Кей Бърли
Първите дами (46)

46.

Семейството прекара заедно чудесен следобед под слънчевите лъчи и нетърпеливо се приготвяха за вечеря, когато се обади Бен. През последното денонощие бяха паднали над трийсет сантиметра сняг и покрива ха по-голямата част от Великобритания. Недостигът на сол означаваше, че главните пътища не са разчистени. За милиони хора се беше оказало невъзможно да стигнат до работните си места. Училищата бяха затворени, основните железопътни линии бяха блокирани и според вестниците всичко това беше изцяло по вина на министър-председателя. „Де да бяхте тук, господин премиер“ беше основното заглавие на „Сън“.

— Можеш ли да повярваш? Че това е само скапан сняг. Бяло пухкаво нещо навсякъде. Ти си в Южна Африка, печеш се на слънце и се мажеш с фактор 25, докато цялата страна стене в прегръдките на зимата. Кое не е наред в картинката, господин премиер? Давай, имаш право на три предположения. Каквото имаме за вършене, ще го направим тази нощ, защото утре си летим за вкъщи.

Джулиан не вярваше на ушите си. Нямаше начин утре да лети за Лондон.

— Но, Бен, аз току-що пристигнах при семейството си. Няма сега да си тръгна и точка.

— Не, грешен отговор, опитай отново. Честно, хич те няма в игри с отгатвания. Добре де, ще ти кажа. Първо, шефе, ще те вземе малък самолет. Излитаме от Йо’бург в шест сутринта, връщаме се на Даунинг Стрийт, а после отиваме в КОБРА сутринта на следващия ден. И това, ако успеем да се доберем от „Хийтроу“ до номер 10 през преспите, които са колкото Биг Бен, ако можем да вярваме на онлайн изданието на „Дейли Мейл“. Не мисля, че на британците им дреме, че си прекарал по-малко от двайсет и четири часа със семейството си — продължи Бен. — Всъщност може би смътно ще се заинтригуват къде си бил последните няколко дни, щом не си бил при своите. Да се чукаш с любовниците си, докато сънародниците ти мръзнат в снега, не е печеливш ход, повярвай ми. Наясно съм с тия неща. Особено — безмилостно добави той, — след като се предполага, че си тук, за да прекараш колкото се може повече време с Валъри и Монти.

— Ш-шт.

Джулиан притисна телефона до ухото си, уплашен, че Валъри, която се гримираше до него, може да чуе Бен.

— И за мен е тежко, шефе. Резервирах си още няколко гмуркания с бели акули, а сега ще трябва да плувам сред акулите, които обикалят около Даунинг Стрийт.

Бен се беше наслаждавал на всеки миг от плуването си с акули и би искал да прекара още два дена, радвайки се на свободата и живота из Акуловата алея. Харесваше му тръпката от спускането в стоманена клетка сред води, които местните възприемаха като любимото заведение за бързо хранене на големите бели акули. Дори когато беше на корабчето, очаквайки реда си, палубата за наблюдение предлагаше невероятни възможности за снимки.

Освен това му беше харесало и времето, прекарано с Шон, южноафрикански вманиачен търсач на силни усещания. Експертните му умения в гмуркането доставиха допълнително удоволствие за цялата група, а Бен намери компанията му за освежаваща. Шон беше мускулест мъжага с изрусена от слънцето коса и коремни мускули, които се очертаваха под водолазния му костюм. Мъжете изглеждаха много по-добре вън водолазни екипи от жените, които винаги изглеждаха твърде смачкани, с издатини, които стърчаха от неправилни места.

Шон беше предложил на Бен утре да идат да се гмуркат само двамата. Жалко, че вече нямаше възможност за това.

— Помолих Синтия да ни изпрати посрещани на летището, които да ти носят зимни дрехи. Когато слезеш от колата на Даунинг Стрийт, не искаме да те увековечат в хавайска риза и сламена шапка, нали? Не точно този образ искаме да се появи на заглавната страница до баба ти Дорис пенсионерката, сгушена пред калорифера си и нахлузила ръкавици без пръсти. Е, от мен да мине, да не те бавя за последната ти вечеря, господин премиер. Ще се видим утре на летището. Не закъсня вай.

Отчаян и разочарован от новините, Джулиан се обърна към съпругата си. Тъкмо се канеше да заговори, когато го прекъсна текстово съобщение:

Мисля си за теб, Дж. Дж. Липсвам ли ти?

Раздразнен, Джулиан бързо изтри съобщението от Сали и отново се обърна към Валъри, която стоеше до леглото и търсеше ключа от стаята в портмонето си. Изглеждаше отпочинала, спокойна и красива, макар и прекалено слаба. Приближи се до нея, коленичи и стисна ръцете й.

— Знам, че тази ваканция означаваше много за теб, любов моя. Нямах представа колко сме се нуждаели от време за почивка и за размисъл, докато не дойдохме тук. Яд ме е, че оставихме семейния ни живот да се влоши до такава степен, че вече едва си говорим нормално. Знам също, че ти оказвах твърде малко подкрепа, когато имаше най-голяма нужда от мен, и сега разбирам защо се обърна към бутилката, когато ти трябваше приятел.

Валъри запази мълчание и остави съпруга си да продължи:

— Трябва да бъда честен, любима, и да ти кажа, че не знам какви изпитания ни очакват, като се върнем в Лондон, но искам да знаеш, че много те обичам. Ще ми позволиш ли да опитам да изкупя грешките си и да ти предложа помощта, която за съжаление не получаваше от мен и която напълно заслужаваш?

Валъри беше шокирана от разкаянието на съпруга си. Ваканцията беше както заради децата, брат й и родителите й, така и заради слабата надежда за помирение с Джулиан. Усети как ледът между двамата започна да се топи, но съпругът й и по-рано през годината беше показвал подобна отстъпчивост, а това беше завършило с още по-голяма болка. Този път тя беше изградила предпазна стена срещу всяка надежда да се съберат. А сега — това. Загледана в молещия се Джулиан, се зачуди дали най-сетне е честен към нея. Наистина искаше да повярва, че все още има надежда за тях.

Джулиан усети, че жена му започва да отстъпва. Изправи се, сложи лявата си длан на гърдите, вдигна дясната си ръка и нежно й каза:

— Танцувай с мен, моя любов.