Ейс Аткинс
Приспивна песен (12)

12

Тифани Ройс работеше в салон за маникюр близо до метростанция „Андрю“, част от дълга редица магазини и заведения, сред които фигурираха две кръчми, супермаркет на име „Кор-на“ и работилница за автостъкла. Ако човек погледнеше на север по протежение на Дорчестър авеню, със сигурност щеше да разбере, че се е озовал доста далеч от центъра на града. Лъчите на следобедното слънце се отразяваха в множество огледални прозорци, които хвърляха сребристозлатни отблясъци. Плътната група офис сгради наподобяваше Изумрудения град.

— Значи Мики Грийн ти е бил гадже?

— Нещо такова — кимна Тифани.

— Колко време продължи това „нещо такова“?

— Не знам — отвърна тя. — Дълго. Може би шест месеца.

— Бяхте ли заедно, когато го арестуваха?

— Идваше и си отиваше. И това ми спаси живота.

— Как така?

— Прекарвахме си добре — поясни тя. — Много си падахме по купоните. Тогава бях на двайсет. Нали това прави човек, когато е на двайсет?

— Не знам — отвърнах аз. — От тази възраст ме дели доста време.

Тифани беше дребна, с кестенява коса, сред която се виждаха руси кичури, ъгловато лице и остър нос. Имаше зелени очи и както можеше да се очаква, много дълги и красиво оформени нокти. Носеше стилни тъмносини джинси с червени тегели и розови обувки с много високи токчета. Плътно прилепналият пуловер с остро деколте разкриваше значителна част от дантелен сутиен, също розов. Гърдите й бяха прекалено големи за момиче с толкова дребна фигура.

Опитвах се да не зяпам, но дяволът се крие в детайлите.

Мати седеше в зоната за чакане, обзаведена с две кресла от изкуствена кожа, по които личаха няколко лепенки. Държеше в ръце някакво клюкарско списание, но очевидно подслушваше. Беше нахлупила шапката на „Сокс“ над очите си и приличаше на нетърпелива резерва, чакаща своята изява на зеления терен. Десният й крак беше преметнат върху левия и ритмично се поклащаше, зареден с огромна тийнейджърска енергия. Не ми беше приятно, че е залепена за мен, но тя бе неудържима с аргумента, че познава по-добре квартала.

В дъното на салона две виетнамки се трудеха над краката на двойка яки клиентки, облечени в лъскави бодита. И двете бъбреха по мобилните си телефони, докато прелистваха други клюкарски издания. Едната свали списанието и се втренчи в мен, очевидно бъркайки ме с Брад Пит.

— Беше ли груб с теб? — попитах.

— Кой, Мики ли? — изсмя се Тифани.

— Никога?

— Никога — кимна тя. — За каква ме мислиш? Веднага бих го изритала. Но той не е такъв човек. По-скоро прилича на Чарли Браун, знаеш… Все му се случват лоши неща, въпреки че никога не ги търси.

— Чувала ли си да е пребивал други свои гаджета или да е участвал в кръчмарски свади?

Тя поклати глава, помълча малко, после попита:

— Искаш ли маникюр? Виждам доста лоши кожички около ноктите ти.

— Не — отказах аз. — Това може да навреди на репутацията ми.

— Много мъже си правят маникюр. В това няма нищо срамно.

— Може да пипна бразилска треска.

Тифани отвори кашона до себе си с пиличка за нокти и започна да подрежда на поличката разноцветни шишенца с лак. Запитах се дали Сюзан някога е обмисляла да боядиса ноктите си в тъмнолилаво. Може би не се казваше тъмнолилаво, а цвят патладжан. А може би най-добре обержин…

— Това дъщеря ти ли е? — попита тя.

— Детето на Джули Съливан — късо обясних аз.

Дребното личице на Тифани леко поруменя.

— Господи! Не съм я виждала от години. Знае ли коя съм? Знае ли за мен и Мики?

— Не се безпокой. Тя е убедена, че Мики Грийн е невинен.

— Детето на Джули Съливан мисли Мики за невинен?

— Точно така — кимнах. — Да се чуди човек.

— Пълно безумие — въздъхна тя и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш изведнъж й беше станало студено. — В тоя квартал се случват куп неща, които нямат обяснение. Мики беше отишъл доста далеч. Според мен от дрогата. Какво знаеш за хероина?

— Достатъчно, за да не го докосвам — отвърнах.

— Никога ли не си пробвал наркотици?

— В армията взимах бензедрин, но предпочитам хубавото уиски — рекох. — Също и бира. Не съм особено придирчив.

— По-добре е от секс.

— Моля?

— Имам предвид тръпката — поясни Тифани. — Тя е десет пъти по-силна от секса.

— Може би не го практикуваш правилно — подхвърлих.

— Изчистването ми отне цяла година.

Тя отпусна ръце, после продължи да подрежда шарените шишенца. Беше принудена да се повдигне на пръсти, за да стигне най-горната полица. Това ми даде възможност да зърна голямата пеперуда, татуирана в долната част на гърба й, близо до опашната кост. Приведох се напред с надеждата да открия и други улики.

— Мики твърди, че е бил с теб в нощта на убийството на Джули.

Тя престана да подрежда шишенцата и се обърна.

— Истина ли е?

Тя кимна.

— Спа на канапето при мен.

— В колко часа дойде?

— Не помня.

— След полунощ ли беше?

— Май да — замислено отвърна тя. — Често го правеше. Идва, чука на вратата и казва, че ме обича…

— Бяхте ли интимни?

— В смисъл дали се чукахме? — пожела да уточни тя.

— Е, може и нещо друго да сте правили. Да сте играли на карти например.

— Онази нощ не го правихме.

— Нещо странно в поведението му?

— Мики поначало си е странен тип — отвърна тя. — А когато пийне, става още по-странен. Онази нощ беше доста наквасен. Каза, че се нуждае от мен и други подобни глупости.

Кимнах в знак на разбиране.

— Имаше ли кръв по дрехите си? Беше ли нервен? Превъзбуден?

— Не — поклати глава тя. — Дойде да ми каже, че ме обича и че иска да се ожени за мен. Ей такива глупости…

Отново кимнах.

— Сериозно ли ти го предложи?

— Единствената му цел беше да ми бръкне в гащите — отново се засмя тя. — Бях наясно, че го прави и с Джули, но това не ме засягаше.

— Кога си тръгна?

— Рано. Спомням си, че още беше тъмно. Каза, че отива да купи яйца, за да направи закуска, но не се появи повече.

— Каза ли това на полицията?

Тя поклати глава.

— Защо?

— Никой не ме е питал. Включително и адвокатът му. Нали ти казах, че е карък? Истински Чарли Браун.

— Познаваш ли Ред Кейхил?

— Разбира се. Братовчедът на Мики.

— Чувам, че бил опасен индивид.

— Изключително гадно копеле.

— Колко лош може да бъде тип, който се казва Ред?

— Беше боксьор — рече Тифани, седна на стола на рецепционистката и започна да се върти наляво-надясно. Гледаше ме очаквателно, давайки ми време да осъзная чутото. — Когато бяхме деца, постоянно го виждахме около старата зала „Макдоноус“. Спечелил е всичко, което може да се спечели в този спорт. Включително и ония златните, как им беше името…

— „Златните ръкавици“.

— Именно — кимна тя. — Чух, че се е пробвал и на професионалния ринг, но не стигнал далеч.

— С какво се занимава в момента?

— С продажба на дрога, какво друго.

— А Мърфи Луната?

— Той е с Ред — отвърна тя. — Винаги са заедно. Нещо като екип, знаеш… Специално тоя ме побърква. Гледа ме така, сякаш ще ме изяде. Има му нещо на главата. Ти внимавай, защото може да стане груб, когато научи, че се интересуваш от него.

— Убеден съм, че ще се разберем — отвърнах.

— Мозъкът е Ред — добави тя. — Дотолкова, доколкото го има. Луната просто изпълнява онова, което му нареди.

Попитах я за имената и на други хора от „Фор Грийн Фийлдс“, участници в пиянските маратони. Тя ми изреди няколко, а в отговор аз й подадох визитната си картичка, върху която фигурираха само името и телефонният ми номер. В последния момент реших да не използвам другата — онази с лупата и черепа с кръстосани кости.

— Наистина ли си частно ченге? — попита Тифани.

— Аха.

— И мислиш, че Мики е невинен?

Погледнах към Мати, която очевидно следеше всяка дума от разговора въпреки списанието в ръцете й, рекламиращо загадъчни неща от сорта на „Сделка мечта на Хаваите“, „Златните брегове“ и „Спомени за цял живот“.

— Честно казано, не знам — отвърнах. — Но съм убеден, че не е получил честен съдебен процес.

— Много се надявам да не е той — рече с въздишка Тифани. — Все пак бяхме заедно известно време. Как да се почувствам сега? Искам да кажа, че когато си живял с човек, способен на подобна гадост, тя по някакъв начин ти се отразява. Мъжете ми обръщат гръб в момента, в който разберат, че съм била гадже на Мики. Никой в квартала не е забравил това гнусно престъпление.

Кимнах.

— Мислиш ли, че детето на Джули се нуждае от маникюр? — попита тя. — Ще й го направя безплатно.

— Имаш ли черен лак?

— Не.

— В такъв случай едва ли ще се навие.

Излязох на студа и потънах до глезените в кишата. Мати ме последва. За момент останахме на тротоара, оглеждайки улицата в двете посоки. От устите ни излиташе пара. Лъч светлина се плъзна по далечните очертания на Бостън и се стопи над триетажните къщи и старите тухлени постройки. Мати напъха ръце дълбоко в джобовете на якето си.

На тротоара се появиха три тийнейджърки с раници на гърба. Направиха се, че не забелязват Мати, но тя ги проследи с поглед чак до пресечката с „Дорчестър“. Едната от тях се обърна към приятелките си и им подхвърли нещо. Те избухнаха в смях и се обърнаха, закрили усти с шепи.

— Познаваш ли ги? — попитах.

— Кучки.

— Искаш ли да те изпратя?

— Ами кръчмата?

— Какво за нея?

— Нали каза, че ще се върнем във „Фор Грийн Фийлдс“, за да поговорим с онази барманка Шърли. Днес е понеделник, а онзи с татуировките каза, че тя работи само в понеделник.

— О, вярно.

— Видях те как гледаше задника на онази жена в салона — подхвърли тя.

— Аз съм внимателен наблюдател.

— И какво научи?

— Пада си по пеперудите.

— Хайде да тръгваме — предложи Мати. — Сега е часът на промоциите. Докога единствено аз ще мисля за всичко? Мили боже!