Кей Бърли
Първите дами (37)

37.
Ноември

Премиерският кортеж

— Той може да си прави каквото му е хрумнало, арогантно копеленце такова! Той е министър-председателят. А ти си само един незначителен нахакан тъпанар, който още е носил ританки, когато големият ни лидер се е захващал с политиката. Сега се разкарай от телефона, преди да съм казал на сладката ти малка женичка за всичките ти простотии с Натали в хотел „Мидланд“ в Манчестър по време на конференцията на торите. Само защото не съм ви видял, не значи, че не знам за това. Шпионите ми са навсякъде. Между другото, един съвет, оня мустак, дето си си го отгледал, изглежда адски тъпо, по-добре просто си татуирай „аз съм чеп“ над горната устна.

О, още нещо, Робърт, друже, точно преди да си тръгнеш, кажи на скапаната си редакторка, че изглеждаше наистина впечатляващо в нелепата рокля на журналистическия прием на Даунинг Стрийт във вторник. Трябва малко да отслабне или да си вземе по-голям размер. Сигурен съм, че все ще успеят да й измайсторят нещо.

Бен седеше до премиера на задната седалка на бронирания ягуар със затъмнени стъкла, който се движеше към „Хийтроу“ за нощния полет до Южна Африка. Семейството на Джулиан, включително тъщата, тъстът и претърпелият злополука Монти, бяха в колата зад тях. Инвалидният стол беше прибран при останалия багаж. Семейната част от пътуването беше платена от премиера. Данъкоплатците щяха да се изръсят за пътуването на Джулиан и официалното му посещение в южноафриканския парламент, където възнамеряваше да държи реч, в която да обещае повече помощ за развиващите се страни. Много журналисти щяха да пътуват с тях и вече чакаха на ВИП терминала пристигането на семейство Дженсън.

До тази вечер Бен можеше да обяснява на гражданите чрез пресата на Нейно величество, че десетдневното пътуване е в интерес не само на Великобритания, но и заради лоялната и изтощена премиерска съпруга. Най-големият му коз беше шуреят герой, който толкова смело се беше борил цяла есен и отчаяно се нуждаеше от слънце, с която задача щедрият министър-председател самоотвержено се беше заел.

Но всичките грижливо обмисляни планове отидоха по дяволите само с едно телефонно обаждане. Бен току-що беше научил, че в неделните вестници ще излезе история, която би могла да се отрази много зле на премиера. С нищо не можеше да го предотврати. Един от новите членове на парламента беше записан да си прави расистка шега по време на празничната вечеря след победата. Записът вече беше в ръцете на редакционния екип, а заглавието бе „Възходящ позор“.

Вестникът, освен това беше планирал редакционен коментар доколко е уместно пътуването на министър-председателя за страна като Южна Африка, като в същото време демонстрира толкова явно пренебрежение към расовите проблеми в собствената си държава. Беи научи за това от телефонното обаждане на политическия кореспондент. Не би ли трябвало да се досети за последствията? Каква беше ползата от имиджмейкъра, ако не знаеше какви ще ги отпечатат проклетите не делни вестници?

— Ще отменим ли пътуването? — запита ядно той.

— Бен, ти наистина би трябвало да си разбрал по-рано за тези публикации. Нали затова ти плащам? Научаването й по пътя за летището е недопустимо от твоя страна.

В действителност истинската причина за гнева на Джулиан беше далеч по-лична. Не му се искаше новината да обърка плановете му.

Не само че имаше кола, пълна догоре със семейство, ами и Сали вече го чакаше в хотелския апартамент и Кейптаун с изглед към Тейбъл Маунтин. Освен това беше успял да си уреди малко забавление с Айла в африканската савана. Въпреки това до такава степен изпитваше дълбоко лично отвращение към расизма, че беше готов да отмени срещите си и да се върне на Даунинг Стрийт, но само ако беше абсолютно наложително.

— Знаех си, че с Джеймс Джексън си вземам белята, Бен. Името му въобще не трябваше да е на първо място в избирателните списъци. Какво казва той?

Бен слушаше с половин ухо тирадата на шефа си, докато обмисляше бързи мерки за справяне с жалкото поведение на новия.

— Надрънкал е расистки обиди след вечерята. После се е защитил, като казал, че този „виц“ оригинално бил разказан от черен комедиен артист. Не бил значи Джейми. Завършен кретен. Искаш ли да го хвърля на вълците?

Джулиан хареса предложението и веднага се съгласи:

— Той е бита карта. Не мога да търпя подобно отвратително поведение в партията си.

Бен кимна и затърси в контактите на новия си айфон. Трудно му беше да хване цаката на новите технологии въпреки усилията на най-големия си син да го завлече в двайсет и първи век. Най-сетне откри как да скрие номера си, чукна по тъчскрийна и се свърза.

— Джеймс, Джейми, скъпи ми глупако, кога точно реши, че е безопасно отново да си включиш телефона? Обажда се най-лошият ти кошмар. Добър вечер, синко. Бе ни е.

Джулиан потисна смеха си при тази препратка към „Сиянието“. Можеше само да си представи как ли се е почувствал Джеймс, когато е разбрал кой му се обажда. Бен млъкна за миг, наслаждавайки се невинно на нервното пелтечене на събеседника си, преди да го прекъсне:

— Не ме интересува, наистина ми е все едно. Ти си история, бита карта, финито, с теб е свършено и да, сериозен съм. Не, просто спри. Сериозно, наистина това имам предвид, просто спри сега, млади човече, не ми дрънкай врели-некипели, слушах записа. Закован си, приятелю. — Бен отново млъкна и за миг отдръпна телефона от ухото си, преди да продължи:

— Е, хайде сега, слънце, големите момчета не плачат, нали така? Избърши тези крокодилски сълзи, твоят чичо Бени има малък план. Слушай внимателно. Ще го кажа само веднъж.

Джулиан не се сдържа и този път се изсмя. Бен и момента се разхождаше из целия си DVD каталог и търсене на остроумни цитати. Почти му дожаля за Джеймс.

— Сега, Джейми, спомняш ли си онова срутване в диамантената мина в Ботсвана миналия август? Сигурен ли си? Този път не ми разправяш виц, нали, палаво момче такова?

Този път Бен чу достатъчно и смекчи тона си:

— Добре де, нека ти освежа паметта. Сто двайсет и пет местни загинаха, мерките за сигурност не били достатъчни, вината е на собствениците, така твърди докладът по случая. Нещо да ти напомня? Да, диамантена мина, синко. Същата, към която проявяваше значителен интерес, но за която много усърдно си мълчеше по време на предизборната кампания. Кампания, която беше проведена в избирателен район с много бивши миньори, ако си спомням добре. Както и да е, явно един от вестниците се е добрал до историята. Един Господ знае как. Боя се, че това не ми остави друга възможност, освен да се обадя на местния председател на партията и да го запозная с детайлите. Не знам дали знаеш, но Сирил е работил в мините. Та, изглежда, той ще се чуди дали ти е пукало повече за приходите, или за живота на миньорите. Честно, не знам какво да кажа за това. Не мога да си представя, че ще приеме добре каквото и да му казвам. Рискуваш живота на африканските му братя, а после се опитваш да го прикриеш като част от коравосърдечен опит да спечелиш гласове в сплотената миньорска общност. Направо да ти докара емфизем. — Бен замълча, но само за миг, преди отново да продължи: — Чакай, чакай, Джейми. Избърши си сълзите, синко. Нося ти опрощение. Ето, идва. Подготви се. Оттегляш се и не казвам на Сирил. Министър-председателят знае, че дълбоко съжаляваш за обидата, която нанесе с недопустимата расистка забележка. Избирателите ти и партията ти заслужават по-добро. При тези обстоятелства нямаш друга възможност, освен да си подадеш оставката. Уааа, голям рев. Край. Ето, дори ще я напиша вместо теб. Не, не. Няма нужда да ми благодариш. Това е най-малкото, което мога да направя.

Като прекъсна обаждането, Бен пренебрегна аплодисментите на Джулиан и бързо продължи нататък. Трябваше му телевизионно предаване, минато предварително с две ръце от бялата боя на Бен Уотсън, преди вестниците да се озоват на сергиите тази нощ. С кого да разговаря? Определено не можеше да повери тази история на Айла. Вместо това се обади на Би Би Си. Техен ред беше за ексклузивен репортаж.

— Ник, на летището ли си вече? Чудесно, ще се видим там след петнайсет минути. Имам нещо страхотно за теб. Само че ти налагам ембарго, докато не излети самолетът. Честна скаутска?

След като конвоят ги остави на входа на „Хийтроу“, Бен отново насочи вниманието си върху журналистите от вестниците. След няколко мига вече говореше по телефона с политическия редактор на конкуриращия неделен вестник.

— Хей, Дейвид. Не, няма забавяне, почти стигнахме. Трябва да излетим след около половин час. Слушай сега, имам нещо за тебе. Оня кучи син Робърт явно е отпечатал нещо за новото момче Джеймс Джексън. Явно пише, че заради него партията е в неудобно положение и че е нанесъл щети на шефа с расистки брътвежи по време на една тежкарска вечеря. Е, Робърт може да го духа, защото не ни е неудобно. Ние сме вбесени, ето какви сме. Цакай го с това, друже. Премиерът споделя само пред вас следното: „Джеймс Джексън е срам за самия себе си, за своя избирателен район и за партията. Аз не мога да толерирам подобно възмутително и заслужаващо порицание поведение. Ние сме партия от хората за хората. Тази вечер получих оставката му. При първа възможност в района ще се проведат извънредни избори. Извинявам се на гласоподавателите в Чорли за неудобството, което това неминуемо ще им причини. Все пак съм сигурен, че по-скоро биха предпочели отново да идат до урните, отколкото един тесногръд расист да ги представлява в майката на всички парламенти.“ Край на цитата.

Запиши го, но го задръж точно преди първите издания. При никакви обстоятелства не позволявай да стигне до пресата, преди да сме излетели. Семейството се нуждае от заслужена почивка, а както знаеш, няма да ти се харесам, когато съм ядосан. А, и, Дейвид, Джулиан казва, че можеш да дойдеш в първа класа за по едно питие, когато сме във въздуха.