Ейс Аткинс
Приспивна песен (13)

13

Наближаваше времето за мача между „Селтикс“ и „Маями“. Подготовката вече течеше с пълна сила на плоския екран, почти скрит между избелелите постери за бира и прашната неонова реклама на „Фор Грийн Фийлдс“. Шърли беше на мястото си зад древния бар, заковала очи в телевизора. Отпиваше кафе от голяма чаша с надпис БАБА ЗНАЕ.

— Здрасти — поздравих аз. — Прекрасна вечер, нали?

Тя ме стрелна с поглед, кимна и отново насочи вниманието си към екрана. Беше едра, белокоса, с огромни ръчища и груба като гласпапир кожа. Носеше блуза на цветя, на шията й висеше кръстче от масивно злато. На плота до пепелника лежеше доста употребявана бухалка „Луивил“ с навито дебело сребристо тиксо около ръкохватката.

— Често ли я използваш? — подхвърлих аз, кимайки към бухалката.

— Само когато се наложи.

— Дано не се ядосаш, ако си поръчам едно мартини „Грей Гууз“ с няколко резенчета лимон.

— Предлагаме това, което е изложено на бара, плюс бира и безалкохолни.

На рафта не се виждаше „Грей Гууз“, затова поръчах бира „Сам Адамс“ с шот „Бушмилс“ за себе си и кока-кола за Мати.

Шърли кимна и направи цяло шоу, след като се надигна от високото столче зад бара. Посегна към хладилника с бира. Наля шота в малка чашка, а след това напълни висока чаша с лед и го поля с кока-колата на Мати. Момичето се приведе напред и опря лакти в бара. Разменихме си по един кратък поглед, после тя леко прехапа устни и ми кимна да започвам.

Положих на бара една десетачка, а редом с нея и снимката на Джули Съливан в компанията на оня тип със заливаната коса.

— Познаваш ли тези хора?

Шърли поклати глава и се върна на столчето си. Намести се върху него с цената на известни усилия, а после отново насочи вниманието си към кафето и коментарите на Майк Горман и Том Хейнсън за проблемите в отбраната на „Селтикс“.

— Това ли беше специалната ти техника? — подхвърли шепнешком Мати.

— Страхотна е, нали?

— Тотална простотия.

— Какво друго очакваш от една торба, пълна с понички?

— Не си спечелил дори за дупките в нея — не ми остана длъжна Мати.

Вдигнах рамене, изпих половината шот на един дъх и го омекотих с бирата. Винаги съм харесвал „Бушмилс“. В офиса си държах една бутилка от това питие, което вършеше много добра работа в студено и дъждовно време. Отлично лекарство.

— Шърли?

Тя извъртя очи в моя посока.

— Дай още една бира.

— Не си довършил първата — отбеляза тя.

— Обичам да се запасявам — намигнах й аз.

Тя изпъшка, слезе от столчето и протегна ръка към хладилника. Успя да свърши всичко, без да отделя поглед от екрана.

— Джули Съливан ти е била редовна клиентка — подхвърлих. — Допреди четири години, когато са я убили.

Очите й се извърнаха към мен, после се преместиха на Мати и отново се заковаха върху лицето ми.

— Е, и?

— Търся някой от тогавашните й приятели — поясних аз. — Това момиче е нейната дъщеря, а аз работя за нея.

— Да не си адвокат? — мрачно ме изгледа Шърли. — Да знаеш, че много мразя шибаните адвокати!

— Днес е щастливият ти ден — успокоих я аз. — Не издържах изпитите за адвокатската колегия и си останах само детектив.

Шърли кимна, помълча за момент, после рече:

— Не знам какво да ти кажа. Помня името, помня и че прегазиха едно момиче. Но тук пият много хора. Как да помня нещо, което се е случило преди четири години? Вече трийсет обслужвам този бар!

— Сигурно си обичаш работата — примирително подхвърлих аз.

— Обичам я и още как — въздъхна тя. — Най-вече защото мога да разговарям с какви ли не умници.

Усмихнах се и свих рамене.

— Искаш ли още безалкохолно, сладурче? — попита Шърли.

Мати кимна. Шърли добави в чашата й няколко бучки лед и ги поля с кока-кола. Барът приличаше на изпълнена със светлина и звуци пещера, чиято атмосфера се променяше при всяко отваряне на вратата, предизвикващо сблъсък между свежия студен вятър и душния, наситен с миризма на пот и тютюнев дим въздух.

— Какво ще кажеш за Ред Кейхил? — подхвърлих аз.

Шърли ме погледна, но не отговори.

— А за Мърфи Луната?

— Аз само наливам питиета, сладур.

Шърли се върна обратно на бара, но не седна на обичайния си трон. Запали дълга и тънка цигара и отново насочи поглед към телевизора. В един момент се размърда, за да обслужи някакъв плешивец, който отнесе двете си бири към дъното на салона. После отмести очи от екрана и ме погледна. След още няколко минути вдигна телефона и набра някакъв номер.

Разговорът беше кратък. След него тя отново се върна на мястото си.

На табелата над главата й се мъдреше надпис с големи черни букви: „Пушенето на дрога забранено. Без торбести панталони, без гадни псувни. Дръжте се прилично“.

— Имаш ли нещо против да ме изчакаш навън? — подхвърлих.

— Защо? — попита Мати.

— Мисля, че ще стане напечено.

— Не ми трябва бавачка.

— Чакай ме в колата.

— Не. Ще те чакам тук.

Допих си уискито. Нямах желание момичето да присъства на това, което предстоеше, но съобразих, че при мен все пак ще бъде на по-сигурно място. Том Хейнсън обясняваше защо „Селтикс“ трябва да играят по-комбинативно срещу Леброн Джеймс. Отборът бил отслабен от многобройните контузии. Дори Рей Алън е под въпрос с подутото си коляно.

— Май тоя Хейнсън трябва отново да облече екипа и да зареже пенсията — подхвърлих аз.

Шърли не отговори. Очите й гледаха тъпо, заковани в плоския екран. Мати отпиваше от колата си и гледаше мача. И аз го гледах, но не изпусках от очи и старата метална врата.

Петнайсет минути по-късно тя се отвори и в заведението се появи един наистина огромен мъжага. Коженото му яке беше колкото цирково шапито. Брадясалото му лице беше подпухнало, украсено с малки зли очички. Вратата остана отворена и в бара нахлу студен вятър. На прага се появи още един тип — по-слаб и по-дребен, който затвори след себе си. Оплешивяващата му глава беше гладко обръсната, а лицето му беше сипаничаво.

Насочиха се към бара.

— Сега внимавай! — прошепнах на Мати аз.

Трябва да съм го казал прекалено натъртено, защото лицето на момичето пламна.

— Това е той! — прошепна Мати. — Шибаният дебел задник е Луната!

— Стигнах до същото заключение благодарение на логичното мислене — кимнах аз. — А сега изчезвай!

Мати слезе от столчето и се оттегли. Аз отпих глътка бира. Мърфи Луната седна от едната ми страна, а кльощавият от другата. В бара имаше само още един клиент — пияницата в дъното.

Двамата ме притиснаха.

Започнах да си подсвирквам „Лунна светлина във Върмонт“.

Мърфи ме фрасна в ребрата, преструвайки се, че се протяга. После се обърна и започна да изучава профила ми с немигащ поглед. Чувах как коженото му яке пропуква. Дъхът му беше гаден.

— Намираш ли ме за хубавец? — подхвърлих.

— Защо не се върнеш в Бийкън Хил, скапаняк?

— Не се подвеждай от красотата ми — рекох. — Само приличам на богаташ.

— Онова момиченце ще пострада, а вината ще бъде изцяло твоя — изръмжа дебелият.

Поклатих глава.

— Ако онова момиченце получи дори драскотина, ще ти нахлупя тлъстия гъз на главата вместо шапка.

Той ме сграбчи за бицепса, но аз отблъснах ръката му и направих крачка назад. Вместо отговор Луната ми хвърли много мръсен поглед.

Забих му един ляв прав в слепоочието. Другарчето му се хвърли към мен, но аз го укротих с як удар в окото. Кльощавият се олюля и отстъпи мястото си на Луната. През това време аз потърсих малко свободно пространство на бетонния под. Веднага разбрах, че Луната е от онези типове, които представят тлъстините си за мускули. В повечето случаи изобщо не им се налага да влизат в битка, защото заплашителният им вид е достатъчен. Тоя със сигурност беше тренирал мръснишкия си поглед пред огледалото. Отскочих надясно и му треснах едно ляво кроше в шкембето. В отговор той замахна, почти напосоки, но успя да ме фрасне в окото. Беше бавен и тромав удар, но въпреки това ме заболя. Избегнах следващия с пъргав отскок вдясно, а след това го засипах със серия леви прави, гарнирани с едно солидно дясно кроше. После с още едно, също толкова солидно. А след това с трето, комбинирано с добре насочен ъперкът в тлъстата гуша. Краката му поддадоха. От устата му излетя сподавен звук, нещо като „ек…“.

Кльощавият нададе боен вик и скочи на гърба ми.

Направих чупка в кръста и го хвърлих през раменете си. Тялото му измина метър-два по бетона, ръката му бръкна за пистолета. Но моят 38-и калибър вече беше в дланта ми и сочеше точно в челото му.

Протегнах другата си длан и той покорно сложи оръжието си в нея. Нищо и никакъв глок. Някои хора просто са лишени от въображение.

— Кажете на Ред Кейхил, че искам да го видя.

Извадих една от визитките си и я хвърлих върху Луната. Той опипваше кървящия си нос и все още се опитваше да изглежда пич. Трудна работа за дебелак, пльоснал се по задник.

— Мръсно гадно копеле! — извика Мати.

Бузите й бяха яркочервени. Тя се устреми напред, сякаш за да му нанесе няколко ритника.

— Спокойно — хванах я за лакътя аз.

— Мръсно копеле! — повтори задъхано тя. — Ти я уби, видях те!

Помъкнах я към вратата. Беше по-силна, отколкото изглеждаше.

Докато крачехме към колата, пръстите ми останаха около лакътя й. Револверът 38-и калибър все още беше в другата ми ръка. Тя се тръшна на дясната седалка и започна да подръпва червеникавата коса, която стърчеше изпод розовата шапка. Ръцете й трепереха.

Включих отоплението. Повечето от паркираните коли бяха покрити със сняг. Запалих мотора и подкарах към жилищен комплекс „Маккормък“. Мати кротува известно време, после започна с въпросите.

— Защо не го попита нищо? Нали това ти е работата?

— Може и да не повярваш, но му приложих една от специалните си стратегии — отвърнах. — И без това нямаше да ми отговори. Целта ми беше да обявя присъствието си в Южен Бостън.

— Предполагам, че успя — промърмори Мати.

— Точно така.

— Но те ще дойдат за мен, нали?

— Не — поклатих глава аз. — Ще дойдат за мен. Но за всеки случай ще изпратя някой да пази семейството ти.

— Това по какъв начин ще ни помогне да заковем мръсниците? — логично попита тя.

— По-лесно е, когато накараш лошите да дойдат при теб — промърморих. — А аз съм готов да ги посрещна.

Дясната ми ръка върху кормилото видимо се подуваше. Под окото ми се оформяше тъмен оток.

— Просто обикалям, докато намеря пролука — поясних полугласно аз.

— Не искам да убият и теб, за бога! — простена тя.

— Няма — успокоих я аз. — Би било прекалено хубаво за тях.