Ейс Аткинс
Приспивна песен (45)

45

Не се върнаха в триетажния блок на Ред, както очаквахме. Вместо това свалиха Чико Хърш пред приятна на вид двуетажна къща на Трета улица и бързо го напъхаха вътре. Навън се смрачаваше и ставаше още по-студено.

— Трябваше да си вземем малко от онези пилешки крилца — промърмори Хоук.

— Две на цената на едно — рекох.

— Аз мога да отскоча да купя нещо за ядене — обади се Мати. — Магазинът е ей там, на ъгъла.

Погледнах в указаната посока и установих, че е права. Дадох й пари да купи сандвичи и кафе. Суграшицата звучно потропваше по челното стъкло. Тротоарите се заледяваха, а купчините стар сняг се сдобиваха с нова кора.

— Според теб защо прибраха Чико? — обади се Хоук.

— Да го разпитат за доброто старо време — свих рамене аз. — Вероятно искат да почерпят от богатия му опит.

— Тъпо е да отвличаш старци — изръмжа Хоук.

— Тъпо е — съгласих се аз.

— Какво ще правим?

— Мога да почукам на вратата и да ги накарам да се засрамят.

— А не е ли по-добре да разбием вратата и да изревем едно страховито „горе ръцете, тъпаци“?

— Май те сърбят ръцете, а?

— И още как — ухили се Хоук.

Мати се върна с кафето и сандвичите. Последните се оказаха от онези готовите, плътно увити в целофан, за да траят по-дълго. Според мен и фараонът Тутанкамон е бил балсамиран по същия начин. Хранителна стойност имаше единствено тубичката с горчица.

— Длъжник си ми — промърмори Хоук, след като провери какво има между двете тънки филийки.

— Нима не харесваш изобилието, което ти предлагаме?

— Идеята ми за рая няма нищо общо с висенето в някакъв скапан форд с чаша кофти кафе в едната ръка и сандвич от лайна в другата — изръмжа той.

— Къде е Чико? — попита Мати.

Не отговорихме. Хоук се приведе напред и разкърши рамене. После започна да върти врат и спря едва когато прешлените му пропукаха. Мозбергът опираше в дясното му коляно.

— Къде е той? — настоя Мати.

— Още не е излязъл — отвърнах аз.

— Какво ще правим?

— Става въпрос за естествен подбор — поясни Хоук. — Чико е букмейкър и познава правилата на играта.

— Той е старец, а те ще го убият! — възкликна Мати.

— Спокойно, не му е за пръв път — рече Хоук. — Той знае за какво става въпрос.

— Въпреки това трябва да предприемете нещо — не мирясваше Мати. — Може би трябва да се обадите в полицията.

Поех си дълбоко дъх, смачках остатъка от сандвича, а след това отворих вратата и плиснах кафето на улицата. От асфалта се вдигна облаче пара. Затръшвах вратата, погледнах Хоук и обявих на Мати:

— Сега ще те закараме у дома, а след това ще решим какво да правим.

— Ще отнеме много време — поклати глава тя.

Ние замълчахме.

— Обещавам да не мърдам от колата — забързано добави Мати. — Ако стане нещо, ще се обадя в полицията. Не можете ли поне да проверите какво става? Моля ви!

— Не за това сме тук — отвърнах аз. — Ако тръгнем да проверяваме разни букмейкъри, няма да намерим Териса.

Обърнах се да я погледна. Тя отново каза „моля“. Думичка, която рядко може да се чуе от нея.

Двамата с Хоук излязохме навън. Мати се прехвърли на предната седалка и затвори вратата. Проверих пълнителя на магнума в ръката си и механично опипах револвера 38-и калибър отзад на колана си.

Поехме рамо до рамо по улицата, която беше абсолютно пуста, ако не броим колите и пикапите, паркирани нагъсто край тротоара. Нямаше хора. Само суграшицата, която тихо се сипеше от небето. Въздухът изглеждаше разреден и някак надупчен от безшумния полет на миниатюрните късчета лед.

— Не можа да й откажеш, а? — подхвърли Хоук.

— Това е част от терапията — рекох. — Да гледа как играят майсторите.

— Аха.

— Не съжаляваш ли за косата си в такова време?

— Аз съм брониран.

— Способен да прескачаш покриви?

— Точно така — кимна Хоук. — Плюс всички останали екстри.

След тези думи набра малка преднина и надникна иззад приятната къща с мозберга в дясната си ръка. Стените бяха боядисани в светлозелено, а капаците на прозорците бяха черни. От алеята се виждаха коловете на мрежестата ограда, очертала малкия заден двор.

Огледах улицата. Мати ни наблюдаваше от колата.

Хоук обиколи къщата и ме пресрещна отпред.

— Вкарали са Чико в кухнята — докладва той. — Много кръв има тоя старец.

— Други?

— Видях само двамата.

— Задната врата?

— Блиндирана, украсена с ковано желязо — отвърна Хоук. — И заключена.

Кимнах. Тръгнахме към предната врата.

Пробвах топката и тя покорно се завъртя в ръката ми.

— Мамка му — прошепна Хоук. — Бях се приготвил да я разбия с ритници.

Надникна през страничното прозорче и се изправи зад гърба ми. Вдигнах магнума и завъртях топката. Хоук побутна вратата. Проникнах бързо. Хоук се втурна след мен и огледа ъглите и стълбището. Озовахме се в кухнята точно три секунди след проникването.

Ред крещеше нещо на Чико, който го съветваше да върви да се шиба.

Насочих магнума си към тях. Хоук застана до мен с насочен мозберг.

Ризата на Чико беше подгизнала от кръв отпред. На масата в съседство лежаха няколко торбички с дрога и портативна цифрова везна.

— Спрете, идиоти такива! — изръмжа Хоук и лицето му се разтегна в зловеща усмивка.

— Мамка му, мамка му! — изстена Ред.

— Здрасти, Ред — учтиво поздравих аз. — Как я караш?

Луната стоеше прав и ни гледаше тъпо. На кухненския плот лежаха два пистолета. Луната и Ред бяха на около метър от тях. Равни на километри.

— Ръцете горе — любезно рекох аз.

Никой не помръдна. Луната направи почти незабележимо движение по посока на пистолетите.

Хоук се стрелна напред и заби дулото на мозберга в слънчевия му сплит. Луната падна като подкосен. Насочих пистолета си в главата на Ред. Ръцете му бавно се вдигнаха.

Чико стори същото. Беше облечен в зле скроен вълнен костюм. Дясното му око беше затворено от огромен оток. Лявото беше оцъклено и втренчено в мен. Приличаше на огромна жаба. Многодиоптровите му очила лежаха счупени на пода.

Хоук провери юначагите за скрито оръжие. Един 45-и калибър се оказа затъкнат в колана на Ред. Луната не беше въоръжен, ако не броим сгъваемия нож. Започна да се надига от пода.

Миг по-късно полетя към Хоук. Партньорът ми го посрещна с приклада на мозберга, който потъна в шкембето му. Луната рухна на колене. Започвах да си мисля, че тоя тип е от онези, които никога не си извличат поуки.

— Къде е Териса Донован? — попитах аз и подхвърлих на Чико пакетче салфетки за счупения му нос.

После се наведох да вдигна очилата му, но без да изпускам от очи Ред. Едното стъкло беше пукнато.

— Кой? — попита Ред.

— Отива ти да се правиш на тъпак с главно Т, Ред — отвърнах. — Попитах те за Териса Донован.

Той поклати глава.

— Не те лъжа, човече. Какво става, по дяволите?

— А да ми кажеш нещо за Джак Флин? — контрирах аз. — Той в течение ли е?

Той път Ред се ухили и направи крачка назад.

— Не съм чувал за него — отвърна. — А ти, Луна?

Луната издаде звук като от спукан балон.

— И Луната не го познава — преведе Ред, сви рамене и добави: — Предполагам, че сте прецакани.

— Уникална перспектива — рекох.

Чико се изправи на крака, поклати глава и се изплю на линолеума. Театрално, но дяволски гадно. После застана до мен и си сложи очилата.

— Кажи на Джак и Джери да се шибат взаимно — обяви той.

— Много любезно от твоя страна, Чико.

— Вече съм стар — въздъхна Чико. — Трябва да се помиря с това лайно.

Хоук се усмихна. Мозбергът продължаваше да сочи в корема на Луната. Аз пък не бях забравил за Ред и го държах на мушка.

Пристъпих към масата и внимателно сложих магнума върху плота. Поех си дълбоко дъх, после се усмихнах. Спенсър, професионалният посредник.

— Кой командва парада? — попитах. — Джак или Джери Броз?

Ред сви рамене.

— Лесен въпрос, Ред — насърчих го аз. — Искаш ли да го повторя по-бавно?

Луната се изправи, но краката му се подгъваха. Вдигна ръка да избърше кръвта от лицето си. Приличаше на пребит човек, и то здравата пребит.

— На тази маса има доста дрога — промърморих аз. — А тук случайно присъства един деветдесетгодишен мъж, който е готов да ви повдигне обвинения.

— Няма — поклати глава Ред. — Просто си играехме. Нали така, Чико?

Чико местеше поглед от мен на Ред. После от Ред на Хоук и накрая на Луната. Не каза нищо.

— Ама дрогата си е дрога — промърморих аз, извадих джиесема си и го поставих до магнума. — Едно обаждане ще бъде достатъчно.

Ред закова очи в лицето ми. Този път успя да влезе в ролята на корав и неотстъпчив тип.

— Какво искате? — изфъфли Луната.

Вдигнах вежди и се завъртях към него.

— Вие ли прибрахте Териса Донован?

Той поклати глава. Дишаше тежко, защото току-що беше повърнал в някакъв парцал.

— Добре, ще опитаме друго — проявих разбиране аз. — Искаме да знаем какво се случи с Джули Съливан. Отговаряш на този въпрос и ние изчезваме.

— Чико също — обади се Чико.

— Да — кимнах аз. — Чико си тръгва с нас.

Ред се втренчи в Луната и предупредително поклати глава. Луната погледна Хоук, после извъртя очи към мен. Няколко секунди по-късно се опря на масата и погледна към Ред.

— Не мога да се върна в затвора, човече — умолително прошепна той. — По-добре да пукна, мамка му.

— Млъквай, Луна! — процеди Ред.

— Взехме момичето да го заведем при Флин…

— Млъквай, Луна! — изкрещя Ред.

— Това не е бизнес — сякаш не го чу Луната. — Говорете с Флин. Той ни накара да я отмъкнем.

— Защо? — попитах аз.

— Млъквай, Луна, да те вземат мътните!

— Защото…

Наблюдавах внимателно лицето на Луната и езика на тялото му. Търсех някакъв сигнал, че лъже. Гледах го право в очите, следях начина, по който диша. За миг отместих поглед от Ред. Само за миг. Той грабна магнума ми от масата и простреля Луната между очите. Онзи падна като подкосен.

Хоук проби огромна дупка в гърдите на Ред Кейхил. Настана огромна суматоха. Навсякъде кръв. Кухнята се изпълни с миризмата на барутен дим. Ушите ми пищяха.

После изведнъж се възцари тишина. Чувах единствено потропването на суграшицата по покрива и стъклата. Сякаш за да сложи точка на насилието, тялото на Ред се плъзна от стола и падна на пода редом с Луната.

— Пресвети боже! — прошепна Чико Хърш, после направи крачка към Ред и го ритна в главата. — Пресвети боже, Исусе Христе!

— В хубава каша ме забърка! — изръмжа Хоук.

Лицето му беше намръщено. Поех си въздух с пълни гърди.

Оставих магнума да лежи на пода до Ред. Криминалистите със сигурност щяха да ме оценят, защото местопрестъплението щеше да бъде съхранено по един наистина перфектен начин. Това все пак беше нещо.

— Ама че гадно — прошепна Чико. — Гърдите на това момче приличат на чиния със спагети.

Смъртта винаги е грозна. Дори когато сполети грозни хора.

— Искаш ли да звънна на Куърк? — подхвърли Хоук. — Тук със сигурност ще му хареса.

Кимнах мълчаливо.