Ейс Аткинс
Приспивна песен (11)

11

Много пъти съм посещавал щатския затвор в Уолпол. Построен през петдесетте, той излъчва класическото усещане за място, на което заключват хора — високи бетонни стени, бодлива тел, тежки метални порти с месингов обков. Цялото място вони на страх и пот. Преди време тук е бил домът на Бостънския удушвач. И до днес произвеждат регистрационни табели с тази информация.

Мати също беше идвала тук и беше наясно с правилата.

Успях да уредя среща с Мики Грийн в нормалното време за посетители. Направих го по телефона, докато чаках Мати да се преоблече. Преминахме през металдетекторите и задължителния ръчен обиск. Още на портала оставих на съхранение личното си оръжие 38-и калибър.

За разлика от Мати пазачът на входа изобщо не се впечатли и ми поиска разрешителното.

— Винаги ли ходиш с патлак? — попита момичето.

— Имам известен комплекс за малоценност — обясних аз.

Един надзирател ни направи знак да влезем в просторно помещение с многобройни кабинки за свиждане, разделени с плексигласови прегради и оборудвани с телефонни слушалки. Откъм страната на посетителите имаше леко открехнат прозорец с дебели решетки, очевидно за проветрение.

Мати седна в кабинката, а аз се изправих зад нея.

Мики Грийн се оказа абсолютно безличен тип — среден на ръст и кльощав, с няколко редки руси косъма в долната част на лицето, които само човек с голямо въображение би нарекъл брада. Огледа ме с хладен поглед от горе до долу, а след това седна срещу Мати. Ръката му внимателно посегна към слушалката. Сякаш се питаше дали не са поставили някой бръмбар в нея.

Явно ме взе за кука.

Не знам защо ми хрумна именно тази дума, излязла от употреба преди доста години. Мати го увери, че не съм. Грийн кимна и видимо се отпусна, но очите му продължаваха да опипват лицето ми. Мати го попита има ли нужда от нещо и грижи ли се за себе си. Той се усмихна, а тя отвърна на усмивката му. После отново вдигна глава, огледа ме за последен път и най-сетне кимна в знак на одобрение.

Аз заех мястото на момичето, а то се изправи зад дясното ми рамо.

— Мати твърди, че са те прецакали, при това здравата — рекох аз.

— Никой не го знае по-добре от нея — отвърна Грийн и се почеса по врата. — Да не си решил да ме измъкнеш от тоя кенеф?

— По това време на годината Уолпол е много красив — изтъкнах аз.

— Ами тогава да се разменим, а?

Свих рамене. Очите ни се срещнаха.

— Окей — въздъхна той. — Какво искаш от мен?

— Ако започнеш да лъжеш и увърташ, сам ще си бъдеш виновен — предупредих го аз.

Мики Грийн отново кимна. Изглеждаше искрен в оранжевия си комбинезон. В подобно облекло никак не е лесно да изглеждаш искрен.

— Беше ли с Джули Съливан през нощта, в която я убиха?

— Това вече съм го минал.

— Но не и с мен. Беше ли с нея?

— Не — отвърна Мики, а след това се наведе към преградата, за да го чувам по-добре. — Не съм я убил. Аз я обичах.

— Затова ли помагаше от време на време на семейството?

— Правех какаото мога, знаеш — въздъхна той. — Имам сръчни ръце.

Това ми прозвуча комично, особено зад стените на затвора. Успях да се въздържа от коментар и попитах:

— Продаваше ли й наркотици?

— Не.

— Но си живял под един покрив с двама известни наркодилъри?

Той кимна.

— И си казал на Мати, че точно те са убили Джули?

— Да.

— Луната и Ред Кейхил.

Той отново кимна, после добави:

— Сложно е, човече.

— Все пак опитай. Имам пъргав ум.

— А?

— Как да повярвам, че не си бил свързан с тези бизнес начинания?

— Аз съм само един прост механик — отвърна той. — Ред ми е братовчед. Деляхме си наема.

— Но Джули е получавала дрога точно оттам.

— Е, така е.

— А ти не си се опитал да я спреш?

— Как да я спра, когато не можех да спра себе си? Да не съм й бил изповедник!

— Ясно — кимнах аз. — Затова областната прокуратура на Съфолк ти е повдигнала обвинението.

— Дрън-дрън!

— Хванали са те да миеш колата си от нейната кръв и косми.

Усетих една ръка върху рамото си и се обърнах да погледна Мати. Съжалих, че не я оставих да чака в колата. Но Мики очевидно й имаше доверие. Не бях сигурен, че ще пожелае да разговаря с мен без нея. Тя му кимна. Той я погледна втренчено. Разтегли уста в усмивка. После поклати глава.

— Обикновено подслушват подобни разговори — поясни той. — Не искам да говоря със смъкнати гащи.

— Обясни ми поне за колата.

— В онази нощ Ред ми я поиска назаем.

— А на другия ден ти просто реши да я измиеш, така ли?

— Ред каза да проверя коланите и да ги почистя — отвърна Мики. — Когато дойде да ми върне ключовете, аз още спях. Тогава ми каза да се погрижа за колата.

— Прекрасно.

— Освен това ми даде петдесетачка.

— Това сподели ли го с ченгетата?

Мики Грийн разтърка несъществуващата си брадичка и изпусна въздуха през носа си.

— Не.

— Защото ти е братовчед?

— Защото щеше да ме убие.

— Това си е сериозна причина — кимнах аз. — А сега?

— Сега ми е все тая. Не мога да лежа тук до края на живота си.

— Трябват ми имена — рекох. — Искам хора, които са се виждали с Джули онази нощ.

Той ме погледна в очите и кимна.

— Ако искаш, продължавай да прикриваш Ред. Но все пак ти предлагам да се запиташ дали той би направил същото за теб. Идвал ли е изобщо да те види?

Мики поклати глава.

— Сестра ми и Мати са единствените, които ми идват на свиждане.

— Мисля, че е време да се погрижиш за себе си.

Мики ме изгледа така, сякаш съм го накарал да лапне нещо кисело. После му премина и лицето му се проясни. Беше взел решение.

— Имаш ли нещо за писане? — попита той.

— Винаги съм готов — кимнах аз и бръкнах във вътрешния джоб на якето си. — Това ми е мотото.

— По-добре си пази шибания гръб — рече Мики.

— Задръж малко, трябва да го запиша.

На лицето на Мики цъфна крива усмивка. Той се приведе към преградата.

— Някога да си чувал името Джери Броз? — попитах.

— Броз като Джо Броз? — пожела да уточни той.

— Аха.

— Да не му е син?

— Нещо такова.

— Не съм го чувал.

— Значи по онова време Пипера и Луната са работили самостоятелно?

— Аха.

— Как е истинското име на Луната?

— Лесли Мърфи.

— Не ми звучи като име на опасен тип.

— Виждал ли си го?

— Не съм имал това удоволствие.

— Представи си носорог, натъпкан със стероиди — рече Мики. — Веднъж прибягна до сексуално насилие с билярдна щека срещу някакъв тип, който играеше за „Патс“.

— Уф!

— Уф, я — кимна той. — Говореше се, че нещастникът цял месец не е срал като хората.

— Имена? — погледнах го въпросително аз. — На хора, които са познавали Джули, и на хора, които са те виждали въпросната нощ.

— Алиби, а?

— Да, Мики — кимнах аз. — Това е положението.