Ейс Аткинс
Приспивна песен (10)

10

Мати обясни на учителката, че съм й чичо, и номерът мина. Бих искал да вярвам, че това се дължеше на мъдростта в очите ми или пък на увереността и спокойствието в плътния ми глас. Но по-вероятно беше учителката да е решила, че детето се нуждае от еднодневна ваканция. Мати се беше появила в класната стая със скъсан панталон в защитен цвят, с обелени колене и лакти.

Влязохме в един „Дънкин Донатс“ на Пъркинс Скуеър, малко преди мястото, на което се събираха Бродуей и Дорчестър стрийт. Седнахме на една от високите масички от страната на Бродуей и се загледахме в опашката пред една агенция за осребряване на чекове.

В съседство с нея имаше магазин за железария, а отсреща се намираше пицария „Макгу“, заемаща партерния етаж на стара триетажна постройка. Освен това наблизо имаше банка, бръснарница и малък търговски център на „Гудуил“. Тежките облаци по небето предвещаваха студен дъжд.

Аз си взех две царевични кифли и чаша черно кафе. Мати предпочете понички с пълнеж от гроздово сладко. Безразсъдството на младостта.

— Успя ли да видиш двамата, които искаха да те сгазят? — попитах.

— Почти.

— Не бяха ли Пипера и Луната?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Да ти приличам на глупачка?

— Как изглеждаха?

— Тоя зад кормилото беше по-стар — отвърна тя. — Мърляв, с посивяла коса. Другия не го видях добре. Май беше чернокож. А може би мексиканец или нещо подобно.

— Как разбра, че имат намерение да ти причинят зло?

— Май се досетих в момента, в който предната решетка захапа задника ми.

— Много добро наблюдение — рекох. — А после какво стана?

— Какво мислиш? — сбърчи чело Мати. — Скочих в скапаната канавка.

— Каква марка беше колата?

— Не знам. Беше синя или сребриста.

— Видя ли регистрационния номер?

— Кога? Докато скачах в канавката ли?

— Всъщност няма значение. Вероятно колата е била крадена. Те какво направиха, след като те подминаха?

— Набиха спирачки и се върнаха на заден ход — поясни Мати. — Канавката се намираше пред някакъв строеж и аз побягнах натам колкото ми държат краката. Излязох на Джи стрийт през разни задни дворове. Точно там си скъсах панталона.

— И не закъсня за училище, така ли?

— Аха.

— Каква отдаденост — възхитих се аз.

Помълчахме известно време. Появи се бездомник с военна куртка, който извади шепа монети, достатъчни за една бира и две понички във формата на гевреци. Покрай дебелото стъкло на витрината се точеха автобуси на градския транспорт, които бълваха черен дим, а колелата им разплискваха лугата. Момичето зад щанда изглеждаше отегчено, но лицето му се разведри в момента, в който пред него се изправиха двама тийнейджъри.

— Как е баба ти? — попитах.

— Снощи не се прибра.

— Това не те ли разтревожи?

— Понякога е по-добре, когато я няма.

— Имаш ли и други роднини?

— Разбира се.

— Помагат ли ти?

— За какво да ми помагат?

— За сестрите ти.

— Не ми трябва помощ.

— Сама ги отглеждаш, така ли?

— Не ги отглеждам, а се грижа за тях — поправи ме Мати.

— Каква е разликата?

— Аз съм по-голямата сестра и съм длъжна да се грижа за тях. Нямам време да се замислям по въпроса. Тези неща човек просто ги върши.

Гледах я как си изяжда поничката. После отпих глътка кафе.

Едно от момчетата пред тезгяха сваляше продавачката. Поиска й телефона, но тя го отряза. Мати я чу и се усмихна. Имаше невероятен слух и не пропускаше нищо, което се случваше около нея.

— Как се оправяте у дома? — попитах.

— Получаваме помощи. Освен това баба ходи да чисти жилища и офиси.

— Винаги ли си е попийвала?

— Не толкова много, колкото сега. Не пиеше много и когато мама умря. У дома непрекъснато се мотаеха разни хора от социалните служби. От църквата ни носеха храна и разни други неща. Сигурна съм, че може и да не пие, стига да пожелае.

— Какво стана с тези хора?

Мати сви рамене. Покрай витрината продължаваха да се точат автомобили. Нашият бездомник вече беше на тротоара и просеше с истинско вдъхновение. Хлапакът пред тезгяха не се отказваше да свали момичето и то най-сетне му продиктува телефона си. На това му се вика настойчивост.

— Правиш ли нещо за забавление? — попитах.

— В смисъл?

— Спортуваш ли, ходиш ли на църква? Членуваш ли в някой клуб, имаш ли си гадже?

Тя издаде протяжно сумтене, което можеше да мине и засмях. Аз насърчително й се усмихнах.

— Нямаш гадже, така ли?

Месестото й лице леко поруменя, лактите й се наместиха върху плота. Вдигна ръка и загриза един черен нокът.

— Но обичаш „Сокс“, нали?

— Естествено.

— Какво мислиш за Ейдриан Гонсалес?

— Малко е дебеличък за играч, който струва сто и петдесет милиона.

— Ходила ли си на „Фенуей“?

— Постоянно ходя. Харча всичките си допълнителни пари за сезонни билети.

— Трябва да престанеш да разпитваш за онези типове, особено без мен — преминах на главната тема аз. — В момента това не е добра идея. Може да стане и още по-опасно.

Тя сви рамене.

— Ще те карам с колата на училище и ще те прибирам обратно — обявих аз. — Ако някой дойде у вас, първо звъниш на мен, а след това на деветстотин и единайсет. Ще се опитам да уредя нещо с един мой приятел, който е патрулиращ полицай.

— Добре — кимна тя.

— Как се чувстваш в момента?

— Добре.

— Искаш ли да се отбием в местния полицейски участък, за да разгледаш малко снимки? — попитах. — Едновременно с това ще направим и официално оплакване.

Тя кимна.

— После ще се погрижим за дрехите ти — добавих аз. — Мога да те закарам у вас да се преоблечеш.

— Къде ще ходим?

— На разузнаване.