Ейс Аткинс
Приспивна песен (25)

25

Изпуснах обяда и усетих, че това е сигнал за скорошен апокалипсис. По тази причина поканих Мати на ранна вечеря в Кеймбридж, а Сюзан се присъедини към нас.

Хапнахме в малко ресторантче на площад „Флет Патис“. Пържените картофки бяха превъзходни, а бъргърите, разбира се, сочни. За жалост не сервираха бира.

— Не бива да пиеш бира на всяко хранене — каза Сюзан.

— Дори с бъргър и пържени картофи? — вдигнах вежди аз. — Това би трябвало да е прието със специален закон!

Зад панорамния прозорец групичка студенти бавно напредваха към пресечката с Братъл стрийт. Облечени с преднамерено парцаливи дрехи и ярки скиорски шапки, младежите протестираха за нещо. Предпочитах да не ги гледам. Трудно ми беше да си представя, че студентите в Харвард могат да бъдат репресирани.

Мати гледаше с интерес. Студентите започнаха да скандират нещо, а тя сръчно уви недоядения си бъргър в салфетка.

— Не ти ли хареса? — попита Сюзан.

— Не съм гладна — сви рамене момичето. — Ще го занеса у дома на сестрите ми.

— По-добре си го изяж, а на тръгване ще вземем два бъргъра за вкъщи — обадих се аз.

Мати погледна Сюзан, която кимна. Мати отново сви рамене. Стегната на опашка, червеникавата й коса стърчеше през дупката на бейзболната шапка.

— Значи имаш сестри близначки, така ли? — подхвърли Сюзан.

Мати кимна и отхапа от бъргъра.

— Как се казват?

Мати й съобщи. Сюзан разрови салатата си.

— Живеете с баба си, а?

Мати отхапа за втори път и кимна с пълна уста. Усетих ръката на Сюзан върху коляното си. Разбрах посланието и не казах нищо. Вместо това си натъпках устата с щедра порция картофки. Бъргърът беше първокласен, от онези, които наричат „Синьо барбекю“. Със синьо сирене, бекон и барбекю сос. Сюзан си беше поръчала азиатска салата с праз, печени бадеми и макарони.

— Какво правиш в свободното си време? — попита тя.

— Ами не знам. Гледам телевизия.

— С какво би се занимавала, ако имаше един цял свободен ден?

— Че кой има такива дни? — вдигна вежди Мати.

— Няма ли да си вземеш една малка ваканция? Да избягаш от всекидневието?

— Не мога.

— А ако можеше? — уточни Сюзан.

Изви глас с усмивка, захапала дълъг китайски макарон. Приличаха на две дами, които си разменят празни приказки. Сюзан притежаваше невероятната способност да се сближава с помощта на кратки, непринудени паузи. Но Мати беше костелив орех.

— Времето е гадно — обяви тя. — Дори не мога да си покажа носа навън. А ако случайно го направя, хората се държат противно с мен. Затова бих предпочела да ида на кино.

— Обичаш ли да ходиш на кино?

— Ами да.

— А какво друго обичаше да правиш?

— Като малка ли?

— Да — кимна Сюзан. — Когато беше на възрастта на сестрите си.

— Не помня — поклати глава Мати. — Ти какво правеше?

Сюзан отпи от чая си и се усмихна. Аз продължавах да си похапвам. Ръката й все още не беше напуснала коляното ми. Изобщо не ми беше неприятно.

— Обичах да се глася — отвърна тя. — Харесвах старите рокли. Имах и кукли. Знам, че изобщо не е оригинално, но когато бях на шест, обичах да обличам и тях.

— Била е принцесата от Суомпскот — подхвърлих аз. — И до днес обича да се кипри.

Сюзан лекичко ме ритна под масата.

— На какво обичат да си играят сестрите ти? — попита тя.

— Най-много си падат по анимационните филми. Гледат с часове. Особено боклуци като „Дора“ и „Спондж Боб“. Когато не е студено, обичат да играят навън. С приятели от училище. Не знам. Детска работа.

— Ти играеш ли с тях?

— Не — отвърна Мати. — Вече съм на четиринайсет.

За малко да спомена за сребърната диадема и замъка, но се въздържах, тъй като със сигурност щях да получа втори ритник под масата.

— Не е чак толкова много — рече Сюзан. — Все още можеш да си играещ.

— Имам друга работа.

— Каква например? — попита Сюзан.

— Да ги сложа да спят — отвърна Мати. — Да им осигуря чисти дрехи за училище. И още куп такива неща. Понякога помага и баба, понякога не.

Ликвидирала чийзбургера си за рекордно време, тя се облегна назад и огледа Сюзан. После извърна очи към мен, усмихна се и изтърси:

— А ти, Сюзан?

— Какво аз? — разшириха се очите на Сюзан.

— Имаш ли деца?

— Не.

— Защо нямаш? — попита Мати, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад.

Сюзан оцени тактиката й с лека усмивка.

— Когато бях по-млада, исках деца, но се разведох и просто нямаше как да стане.

— Защо се разведе?

— Съпругът й е бил задник — обадих се аз.

Мати се усмихна, Сюзан не. Пръстите й се впиха в коляното ми.

— Имахме различия.

— И аз съм различна. Разпитваш ме какво съм правила като дете и разни други неща. Но не е същото. Дори не си спомням какво съм правила, преди да умре мама.

— Но съзнаваш, че си все същата — поклати глава Сюзан. — Предишното дете си ти. Това е историята на живота ти. Минало, настояще, бъдеще.

Мати сви рамене.

— Не можеш да спреш живота, докато се опитваш да разбереш какво се е случило — продължи Сюзан. — Мъката не може да възкреси мъртвите. Ето нещо, което повечето ми пациенти не могат да разберат.

— Губила ли си родител?

— Не — поклати глава Сюзан. — Не по твоя начин. Ти си преживяла нещо ужасно.

— Именно — потвърди Мати. — Затова се опитвам да изясня какво се е случило.

— Това може да те съсипе.

— Няма — тръсна глава Мати и я погледна с очите на много стар човек. — То ме тласка напред.

Сюзан кимна. Мати й отвърна.

Поех си дълбоко дъх. Сюзан пусна коляното ми. Над масата се възцари едва доловимо напрежение. Дойде ред на Мистър Самочувствие да го разсее.

— Някой да иска млечен шейк? — попитах. — Знаете ли, че за пръв път от двайсет години насам си пропуснах обяда? Твърдо съм решен да поправя тази грешка.

Поръчах два шейха.

Шествието зад прозореца започна да се разпада. Част от участниците в него нахлуха в ресторанта. Започнах да подозирам, че те изобщо не протестират срещу употребата на червено месо. Неколцина смъкнаха дебелите си якета и шалчета, под които се показаха тесни, впити в телата им тениски. Оказа се, че протестират срещу войната. Отбелязах си това, докато чаках поръчката.

— Мислила ли си някога с какво ще се занимаваш, след като завършиш училище? — попита Сюзан.

— О, дотогава има много време — отвърна Мати. — Цели четири години.

— Четири години минават бързо.

— Трябва да извиниш приятелката ми — намесих се аз. — В предишния си живот е работила като съветник по професионална ориентация.

— Не знам — промърмори Мати. — Може би ще стана като него.

Изненадано забих пръст в гърдите си, после веждите ми се извиха в триумфална дъга.

— Ами да — рече Мати. — По цял ден се вреш тук и там и задаваш въпроси. Притесняваш хората, за да получиш отговори. Мисля, че и аз мога да го правя. По принцип се държиш като гадняр, но не позволяваш да те лъжат.

— Великолепно заключение на младата дама — ухили се Сюзан.

— Понякога се налага и да стрелям по хора — предупредително промърморих аз.

— И аз ще стрелям — отвърна Мати и отпи от млечния си шейк. Розовата й бейзболна шапка беше леко кривната на една страна, а зимното й яке беше неправилно закопчано.

Погледнах Сюзан, която не сваляше очи от Мати.

— Стрелбата по хора не е сред приоритетите в моята работа — подчертах аз.

— Ако имам пищов, моментално ще гръмна Ред Кейхил и Мърфи Луната — отсече Мати.

Замълчах.

— Ще ги гръмна, а след това ще вляза в затвора до края на дните си с широка усмивка на уста — тръсна глава момичето. — Това ще ми бъде ваканцията.

Лицето на Сюзан излъчваше загриженост.

Разбирах отлично за какво става въпрос.