Ейс Аткинс
Приспивна песен (27)

27

Харесвам Куинси Маркет. За да оцени неговия чар, човек трябва да погледне отвъд автентичните бостънски забележителности като бар „Наздраве“ и ирландската кръчма на Нед Дивайн. В старата тухлена сграда се предлагат отлична бърза закуска и истинско кафе. Вечер заледените тухлени пътеки се осветяват от ярки фестивални прожектори.

Взех си кафе и намерих място в средата на ротондата.

Група японски туристи позираха пред подвижна сергия, на която се предлагаха тениски с надпис „Бостън“ и шапки на „Сокс“. Отстрани на всички сергии се виждаха малки готини надписи от сорта на „Шапка за всяка глава“, „Всичко хубаво“ или „От цялото си сърце“. Пролетно време изкарваха количките в празното пространство между околните сгради, запълнено от масички под разноцветни чадъри, край които седяха дългокраки мадами, пиеха вино и пушеха цигари.

Но това време беше все още далеч. Сега беше прекалено студено.

Държах чашата между дланите си, за да се стопля. Оглеждах лицата наоколо, търсейки гангстер с рижа коса.

Не се наложи да чакам дълго. Малко след като преполових кафето, през страничната врата влезе строен мъж с фигурата на боксьор полутежка категория.

Вдигнах ръката си с чашата, за да привлека вниманието му.

Ред Кейхил прекоси ротондата и седна на стола срещу мен. Половината маси бяха заети от туристи, които ядяха пица, крилца или пържено пиле. Дали на всички пазари за хранителни продукти предлагат пържено пиле, запитах се аз.

Реших да попитам Ред.

— Откъде да знам, по дяволите?

— Обикновено се намират и топли, току-що изпечени соленки — добавих аз.

— И к’во от това, мамка му?

Отпих още малко кафе и зачаках.

— Господин Броз каза, че искаш да говорим.

Кимнах.

Ред беше облечен с черно кожено сако, на главата му имаше плетена шапка в същия цвят. Носът му беше зачервен и подут, а очите — толкова сини, че изглеждаха прозрачни. По всичко личеше, че няма търпение да разбере за какво става въпрос. Имаше огромни лапи с твърди като камък и леко закръглени кокалчета. Издутината под лявата му мишница доказваше, че носи пистолет. Друго не бях и очаквал.

Отпих още една глътка кафе. Коляното му подскачаше нагоре-надолу като мощно бутало.

Огледах се наоколо. Бизнесмени и бизнес дами от Бийнтаун, няколко семейства. Хоук беше някъде там, промъквайки се безшумно като пума.

— Джули Съливан — рекох.

— Кой?

Простенах и направих рязко движение да раздвижа схванатия си врат. След това поклатих глава.

— Ще минем ли на същността, или искаш да си поиграем на стражари и апаши?

— Какво, какво?

Усмихнах се. На челото му имаше мастни топчета, които явно пречеха на мисловния му процес.

— Отдавна ли се боксираш? — попитах.

Той кимна.

— Господин Броз каза, че и ти си бил боксьор.

Този път кимнах аз.

— Професионално?

— До известно време.

— Какво се случи?

— Изгубих желание, след като един бивш шампион ми разказа играта.

— Аз заминах на запад — рече Ред. — Наех си мениджър, ама излезе педал. Заведе ме в един гей бар и поиска да ми духа.

— Явно е изпитвал силна вяра в таланта ти.

— Върнах се тук и опитах с няколко промоутъри — равнодушно продължи Ред. — Сваляха ми звезди от небето, но така и не успяха да организират сериозен мач. А трябва да се яде.

— И започна да продаваш дрога?

— Колкото да не е без хич.

— Прав си.

— Кой ти беше треньор? — попита Ред.

— Хенри Чимоли.

— Пресвети боже! Я се разкарай!

— Няма.

— Той е велик!

— Сигурно би се съгласил с теб.

— Значи трябва да си бил добър — съобрази новият ми приятел.

Усмихнах се и допих кафето.

— Още ли си на тая вълна? — попита Ред. — Мислиш за нещата, които би могъл да направиш и по друг начин?

— Вече не.

— Но си обичал живота на боксьор. Тренировките и всичко останало.

— Така беше.

Продължавах да оглеждам лицата наоколо. През една от страничните врати се появиха двама здравеняци, които изобщо не погледнаха към нас, и спряха пред една от сергиите за пица, колебаейки се между пеперони и аншоа.

— Да кажем, че познавах тази жена — промърмори Ред.

— Джули Съливан?

— Аха, Джули — кимна той и потърка длани. Кожата му беше суха и силно напукана. Духна в шепа и добави: — И к’во от това?

— Била е с теб и Мърфи Луната, преди да я убият.

— Нали знаеш с какво си изкарвам хляба?

— Знам.

— Може би се е надявала да откърти нещо.

— Може би.

— А може би аз не съм виновен за всяка тъпа кучка, която се е надрусала, а след това е взела, че умряла — изръмжа той. — Аз продавам дрога. Ако искаш, можеш да ме съдиш. Но как тя си е засрала нещата, си е нейна работа.

Слушах го и потърквах брадичка.

— Защо ми прати онези типове? — попитах след кратка пауза аз.

— Не знам за какво говориш — сбърчи чело Ред.

— Говоря за делегацията, която ме посрещна в квартала, открадна колата ми, а след това ме изпрати по живо, по здраво.

— Ако исках да те изгоня, щях да го направя лично.

— По-скоро щеше да се опиташ.

Той ме изгледа и изсумтя. Аз наклоних глава. Той срещна погледа ми и кимна. Аз отвърнах подобаващо.

— Не искам проблеми — рече Ред. — Дойдох тук, защото господин Броз ме помоли. Той също не иска проблеми. Попита ме дали познавам тази жена и аз ти отговорих. Продадох й дрога. Но не съм я убил.

— А Луната?

— Луната хич не понася, когато някой отворко от Бийкън Хил почне да разпитва за него в любимата му кръчма.

— Защо всички си мислят, че съм от Бийкън Хил? — оплаках се аз. — Ще ми създадете комплекс бе, хора!

— Не си от Южния.

— Не съм. Аз съм от Ларами.

— Къде е това?

— Западно от Питсфийлд.

— Свършихме ли? — попита Ред, опря напуканите си лапи на масичката и се надигна.

— Какво ще кажеш да те черпя едно кафе?

— Не ща.

— А кифла с канела?

— Тц.

— Трябва да си чул какво се е случило с Джули Съливан — рекох. — Когато станат такива неща, из квартала плъзват всякакви слухове. Братовчед ти ще лежи до живот за това убийство, но дали го е извършил той?

Светлите му очи се плъзнаха встрани.

— На Мики никога не му беше ясно дали вината е негова или на някой друг. Познавам го от дете, израснали сме заедно. Никога не съм виждал по-голям карък от него. Именно той свърза Джули с мен, заради дрогата.

— Виждал ли си я някога с възрастен мъж? — попитах. — Може би два пъти по-стар от нея?

— Боксът май ти е увредил слуха — изръмжа той. — Вече ти казах, че почти не я познавах.

— По кое време видя Джули онази нощ?

— Човече — изпъшка той. — Това беше преди четири години.

— След полунощ?

— Вероятно — кимна Ред. — Едва ли е било по-рано. Аз рядко започвам работа преди полунощ. А през деня си отспивам.

— Виждал ли си я с Мики и преди това?

Той се извърна с лице към мен и започна да ме оглежда.

— Продавал съм й дрога.

— Налагало ли се е да я хвърлиш в колата си, за да й продадеш дрога?

— Понякога се опитваше да ни прецака.

— Хубав мотив.

— К’во значение има, ако сега ти кажа, че съм я претрепал?

— Има значение за Мики. Не ти ли пука, че гние в затвора?

— Разбира се, че ми пука. Мики е от семейството.

— И?

— И нищо. Аз никога не топя роднините си. А и други хора.

— Хм — промърморих аз. — Той е осъден затова престъпление и излежава присъдата си в „Уолпол“. Едва ли нещо може да му навреди повече.

Ред кимна.

— Той ли го е направил? — попитах.

Ред почеса брадичката си, без да сваля поглед от мен.

— Одеве ме попита дали аз съм го направил и ти отвърнах „не“ — изръмжа той. — После попита дали Луната го е направил и аз пак ти казах „не“. Нали това те интересуваше?

— Сега те питам Мики ли го е направил.

— Мъчно ми е за това, което се случи с Мики — намръщи се Ред. — Но се е забъркал в нещо, което не му е работа.

— А чия работа е?

— Аз не съм я убил — тръсна глава той. — Нито пък Луната.

— Кой тогава? Кой уби Джули Съливан?

Ред стана и протегна ръка.

— Ние с теб приключихме, нали?

— Май не — отвърнах.

— Ако не престанеш да ровиш, ще имаш големи проблеми с господин Броз.

— Аз му викам просто Джери. Честно казано, и на мен ми минава същата мисъл.

— Това не те ли тревожи?

Свих рамене.

— Какво му пука на Джери с какво се занимавам аз? Той няма нищо общо, нали?

— Причиняваш му главоболия. А аз и Луната имаме грижата за неговите главоболия.

— Джери знае ли какво се е случило?

— Не.

— Ти също, нали?

— Какво ти обяснявах досега, мамка му?

— Но ти си уличен бандит.

— А ти какъв си? — изръмжа Ред.

Обърна се и потъна в групичката туристи, които се бяха струпали пред една от страничните врати. Миг по-късно го зърнах да крачи към Фенуил Хол, а след него ми се мерна една лъскава черна глава.