Ейс Аткинс
Приспивна песен (30)

30

Прибрах се в офиса на втория етаж, вдигнах щорите и качих крака на бюрото. После разтворих делото на Мики Грийн, което ми бе подарил неуморният му адвокат. Папката беше заплашително дебела, но аз разполагах с голяма чаша кафе и няколко кифлички с боровинков пълнеж. Би трябвало да я победя.

Първите капки студен дъжд забарабаниха по стъклото точно според прогнозата на синоптиците, които обещаха спиране на снега. Кафето и кифличките са още по-вкусни, когато навън е студено. Отхапах си малко и започнах да отбелязвам някои неща в жълтия бележник.

Първото беше фактът, че в нощта на убийството Мики Грийн е бил в компанията на Тифани Ройс. Жената, която не бе разпитана нито от ченгетата, нито от адвоката на Грийн. По онова време Ройс злоупотребявала с наркотици и вероятно по тази причина не я приели за достоверен свидетел. Същата вечер Мати Съливан видяла майка си в компанията на Ред и Луната, но и този факт липсваше в делото въпреки показанията на детето пред разследващите ченгета. От юридическа гледна точка и тя бе ненадежден свидетел — поради простия факт, че бе десетгодишна.

Разбира се, Ред Кейхил обяви, че е продавал дрога на Джули и нищо повече. Но и думата на Ред беше доста далече от златния стандарт.

Тачи Кайли заяви, че в живота на Джули Съливан се бил появил нов мъж. Доста по-възрастен от нея. И съответно адски ревнив. Направил опит да изхвърли Тачи от кръчмата само защото си позволил да размени няколко думи с Джули. И накарал останалите посетители да замръзнат от ужас.

От всичко това следваше, че на сцената се бе появил нов герой — някакъв застаряващ гангстер. Едва ли беше Скокливия Флин, тъй като Тачи би трябвало да го разпознае. Може би съзнанието му е било замъглено от гела, с който си мажеше косата.

Оградих с кръгче името на Флин. Запитах се дали преди четири години е бил в пандиза или извън него. Запитах се още дали е работил за Джери Броз, или Джери Броз е работил за него. Запитах се защо бяха свитнали петима души в „Дорчестър“ миналия месец. И накрая, запитах се дали не съм се забъркал в нова гангстерска война, която няма нищо общо със смъртта на една двайсет и шест годишна жена с три деца преди четири години.

Посегнах към телефона с намерението да звънна на една своя позната в Дирекцията на затворите. Открих я на работното й място и си разменихме няколко приказки. Тя обеща да ми прати по факса всичко, с което разполага.

Благодарих и затворих. После отхапах нов залък и изчетох още няколко страници от делото, внимавайки да не оплескам документите с лепкавите си пръсти.

Това бяха стандартните няколко страници, отделени на предварителните изслушвания и исканията на страните по делото. По принцип всички дела преливат от хартия. Но при делата за убийство положението е още по-тежко.

Открих списъка с веществените доказателства едва когато бях прехвърлил около една трета от дебелата папка. Веднага наклоних стола си към бюрото.

Отпечатъци и следи от кръв, намерени в колата на Мики Грийн. Снимки от местопрестъплението, включително на следите от автомобилни гуми. Разкъсаните и окървавени дрехи на Джули Съливан. Проби, взети изпод ноктите на убитата.

— Охо-хо! — промърморих.

„Охо-хо“ означаваше сигнал, че съм открил нещо. Продължих нататък.

Четох в продължение на още една кифличка и остатъка от кафето.

— Мръсникът изобщо не е поискал лабораторни изследвания на пробите от ноктите! — обявих гласно аз.

Прииска ми се свидетел на това откритие, което без съмнение заслужаваше аплодисменти. Дори Пърл би близнала ръката ми. Ако Джули Съливан се бе борила, шансовете за ДНК от убиеца бяха много големи.

Събрах документите на купчина и ги сложих обратно в папката. Пъхнах я в чекмеджето на близката кантонерка и пристъпих към прозореца.

Това вече беше нещо.

Докато се наслаждавах на триумфа, един черен джип спря пред пожарния кран, който се намираше точно срещу прозореца ми.

От него слязоха двама мъже с черни костюми. Бели, младолики, с еднакви къси прически. Грозните им вратовръзки заплющяха на вятъра. Под сакото на единия мярнах пистолет в кожен кобур.

Другият се обърна и измъкна две водонепромокаеми якета от вътрешността на големия автомобил. На гърбовете им пишеше ФБР.

— Я виж ти.

Оставих вратата отворена и седнах зад бюрото. Чух стъпките им в коридора и се облегнах назад. Младежите надникнаха вътре.

— Вие ли сте Спенсър?

— Ако не съм, трябва да уволня тъпака, който е изписал името ми на вратата.

— Трябва да дойдете с нас.

Изправих се. Револверът беше на колана ми. Якето ми висеше на закачалката.

— На кого дължа тази чест?

— Снощи колата ви е била открита в Бъфало — поясни единият. Почти не можех да ги различа. Бяха като Туидълди и Туидълдъм.

— Браво — рекох. — Много обичам Бъфало.

— В багажника е намерен около един килограм хероин — обяви Туидълди.

— Уф.

— Бихте ли оставили оръжието си? — обади се Туидълдъм.

— Имам разрешително.

— Няма да е за дълго — усмихна се Туидълди.

— Предполагам сте наясно, че още преди няколко дни съм обявил колата си за открадната — рекох.

Агентите не реагираха.

— Вероятно знаете, че аз съм уважаван гражданин на Бостън с многобройни контакти в правоохранителните среди, които ще потвърдят безупречната ми репутация — добавих.

— Кажете го на адвоката си — рече Туидълдъм. — Срещу вас е повдигнато обвинение за междущатски трафик на наркотици.

— Прекрасно — рекох, облякох коженото си яке и ги последвах навън.