продължи на север по моста „Чарлстън“ и се насочи към „Олд Айрънсайдс“. Спряха в центъра на Чарлстън и хлътнаха в някаква билярдна зала, носеща съвсем уместното име „Билярд А-1“. Появиха се няколко минути по-късно и отново потеглиха.

Надявах се, че Мати ще се отегчи. Но тя изобщо не го направи. Наблюдаваше ме как шофирам. На правите участъци увеличавах дистанцията, а при наближаване на светофари я скъсявах. Когато Ред спираше, аз го подминавах, правех кръгче из квартала и паркирах на подходящо място — разбира се, ако джипът все още беше там. Така се сливахме с трафика, надявайки се да останем незабелязани.

В един момент Мати реши, че сме ги изпуснали. Аз обаче направих ловка маневра и изскочих на някакъв мост само две коли зад тях.

Не успях да сдържа доволната си усмивка.

— Това не беше лошо — оцени уменията ми тя.

Продължихме да шарим в трафика. На моменти изоставах на пет, шест, а дори и осем коли след рейндж роувъра. В други стъпвах на газта, задминавах го и отново намалявах.

— В момента просто ти се фука — обади се Хоук. — Освен това онези двамата няма да разберат, че са следени, дори да го правим с „виеномобила“ на Оскар Майер.

— Искаш да кажеш, че просто са тъпи? — пожела да уточни Мати.

— Толкова тъпи, че някой трябва да ги полива, за да не увехнат — отвърна Хоук.

Последвахме ги по Стороу Драйв, надолу покрай реката. В един момент Ред се отклони на юг, обратно към „Фенуей“. В района на Бостънския университет рязко намали скоростта. После зави по Кенмор Скуеър, а аз бях принуден да спра на червен светофар. Над тухлената сграда на книжарницата на „Бийкън“ след пресечката стърчеше огромният билборд на „Ситгоу“.

Пешеходци с разтворени чадъри газеха рядката киша, която стигаше до глезените им. Светна зелено и аз подадох газ. Не след дълго възстанових дистанцията.

— Хубав ден — промърмори Хоук.

— Просто се чудя защо живеем тук.

— За да оценим цялата красота на сезоните — поясни партньорът ми. — Но ако тръгнат пеша, ти ще си този, който ще ги проследи. Аз нямам никакво намерение да съсипвам новите си ботуши.

— Това е най-умната приказка, която напоследък съм чувал от теб.

— Я стига! — ядоса се Хоук. — Тези ботуши струват много повече от всичко, което си натъпкал в гардероба си!

— Вижте! — обади се Мати.

Рейндж роувърът направи обратен завой на „Бийкън“ и спря пред някакъв мрачен бар, който рекламираше пилешки крилца. „Две на цената на едно“. Старата дървена фасада беше боядисана в зелено. През прозореца се виждаха светещи реклами на бира. На тротоара отпред имаше няколко очукани кофи за боклук.

Ред и Луната слязоха от джипа. Луната се протегна и почеса дебелия си задник.

Ние паркирахме близо до магазина за сувенири на „Сокс“, който май беше по-голям от самия стадион. Хоук отново затвори очи, а Мати се беше привела над облегалките и ми дишаше във врата. Продължаваше да прави балони. Чистачките се включваха на всеки няколко секунди.

Аз скръстих ръце на гърдите си и заковах поглед във вратата на бара. Оставих двигателя да работи. Така изтекоха десетина минути. После се пресегнах и го изключих. Настъпи дълбока тишина. Суграшицата и дъждът продължаваха да почукват по стъклата.

— Ако искаш, ще те закарам у дома — подхвърлих.

— Не, тук ми харесва.

— Утре си на училище.

— Искаш да се отървеш от мен ли? — изгледа ме тя.

— Не, разбира се — дадох заден аз.

Хоук се ухили.

Няколко минути по-късно Ред и Луната излязоха от стария бар. Влачеха със себе си някакъв много дребен и много кльощав мъж с посивяла коса. Стори ми се, че го познавам, и смушках Хоук. Партньорът ми се приведе към предното стъкло. Погледа известно време, после кимна.

— Прав съм, нали? — попитах.

— Той е.

— Кой той? — обади се Мати. — Винаги ли използвате кодирани послания?

— Чико Хърш.

— Кой, по дяволите, е Чико Хърш? — попита тя.

— Букмейкър, от най-печените — поясних аз. — Работи още от времето, когато „Брейвс“ играеха в Бостън. Господи! На колко години е Чико?

— Трябва да е някъде към деветдесет — промърмори Хоук. — Мислех, че мръсникът отдавна е хвърлил топа.

Луната сграбчи стареца за рамото и грубо го напъха на задната седалка на джипа. Каза нещо неприлично на висок глас, а след това затръшна вратата. Двамата с Ред се качиха отпред и рейндж роувърът потегли.

Ние поехме след него. Мати гледаше като омагьосана. Забелязах щастливата й усмивка в краткия миг, в който хвърлих бегъл поглед в огледалото за обратно виждане.

Здравият разум да върви по дяволите.