Ейс Аткинс
Приспивна песен (19)

19

— Нещо си се объркал, драги — заяви Хоук. — Би трябвало ти да преследваш лошите, а не те теб.

— Може би трябваше да им разясня правилата — рекох.

— И да те гръмнат, докато го правиш — отбеляза Хоук.

— Би означавало слаба форма.

— За бандюгите формата изобщо не е задължителна. Понякога има правила, понякога няма. И това е всичко.

Седяхме на една ъглова масичка в бара на хотел „Мариот“. Широките прозорци гледаха към малка марина, където бяха закотвени множество зазимени яхти. Отвъд нея се виждаше неспокойната и студена вода на Атлантическия океан, която подмяташе шамандурите. Хоук беше със слънчеви очила.

— И без това не харесвах тая кола — промърмори той. — Какво стана със старото ти кабрио?

— Сюзан каза, че вече не е практично.

— Същото казва и за моя ягуар.

Отпих глътка „Сам Адамс“. Хоук пиеше шампанско „Айрън Хорс“ и често допълваше чашата си.

— Виждам те в един миникупър — рекох.

— Никога няма да ме видиш в нещо мини, стари друже.

Днес се беше облякъл като Джони Кеш — черни ботуши, черни панталони, черна риза с отворена яка и черно кожено палто. На кръста имаше широк колан със сребърна тока, в центъра, на която блестеше огромен тюркоаз. Когато влезе в бара, всички се обърнаха да го погледнат. Хоук умееше да се появява като истински професионалист.

— Ще бъде доста забавно — промърмори той.

— Тъй ли?

— Отдавна не сме го правили.

— Кое?

— Да сритаме малко задници.

Кимнах в знак на съгласие.

— Тая зима нещо ми бягаш — добави той, докато отпиваше от шампанското си. — Добре че дойде да потренираме, та успях да зърна белия ти задник. В един момент си помислих, че си му отпуснал края и вече не виждаш смисъл в тренировките.

— Не съм — рекох.

— Какво друго могат да правят хора като нас?

— Нищо.

— Радвам се, че се върна — кимна той.

Вдигнах тост с полупразната чаша и отпих глътка бира.

Хоук се обърна към развълнувания океан.

— Горкичкият Джери Броз — промърмори той. — Нещастникът така и не се научи кога трябва да се откаже.

Направих знак на бармана за още една бира. Нямах нищо против Южен Бостън, но на крайбрежието се чувствах далеч по-добре. Освен това ми беше приятно да се видя с Хоук. Никога не бих си го признал, но на практика бях направо щастлив да го видя. Той също не би пожелал да му призная, че съм изпитал сериозни притеснения при появата на онзи квартет.

— Ако Ред или Броз са изпратили цели четири мутри подир ирландския ти задник, това си е сериозен комплимент — подхвърли той.

Кимнах, отпих глътка бира и довърших сандвича в чинията си.

— Проява на уважение, а? — добави Хоук.

— Обявих колата си за открадната, но ченгетата едва ли ще я открият — споделих аз. — Ще ми трябва някакъв превоз.

— Така е, но аз не съм ти шофьор, стари друже. Имам да свърша куп глупости, да задоволя цяла опашка качествени мадами. Няма как да те разхождам из Южния район.

— Ред и Луната демонстрираха отношението си. Все още не знам какви са интересите на Джери в тая работа.

— Какво искаш от горилите му?

— Да проведем един любезен и цивилизован разговор.

— В това няма нищо лошо.

— Джули Съливан е била в тяхната компания, преди да умре.

— А ти ставаш безкрайно подозрителен, тъй като ги знаеш какви са лайнари.

— Не чак безкрайно, но все пак…

— Човече, ти създаваш неприятности на фамилията Броз още от времето, когато диското беше на мода — отбеляза Хоук.

Свих рамене.

— Може би трябва да си поговоря директно с Джери — рекох. — И да уредим нещата като приятели.

— Това ще му хареса — ухили се Хоук. — Поговорете си за онзи случай, когато го простреля. Спомнете си за доброто старо време.

— Чувал ли си нещо за стареца му?

— Джо не е ли хвърлил топа? — подхвърли той и опразни бутилката „Айрън Хорс“ в чашата си. На устните му изплува доволна усмивка.

— Ако е така, би трябвало да махнат снимката му от дъската за обяви пред пощата.

— Кажи нещо за момиченцето, което те е наело — рече Хоук.

— Мати.

— Мати е видяла как Ред и Луната отвличат майка й, така ли?

Потвърдих.

— Но те са наркопласьори. Може би са искали да я пораздрусат. Откъде да знаем дали оня Мики Грийн не й е видял сметката след това?

— Мати твърди, че не е такъв човек.

— А ние откъде знаем дали има право?

— Не знаем.

— Но след като оня дебелак се опита да ти срита задника, вече не си толкова сигурен, така ли?

— Така.

— И се надяваш нещо да изскочи, като продължаваш да ги дразниш?

— Аха.

Очите на Хоук зад тъмните стъкла останаха безизразни. Той свали очилата и внимателно ги остави на масата.

— Отбеляза ли, че не споменах нищо за окото ти?

— Какво ми е на окото?

— За последен път го видях такова след една загрявка с моя милост — обяви той.

— И ти беше на същия хал.

— Глупости — отсече Хоук.

— Притежаваш това, което по-учените от нас наричат „селективна памет“.

— Помня абсолютно селективно, че направо те размазах — ухили се Хоук.

Отпих още една глътка „Сам Адамс“. Защо тези скръндзи в „Мариот“ не предлагаха и ядки към бирата? В стария „Риц“ даваха не само ядки, но и различни хапки. Всеки можеше да разчита на тях по време на промоциите. Ходех толкова често в тамошния бар, че някъде около пет следобед устата ми механично започваше да се пълни със слюнка.

— Ела с мен да приберем Мати от училище, а след това ще се отбием при Броз.

Хоук кимна.

— Малката ти е задала куп важни въпроси, които чакат отговор — подхвърли той.

— Нали не мислиш, че ще изглежда, сякаш съм бил принуден да доведа големия си лош интимен приятел?

— Не — кратко отвърна Хоук и довърши шампанското си. После се изправи и започнала облича черното си палто. Слънчевите очила отново кацнаха на носа му. — Аз наистина те харесвам, бяло момче. Но никой не е казал, чете обичам.