Ейс Аткинс
Приспивна песен (22)

22

На другата сутрин взех кола под наем, закарах Мати на училище и тръгнах обратно към офиса. Купих си голяма чаша кафе и две големи пълнозърнести кифли, едната, от които захапах още докато правех списък на свидетелите в жълтия си бележник. В един момент спрях да пиша, облегнах се назад в стола и заковах поглед в тавана. След това погледнах рамкираните литографии на Ван Меер, които ми бяха подарък от Сюзан, обърнах се към прозореца и зареях поглед към новата бизнес сграда на Бъркли стрийт. Явно днес беше ден на зяпането.

Продължих с още кафе и втората кифла, която бързо свърши.

Оградих с кръгче името Тачи Кайл и започнах да прелиствам телефонния указател. Миг по-късно в офиса ми нахлу, без да чука, мъж с голямо шкембе, облечен в марков костюм.

Изправи се пред бюрото ми и аз отместих указателя. Поканих го да седне и той го стори с такова самочувствие, сякаш лично плащаше наема.

— Ти ли си Спенсър? — попита той и се приведе напред с лека усмивка.

— Екзистенциален въпрос ли е това?

Усмивката му се стопи.

— Не. Най-обикновен шибан въпрос.

— О, от тези ли? — изгледах го разочаровано аз.

Той се наведе напред и измъкна значка от вътрешния джоб на марковото си сако. Тъмносиньо, с отлична кройка. Под него носеше ослепително бяла риза с ръкавели. Вратовръзката му беше яркожълта, също като кърпичката, която се показваше от джобчето. От значката ставаше ясно, че е специален агент от Федералното бюро за разследване.

— Хей, май съм чувал за вас, момчета — подсвирнах.

— Браво на теб.

— Гледам много телевизия — поясних аз.

Той разтърка брадичката си като тъпаците, които се чудят какво да кажат. После изведнъж му светна.

— Ъпстийн твърди, че си умен.

— Ъпстийн е истински познавач на човешкия характер.

— Преназначиха го в Маями.

— Браво. Извадил е късмет.

— Той ми каза да се отбия.

Кимнах и му предложих пълнозърнеста кифла с обяснението, че стабилизира нервната система. Той отказа. Имаше типичното червендалесто лице на ирландец с масивна челюст. Ръцете му бяха къси и дебели, с квадратни нокти, носещи следи от пиличката на маникюристка. Гъстата му и леко прошарена кестенява коса беше оформена като шлем и леко блестеше.

— Том Конър — представи се той. Каза го така, сякаш очакваше да подскоча от вълнение.

Отпих глътка кафе.

— Снощи си се отбил при Джери Броз.

Кимнах и установих, че кафето ми се нуждае от още малко захар. Бръкнах в дясното чекмедже, където редом с магнума .357 държах и няколко пакетчета захар.

— Идвам при теб по препоръка на Ъпстийн. Много свестен човек.

— Такъв е — кимнах аз.

— Провеждаме една операция в Южен Бостън — добави Конър. — Бръмченето ти около господин Броз може да провали две години усилен труд.

— Това би било срамно.

— Можеш да се обзаложиш, че е точно така.

— Няма ли да ме питаш какво съм намислил?

Ченето му увисна от широката усмивка.

— Няма, защото не виждам смисъл.

— Искаш ли да разгледаш литографиите на Ван Меер?

— Имам една молба, съвсем проста.

— Да си налягам парцалите?

— Бързо схващаш, Спенс — похвали ме той.

Пропуснах го покрай ушите си и промърморих:

— Едно време бях добър ученик.

Малката му квадратна длан се протегна през бюрото. Предлагаше ми ръкостискане. Аз обаче се направих, че не го виждам. Той се намръщи и прибра ръката си.

— Можем да ти стъжним живота, Спенсър.

Кимнах. Беше прав.

Завъртях се заедно със стола и погледнах към „Бъркли“.

— Преди време в офиса отсреща имаше една жена със страхотна фигура — рекох. — Всеки ден я зяпах, особено през пролетта и лятото. Почти спирах да работя.

— Е, и?

— Събориха сградата. Тази, която построиха, до известна степен прилича на нея. Но в насрещния офис вече се е настанил някакъв плешив тип, който почиства зъби.

Той се изправи. Опипа вратовръзката и закопча сакото. Успях да забележа служебния револвер под мишницата му.

— Благодаря, че се отби — рекох.

— Ще те държа под око, Спенсър.

— Отношението ви е взето под внимание — отвърнах. — Някой някога го беше казал на Омар Шариф. Май беше Алек Гинес. А може би Род Стайтър?

Конър спря на вратата и се обърна.

— Не можеш вечно да се правиш на отворко, Спенсър.

Той излезе, без да затвори след себе си.

Отпих още глътка кафе, придърпах указателя и продължих да търся номера на Тачи Кайли. Упоритост и постоянство. Две от най-важните качества на отворковците.