Ейс Аткинс
Приспивна песен (56)

56

Адресът се оказа триетажна тухлена сграда на Съмър авеню. Върху полегатия покрив имаше дебел пласт сняг. Между оградата от ковано желязо и главния вход се извиваше тясна пътечка. Пред входа се издигаше пилон без знаме, ограден от две млади дръвчета с голи клони. На паркинга имаше малка дървена табела с надпис СЪМЪР ХАУС. Под нея пушеше цигара някакъв мъж, облегнат на гребло за изриване на сняг.

— Болница? — подхвърли Хоук.

— По-скоро хоспис.

— За хора, чието време изтича?

— Аха.

— Мислиш ли, че Джери се занимава с благотворителност?

— Нещо не ми се вярва — промърморих аз.

Точно в девет и десет сутринта на паркинга пред къщата се появи сребрист хамър. От него слезе Джери Броз, облечен в дълго до глезените бежово палто и черни каубойски ботуши. На носа му бяха кацнали слънчеви очила. Огледа се в страничното стъкло, опипа косата над челото си и пое по извитата пътечка към къщата.

Натисна някакво копче и бутна вратата.

— Прави ли ти впечатление, че Джери Броз е смахнато копеле? — подхвърлих.

— Заради облеклото ли?

— Заради дрехите, заради начина, по който ходи, и заради приказките, които дрънка. Според мен всичко около него е шантаво.

— Не е наред — кимна Хоук.

— Ама хич — рекох аз.

— Ще започваме ли? — подхвърли Хоук и протегна ръка към топката на бравата.

— Да — кимнах аз.

Минахме по същия път и натиснахме същото копче на стената. Вратата се отвори. Озовахме се в просторно и пусто фоайе с излъскан до блясък линолеум на пода. Дъската до стената гордо информираше за менюто на деня — пилешки пай, варени моркови и пудинг с карамел.

— Може би трябва да останем за обяд — промърмори Хоук.

Вляво се виждаше просторна трапезария с пожълтели дантелени пердета. На всяка маса имаше букетче розови карамфили, покривките също бяха розови. По стените имаше мотелско изкуство — предимно залези в Кейп Код и натюрморти. Миришеше на бекон, слабо кафе и дезинфектанти.

Посрещна ни музика. Няколко семейства бяха седнали пред големия телевизор в съседната зала, по който течеше поредният епизод на „Шоуто на Лорънс“. Дребни дечица седяха в скутовете на бледи и крехки на вид хора. Някои бяха стари, други не. Лесно беше да се идентифицират умиращите. Лицата им излъчваха по-скоро примирение, отколкото покой. Лорънс дирижираше на плоския екран. Децата се смееха, викаха и прескачаха от скут в скут.

Зад бюрото до стената седеше жена с оранжева рокля. Очевидно прехвърлила шейсет, тя беше прекалила с грима — съгласно една отдавна отминала мода. Червено боядисаната й коса беше стегната в безупречен кок. Носеше много златни гривни и пръстени.

— Да? — изгледа ни въпросително тя.

— Ние сме с господин Броз — рекох. — Неговите модни координатори, мистър Солт и мистър Пепър.

Хоук ме погледна с вдигнати вежди. Жената мълчеше.

— Стая триста и осем — рече най-сетне тя.

Аз кимнах, а тя отново се обърна към монитора пред себе си.

Взехме асансьора за третия етаж и бързо открихме стаята. Вратата беше отворена. Единственият прозорец беше скрит зад още едно дантелено перде. В единия ъгъл имаше червено кожено кресло и малък скрин, покрит със старомодна дантелена покривка. Предназначението му беше донякъде да смекчи болничната обстановка. Голите бетонни стени бяха оборудвани със стратегически разположени перила от неръждаема стомана. Над мивката беше окачен дървен кръст с позлатена фигурка на Христос. На етажа беше много тихо. Никакви препарати не бяха в състояние да отстранят миризмата на болести и разложение. През прозореца проникваше слабата светлина на зимното утро.

Джери Броз седеше на малък стол със събрани за молитва длани. На леглото пред него спеше мършав старец, от носа му излизаха тръбички.

Познах го веднага.

Когато срещнах за пръв път Джо Броз, той кипеше от самочувствие и неизчерпаема енергия. Спомних си, че тогава носеше бял костюм, бяла жилетка и тъмносиня риза с бяла вратовръзка. От джобчето на жилетката висеше тежък златен ланец, на кутрето му проблясваше пръстен с огромен диамант. Нарече ме педал, който се прави на отворко.

Преди години Броз имаше репутацията на най-опасния човек в Бостън и целия щат Масачузетс. Беше дребен, алчен и жесток. В зенита на кариера си разполагаше с цяла армия щатски сенатори и полицейски началници, които буквално държеше в малкия си джоб. Целият град беше негова собственост.

Преди да изчезне, отношенията помежду ни бяха доста странни. Беше направил няколко опита да ме ликвидира, но в личен план винаги държеше на думата си. Вини имаше пръст поне в един опит за отстраняването ми.

Това, което беше останало от тъмната коса на Джо, беше абсолютно бяло. Няколко редки кичура стърчаха отстрани на главата му. Зъбите му бяха все така големи за малката му уста — широко отворена и гълтаща въздух на разпокъсани порции. Навсякъде около леглото му се виждаха екраните и циферблатите на сложна апаратура.

Очите на Джери останаха затворени в продължение на няколко дълги секунди.

Чувах пропукването на коженото яке на Хоук, който се беше изправил до мен. Аз сведох глава и зачаках.

Джери отвори очи и ни огледа с неприкрито отвращение.

— Бог да ви убие и двамата — рече той.

— Здрасти, Джери.

— Какво искате, да ви вземат мътните?

Хоук отговори пръв.

— Всичко — рече той.