Кей Бърли
Първите дами (62)

62.

На следващата сутрин

Бен прехвърляше сутрешните вестници, докато чакаше на масата в любимото си кафене. Беше си поръчал пържени яйца, наденица, бекон и гъби. Трябваше да признае, че първите страници не бяха особено приятно четиво. „Дяволът носи Прада“, „Женски бой в Чекърс“, „Премиерът ударен от любовница в извънградската си резиденция“, „Да, да, да, господин премиер“, „Премиерски неволи“.

Всяко следващо заглавие беше все по-жестоко. Положението в „Туитър“ не беше по-добро. Всички говореха за шоуто в Чекърс. Бен поклати глава. И какво щяха да кажат за това читателите, които още преживяваха скандала с разходите? Сигурно се чудеха дали въобще е останало нещо, с което биха могли да се захванат. Беше твърде рано да се изчислят понесените щети, но определено щяха да бъдат доста големи. Щеше да му се наложи да впрегне всичките си умения, за да измъкне шефа си от това. Не знаеше дали да плаче, или да се смее.

Смехът се оказа победител, особено след като си припомни вчерашните събития. Налагаше се да поговори с шефа си за защитните му реакции. Съвсем глупаво се остави на дясното кроше на Сали и сега поне една седмица щеше да ходи насинен.

Но след като премисли своята проява на небрежност, смехът му секна. Превърташе в ума си разговора с Джими Филипс, но за свое разочарование все още не успяваше да си спомни какво точно му каза. Беше ли успял да се натопи? Съществуваше ли нещо, което би могло да го свърже с Джими?

Когато планираше „инцидента“, Бен избра внимателно хората. Навремето момчетата му бяха вършили добра работа. Задачата им този път беше проста: набийте Джими, ето ви по десетачка в джоба, няма очевидни следи, които да доведат до мен. А онова гейче щеше да се научи повече да не го изнудва за пари. Нападението трябваше да съвпадне с пътуването до Южна Африка, така че Бен дори да не е в страната. Накрая щеше да даде хилядарка на биячите. Едни чудесно похарчени пари.

Всичко изглеждаше да е минало по план. Беше сигурен, че един хубав пердах ще научи малкото копеле никога повече да не го заплашва със стари снимки. Как Джими Филипс се осмеляваше да мисли, че може да използва някаква снимка, за да го изнудва за трудно спечелени пари, само защото беше изгубил цяло състояние в казиното? Келешът определено си заслужаваше боя.

Бен отново се опита да си припомни какво каза по телефона. Дали копелето не се беше сетило да запише разговора? Не, със сигурност не. Опита се да прогони тревогата си, макар да знаеше, че цял ден ще се терзае с тези мисли.

Приключи закуската и се отправи към Даунинг Стрийт, като остави вестниците в кабинката на охраната отвън. Последният скандал щеше да им осигури забавление поне за половин час, а и той наистина не трябваше да бъде видян да прекрачва входа с тези заглавия под мишница. Щеше да се получи чудна снимка. Необичайно натоварената улица бързо продължи да се пълни с изгладнели лешояди. Бен беше доволен. Съвсем съзнателно беше решил тази сутрин да привлече колкото се може повече медиен интерес. Щом наближи лъскавата черна врата, не остана разочарован. Започнаха да го обстрелват с въпроси от всички страни на улицата:

— Бен, Бен, министър-председателят ще подаде ли оставка? Кажи за скандала, кой го предизвика?

Без да спира, Бен леко се обърна към обезумялата тълпа и вдигна дясната си ръка. Направи се, че вдига чаша до устата си и леко залитна. Без да каже и дума, той се вмъкна вътре и голямата черна врата се затвори зад гърба му. Това щеше да им даде храна за размисъл. Не го интересуваше коя жена смятат за виновна журналистите, стига да успееше да хвърли съмнение над любовните претенции и да отвлече вниманието от шефа си. Първи рунд в борбата за министър-председателя.