Ейс Аткинс
Приспивна песен (28)

28

— Сутринта ми дойде на гости един федерален агент — похвалих се на Хоук аз.

— Не думай!

— Каза, че разследва Джери Броз и бригадите му, а ние му пречим. Предупреди ме да оставим на мира бедния Джери.

— Какво стана с твоя приятел от ФБР Ъпстийн?

— Преместиха го в Маями.

— Раят на евреите.

— Сигурно е на същото мнение — заявих аз. — Новият агент се казва Конър. Не прояви никакъв ентусиазъм за евентуални съвместни действия.

— А ние защо дебнем момчетата на Броз?

— Да имаш по-важна работа?

— Имам, разбира се — отвърна Хоук. — Нова жена в леглото, която затопля копринените ми чаршафи и изстудява бутилката „Айрън Хорс“.

— Аз ти донесох кафе.

— Не е същото, скъпи.

— Простите удоволствия са най-добрите.

— Най-добрите удоволствия вървят в комплект с черна дантела и жартиери.

— Май си прав — признах аз.

Седяхме в ягуара на Хоук и наблюдавахме една двуетажна къща на Източна трета улица, недалече от Дорчестър Бей. Изглеждаше като джудже между околните мастодонти, но беше добре отделена от тях благодарение на прилично оформен двор. Отзад имаше малка барака от гофрирана ламарина. От парапета в предната част все още висяха коледни лампички. Въпреки че времето им беше минало, те все още изглеждаха красиви на фона на лекия снежец, който се сипеше от небето.

Наближаваше полунощ. Къщата беше тиха. Зеленият рейндж роувър на Ред дремеше край отсрещния тротоар. Аз бях оставил колата си на Джи стрийт.

— Разбра ли чия собственост е тази къща? — попита Хоук.

— Ще проверя, като се прибера в офиса.

— Научи ли се да работиш с компютър?

— Записах се на курс.

— Прогрес, Спенсър — въздъхна той. — Прогрес.

През следващия час си бъбрихме за пролетната подготовка на „Сокс“. После неусетно зарязахме бейзбола и минахме на бокса. Така се роди една доста оживена дискусия на тема „славното минало“. Припомнихме си мачовете, които доведоха до великия сблъсък Клей-Листън в Маями. Посмяхме се на думите на Клей, окачествил Листън като „голям и грозен мечок“.

— Листън така и не се оправи след двете поредни загуби — рече Хоук.

— А няколко години по-късно умря — допълних аз.

— Хероин — въздъхна Хоук. — Тая гадост не прощава на никого.

— Затри куп добри хора — заключих аз.

— Колтрейн.

— Били Холидей.

— Чет Бейкър.

— И Сони Листън — добави Хоук. — Големия грозен мечок.

— Не всеки едър чернокож е хубавец като теб.

— Срамота, нали?

Довърших кафето си, което отдавна беше изстинало.

— Май си намислил да проследим Ред и Луната до склада с дрогата, а? — подхвърли Хоук.

— Какво ще кажеш да я задигнем?

— И да ги накараме да станат по-разговорливи?

— Може и да се получи.

— Надяваш се да си изнервил Ред до степен, че да предупреди онзи, който е видял сметката на майката на Мати, така ли?

— Да — късо отвърнах аз.

— Или най-малкото да му звънне по джиесема.

— Точно.

— Но се интересуваш и от разместванията на пластовете в Южния — констатира приятелят ми. — Искаш да научиш повече за последната операция на Джери.

— Никога не съм допускал, че фамилията Броз празнува Деня на свети Патрик.

— Ама сега са заедно с картофаджиите.

— Това звучи обидно за моя народ.

— Добре, ясно — кимна Хоук. — Но човек се пита защо един поляк трябва да се забърква с разни ирландци.

Останахме пред малката къща до три сутринта. Някъде по това време се появиха Ред и Луната и се насочиха към рейндж роувъра. С удоволствие установих, че Луната е разкрасен с чифт хубави синини под очите и няколко охлузвания по лицето.

— Ти ли го подреди така? — пожела да узнае Хоук.

— Аз.

— Много добре, Спенсър — похвали ме Хоук.

Ред размаза фаса си с крак и се качи в колата. Габаритите светнаха. Той пое напред. Хоук запали двигателя и тръгна след тях. Първо към Марийн Парк, а след това на юг по Фарагът Роуд в посока „Кълъмбия“ и „Олд Колъни“.

— Отиват при Джери — отбеляза Хоук.

— Малко е късничко за бар, не мислиш ли?

— Сигурно е затворено.

— Питам се дали все пак няма да ми налеят една бира.

— Бирата е кофти комбинация с гадно кафе.

— Имам железен стомах — уверих го аз.

— Какво ще кажеш, ако просто се помотаем наоколо и изчакаме да видим накъде вървят нещата?

— Вместо да нахлуем директно?

— Аха.

— Джери ще оцени жеста.

— С удоволствие бих го направил щастлив — рече Хоук.

Паркирахме пред оградата на някаква обществена пералня. Въздухът миришеше на силни препарати. От тясната пресечка се разкриваше добра гледка към входа на „Играчите“. Барът на приземния етаж беше тъмен и очевидно затворен. На втория светеше. Зад пердетата мърдаха сенки.

— Какво ли са намислили? — подхвърли Хоук.

— Може би литературно четене, нещо като „Книга на месеца“.

— „Престъпление и наказание“?

— По-скоро комикс като „Малкият Абнър“.

Трийсет минути по-късно Ред и Луната напуснаха сградата през страничната врата. Луната мъкнеше два черни сака. Ред отвори задната врата и Луната ги хвърли вътре. Ред запали цигара. Изпуши я и двамата се качиха в колата.

Хоук запали двигателя на ягуара и включи на скорост.

— Задръж малко — рекох.

Рейндж роувърът направи обратен завой и потегли на север към „Олд Колъни“. Габаритите му примигнаха и изчезнаха.

— Носят дрога — прошепна Хоук. — Сега или никога!

— Оставаме с Броз — обявих решението си аз.

Хоук поклати глава и изгаси двигателя. Снегът продължаваше да вали, слабо и лениво. Протегнах крака. Известно време мълчахме.

Половин час по-късно се появи и Джери Броз, с черно бейзболно яке и шапка в същия цвят. Лявата му ръка беше скрита в джоба, с дясната си запали цигара. Зърнах облачето дим, което излетя от устата му.

Вероятно беше натиснал дистанционното в джоба си, защото мигачите на един черен лексус присветнаха. Броз остана на място с цигара в уста, очевидно изчаквайки появата на още някой.

На вратата се появи някакъв мъж. Джери заключи след него и му каза нещо.

Мъжът беше с цяла глава по-висок. И поне два пъти по-стар. Червендалесто лице, гъста и къдрава руса коса. Малки очички, разположени близо едно до друго, бледа сбръчкана кожа. Дълго черно палто с вдигната яка. Пушеше пура, а на ръцете си имаше ръкавици без пръсти.

Кимаше на думите на Джери, а след това вдигна крак и погледна подметката си.

Бяхме паркирали на тъмно място, но високият мъж изведнъж се загледа в наша посока. Хоук постави ръцете си на волана.

— Тоя ни видя — промърмори той.

— Няма как да ни види.

— Видя ни.

— Окей.

Хоук запали двигателя и зави надясно по „Олд Колъни“. Ягуарът замърка, а Хоук се разсмя.

— Ирландската връзка — подхвърлих.

— Джак Флин, по прякор „Скокливия“.

— Може би момчето на Джо не е шефът.

— Не е.

— Мисля, че Флин имаше доживотна присъда.

— Явно не са очаквали, че ще живее толкова дълго — отвърна Хоук и поклати шава. — Но злото не умира.

Кимнах.

— А сега има бизнес с Джери и твоите приятели Ред и Луната — добави той. — Хм…

— Това може да се нарече улика, така ли?

— Със сигурност.

— Интересно.

— Искаш ли да си поговориш с Вини по този въпрос? — попита Хоук, управлявайки колата само с два пръста.

— Аха.

— Вини не харесва Флин — констатира приятелят ми. — Мрази го точно толкова, колкото Джери мрази теб.

— Положението става все по-любопитно.

— И по-прецакано — добави Хоук.

— Тук си прав.